Кандис Бушнел
Дневниците на Кари Брадшоу (28)

28.
Красиви снимки

Минава седмица. Но всеки път, когато зърна Лали, сърцето ми се разтуптява и душата ми се изпълва с коварно предчувствие за заплаха, сякаш животът ми е в опасност. Полагам максимални усилия да я избягвам, което означава, че непрекъснато се оглеждам за нея, оглеждам коридорите за тупираната й коса, поглеждам през рамо за червения й пикап, а в тоалетната дори се навеждам, за да проверявам дали няма да видя обувките й под някоя врата.

Познавам Лали толкова добре — походката й, начина, по който размахва ръце, когато иска да каже нещо, предизвикателния език, който понякога леко прескача границата. Бих могла да я различа и от километри сред тълпите.

Въпреки това вече два пъти ние, без да искаме, се озовахме лице в лице. И всеки път аз ахвах, а после двете бързо извръщахме глави, за да се разминем като безмълвни айсберги.

Иначе, когато тя не гледа, аз я наблюдавам. Не искам, но го правя.

Двамата със Себастиан вече не сядат при нас за обяд.

През половината от времето избягват училищния стол, а понякога, докато се качвам по хълма на път към плевнята, забелязвам как жълтият корвет напуска паркинга на училището с Лали на предната седалка. А когато все пак се хранят в стола, сядат обикновено с двете Джен, Дона Ладона, Синтия Вайънд и Томи Брустър. Може би точно това е мястото, където Себастиан открай време е мислел, че му принадлежи, но не е можел да отиде, когато е бил с мен. Може би точно затова е предпочел Лали.

Междувременно Джен П. се държи много странно. Онзи ден например тя буквално дойде при нас на обяд. Кискаше се и въобще се държеше така, сякаш сме първи приятелки.

— Е, какво става с теб и Себастиан? — попита в безуспешен опит за демонстрация на женска солидарност. — Бяхте толкова хубава двойка!

Неискреността й, не — лицемерието й са забележителни.

А после попита Маги и Питър дали не искат да влязат в Организационния комитет за абитуриентския бал.

— Разбира се! — възкликна Питър и погледна към Маги за одобрение.

— Защо не?! — възкликна и Маги. И това — от момичето, което мрази партита и което не може дори да излезе от колата си, за да отиде на парти.

Понякога започвам да се питам дали вече не съм започнала да мразя всички хора. Единствените, които съм в състояние да изтърпя, са Мишката и Уолт.

Двамата с Уолт се подиграваме на всички. Прекарваме цялото си свободно време в плевнята. Смеем се на тъпотата на Томи Брустър, на рожденото петно на врата на Джен П. и колко глупаво от страна на Маги и Питър е да се съгласят да влязат в Комитета за абитуриентския бал. Заклеваме се да не отидем на този бал, защото го считаме под нашето достойнство, а след това решаваме, че може и да отидем, но само ако сме заедно и се облечем като пънкари.

В сряда следобед Питър се отбива край шкафчето ми.

— Здрасти — изрича с глас, който ме кара да подозирам, че полага максимални усилия да се прави, че не знае за случилото се между мен и Себастиан. — Ще идваш ли на срещата на редколегията?

— Защо? — поглеждам го подозрително, питайки се дали Маги не го е пратила с някаква мисия.

— Просто реших, че би могла да искаш да дойдеш — свива рамене той. — За мен няма значение дали ще дойдеш или не.

И отминава, а аз оставам втренчена в шкафчето си. После трясвам вратата и хуквам след него. Защо да му позволявам да се измъква от въдицата толкова лесно?

— Ти какво мислиш за Себастиан и Лали? — питам директно.

— Мисля, че това е гимназията.

— Което значи?

— Значи, че няма никакво значение. В гимназията сме! С други думи — един обикновено не особено приятен, но относително кратък период от живота на всеки човек. След пет месеца вече няма да бъдем тук. И след пет месеца на никого няма да му пука.

Поне на мен ще ми пука.

Вървя след него нагоре по стълбите към срещата на редколегията. Никой не изглежда особено изненадан да ме види, когато заемам мястото си на масата. Госпожица Смиджънс само ми кимва. Очевидно е изоставила правилата си за присъствието на сбирките. Все пак половината от учебната година приключи, така че надали си струва усилията.

Малката Гейл се приближава и се плъзва на стола до мен.

— Много съм разочарована — казва.

Господи! Дори и зайците ли знаят за мен и Себастиан? Значи нещата са по-зле, отколкото ги мислех.

— Каза, че смяташ да напишеш онази история за мажоретките. Каза, че ще покажеш на хората що за човек е Дона Ладона. Каза, че…

— Може да съм казала много неща, ясно ли е?

— Но защо каза, че ще го направиш, щом изобщо не си имала намерението да го направиш?

Поставям пръст на устните си, за да я накарам да замълчи.

— Не съм казала, че няма да го направя! Просто казах, че още не съм стигнала до нея!

— Но ще я напишеш, нали?

— Ще видим.

— Ама…

Изведнъж осъзнавам, че не мога да издържа каканиженето на Гейл. И без да се замислям, аз правя нещо, което никога досега не съм правила, но много често ми се е искало — събирам си книжките, изправям се и си тръгвам. Ей така, без дори да кажа довиждане.

Страхотно усещане!

Слизам бързо надолу по стълбите и се гмурвам в студения зимен ден.

— Сега какво?

Библиотеката! Едно от малкото места, което не беше опорочено от Себастиан и Лали. Лали никога не е обичала да ходи в библиотеката. А в единствения случай, когато бях там със Себастиан, бях щастлива.

Дали някога отново ще бъда щастлива?

Надали.

Няколко минути по-късно шляпам през мръсната киша на централния вход. Няколко души ме подминават и влизат. Днес библиотеката изглежда необичайно оживена. Любезната библиотекарка госпожица Детутен е застанала край стълбите.

— Здравей, Кари! — поздравява ме тя. — Доста време не съм те виждала!

— Бях заета — промърморвам.

— За курса по фотография ли си? Той е горе.

Курс по фотография ли? Защо не? Отдавна проявявам лек интерес към фотографията.

Тръгвам нагоре, за да проверя какъв е този курс.

Стаята е малка и съдържа двайсетина сгъваеми стола. Повечето от тях вече са заети от хора на различни възрасти — сигурно това е един от онези безплатни курсове, които предлагат на общините, за да научат хората да влизат в библиотеките. Сядам на един стол на задната редица. Зад масата отпред стои мъж на трийсетина години с тъмна коса и тънки мустаци, който не би могъл да се определи като напълно непривлекателен. Оглежда насъбралите се и се усмихва.

— Окей, хора — започва. — Казвам се Тод Ъпски. Аз съм професионален фотограф от този град. Работя за вестник „Касълбъри ситизън“. Считам се за художник-фотограф, но също така снимам и сватби. Така че, ако познавате някого, който скоро ще вдига сватба, пратете го при мен!

Ухилва се, като че ли не му е за първи път да пуска тази шега, и тълпата весело го аплодира.

— Курсът ще продължи дванайсет седмици — продължава Тод Ъпски. — Ще се виждаме веднъж седмично. Всяка седмица ще правите по една снимка, ще я проявявате, а после ще обсъждаме какво става и какво не става…

Внезапно замлъква и с изражение на приятна изненада насочва погледа си към задната част на стаята.

Обръщам глава. О, не! Не може да бъде! Това е Дона Ладона, облечена в едно от онези огромни кожени палта и наушници от заешка кожа.

Но какво, по дяволите, прави тя тук?

— Извинете за закъснението! — изрича тя, останала без дъх.

— Няма проблеми — кимва Тод Ъпски. Усмихва се толкова широко, че устата му ще се разчекне. — Седнете, където ви е удобно. Ето там например! — И посочва към празния стол до мен.

Ужас!

Не смея да си поема дъх нито веднъж през следващите няколко минути, през които Дона Ладона съблича палтото си, сваля наушниците си, потупва косата си и пъхва фотографската си чанта под стола си.

Това не може да се случва на мен!

— Така — пляска Тод Ъпски, за да привлече вниманието ни. — Кой има фотоапарат?

Няколко хора вдигат ръка, в това число и Дона.

— А кой няма?

Аз вдигам ръка, като се питам за колко бих могла да се изнеса оттук.

— Чудесно! — възкликва той. — Значи ще работим в екипи. Хората, които имат фотоапарати, ще се групират с онези, които нямат. Вие там, госпожице. — Кима по посока на Дона. — Какво ще кажете да бъдете двойка с момичето до вас?

Момиче ли?

— Сега екипите ни ще излязат навън и ще направят снимка на природата — дърво, корен или каквото и да е друго, което ви се стори интересно или привлече вниманието ви. Разполагате с петнайсет минути!

Дона се обръща към мен, раздвижва устни и се усмихва.

Все едно надникнах право в пастта на алигатор.

— Само за протокола — това групиране ми е точно толкова приятно, колкото и на теб — казвам.

Дона вдига фотоапарата си и отбелязва:

— Ти защо въобще идваш на този курс?

— А ти? — контрирам. Освен това вече не съм сигурна дали ще идвам на този курс. Особено след като знам, че Дона също е тук.

— В случай че още не си се досетила, смятам да ставам модел.

— А аз си мислех, че моделите стоят пред фотоапаратите. — Вдигам едно клонче от земята и го запращам колкото мога по-надалеч. То се завърта във въздуха и се приземява на две крачки от мен.

— Най-добрите модели знаят всичко за фотографията. Знам, че се мислиш за специална, но да знаеш, че не си единствената, която ще се махне от Касълбъри. Братовчедка ми непрекъснато повтаря, че трябва да стана модел. А тя живее в Ню Йорк. Изпратих й няколко снимки и тя ще ги препрати на Айлийн Форд.

— Да бе! — подхвърлям саркастично. — Е, дано мечтите ти се сбъднат! Надявам се наистина да станеш модел и лицето ти да грее от кориците на всички списания в страната!

— Точно това смятам да направя.

— Сигурна съм. — Гласът ми прелива от цинизъм.

Дона прави снимка на малък храст с голи клонки. После казва:

— Какво би трябвало да значи това?

— Нищо.

Протягам ръка за фотоапарата. Забелязах един отсечен дънер, който ми изглежда много интересен. Той като че ли е перфектното олицетворение на живота ми точно в този момент — безжизнен, прекършен в коленете и леко прогнил.

— Виж какво, госпожице Превзетост — тросва се тя, — ако се опитваш да ми намекнеш, че не съм достатъчно красива…

— Какво? — засмивам се, неспособна да повярвам, че Дона Ладона не е сигурна във външния си вид. Е, очевидно и тя си има някаква слабост.

— Позволи ми да ти напомня, че през целия си живот съм търпяла гадориите на такива като теб!

— Така ли? — Затварям обектива и й връщам фотоапарата. Значи на нея й се е налагало да търпи гадориите на хората, така ли? Ами онези, които лично е забъркала? А какво да кажат онези, чийто живот е бил съсипан от Дона Ладона?

— Извинявай, но смея да твърдя, че повечето хора смятат за вярно точно обратното. — Когато съм нервна, използвам изрази като „смея да твърдя“. Определено прекалявам с четенето.

— Ти извинявай — не се предава тя, — но мисля, че нямаш представа какво говориш.

— Рамона Маркърт? — пускам въдицата аз.

— Кой?

— Момичето, което искаше да стане мажоретка. Момичето, което си изхвърлила, защото било твърде грозно.

— Коя, онази ли? — изумява се Дона.

— Хрумвало ли ти е някога, че може би си съсипала живота й?

Тя се усмихва подигравателно и отбелязва:

— Е, може да се погледне и по този начин.

— Че има ли някакъв друг?

— Може би просто съм й спестила унижението. Какво според теб щеше да се случи, ако я бях допуснала на терена? В случай че не си забелязала, хората са много жестоки! И щеше да се превърне в същинско посмешище! Всички момчета щяха да й се присмиват. Мъжете не ходят на мачове, за да гледат грозни жени!

— Шегуваш се, нали? — поглеждам я аз, сякаш не й вярвам. Всъщност мъничко й вярвам. Защото светът наистина е жесток.

Но засега не съм готова да й го призная. Вместо това питам:

— Така ли възнамеряваш да живееш живота си? Въз основа на онова, което мъжете харесват, и хората, които те считат за красиви? Ако е така, жалка си.

— И какво? — усмихва се тя, напълно уверена в себе си. — Това е самата истина. А ако тук изобщо има някой жалък, то това си ти! Момичетата, които не могат да хванат момчетата, винаги твърдят, че на другите, които могат, нещо не им е наред. Защото ако можеше да си хващаш момчета, гарантирам ти, че изобщо нямаше да водим този разговор!

— Виж ти!

— Имам за теб само две думи: Себастиан Кид. — И се изхилва.

Налага се да стисна зъби, за да не скоча право върху нея и да направя на пихтия хубавичкото й личице. Вместо това се засмивам и отбелязвам:

— Но той изостави и теб, помниш ли? Остави те заради мен! — Ухилвам се злобно. — И доколкото си спомням, ти прекара по-голямата част от есента в опити да ми стъжниш живота, защото аз ходех със Себастиан, а ти — не.

— Кой, Себастиан Кид ли? — подвиква подигравателно Дона. — Да не си мислиш, че давам и пет пари за Себастиан Кид? Вярно, готин е. И малко секси. И го имах. Като изключим това, той е напълно безполезен. Себастиан Кид няма никакво отношение към моя живот.

— Но тогава защо ти…

Тя свива рамене и отбелязва:

— Просто исках да ти стъжня живота, защото си идиотка.

Аз да съм идиотка?

— Е, очевидно сме квит, защото аз също те мисля за идиотка.

— Впрочем ти си дори по-лоша от идиотка — ти си сноб!

Какво?

— Ако искаш да знаеш истината — казва тя, — намразих те още от първия ден в детската градина! И не съм единствената!

— Детската градина ли? — слисвам се аз.

— Беше обута с червени кожени обувчици на Мери Джеймс. И се мислеше за много специална. Изживяваше се като по-добра от всички останали. Защото ти имаш червени обувки, а никой друг няма!

Окей. Спомням си тези обувки. Майка ми ги купи като специален подарък за първия ден в детската градина. И аз ги носех непрекъснато — даже веднъж се опитах да легна с тях в леглото. Но все пак това бяха просто едни обувки! Кой би предположил, че едни обувки ще причинят толкова много ревност и завист?!

— Значи ме мразиш заради някакви си обувки, които съм носела, когато сме били на четири годинки? — възкликвам сащисано.

— Не бяха само обувките — контрира тя. — Беше цялото ти отношение към хората. Ти и твоето перфектно малко семейство! Момичетата Брадшоу. — Това го изрича подигравателно. — Ах, какви са сладки! Ах, колко са възпитани!

Боже, само да знаеше…

И внезапно отново ме обзема изтощение. Само жените ли са в състояние толкова дълго време да имат зъб на някого? Дали мъжете също го правят?

Спомням си за Лали и потрепервам.

Дона ме поглежда, ухилва се триумфално и влиза вътре.

А аз оставам навън и се чудя какво да правя. Да се прибера вкъщи? Да се отдам на почивка? Но ако си тръгна, това ще означава, че Дона Ладона е победила. Ще обяви този курс за собствена територия, а моето отсъствие ще означава, че е успяла да ме изхвърли.

Няма да й позволя да победи! Ако ще това да означава да съм принудена да я търпя до себе си един час седмично.

Така де, накъде по-лошо може да стане?

Дръпвам тежката врата на библиотеката, тръгвам бавно нагоре по стъпалата и заемам мястото си до нея.

И през следващите трийсет минути, докато Тод Ъпски говори за широчини на бленди и светлини, ние седим една до друга, потънали в мълчание, и всяка от нас отчаяно се преструва, че другата не съществува.

Точно като мен и Лали.