Кандис Бушнел
Дневниците на Кари Брадшоу (30)

30.
Случват се и такива неща

Написвам кратък разказ за Мери Гордън Хауърд. Как икономката й слага отрова в шерито и тя умира от продължителна и болезнена смърт. Разказът изпълва шест страници и е пълна отврат. Пъхвам го в чекмеджето си.

С Джордж си говорим много по телефона. Благодарение на познанствата му започвам да водя Дорит на психоаналитик в Уест Хартфорд.

Имам чувството, че просто убивам времето.

Дорит продължава да си бъде все така нацупена, но поне в последно време не се е забърквала в никакви неприятности.

— Татко казва, че ще ходиш в „Браун“ — отбелязва един следобед, докато я връщам с колата от психоаналитика.

— Но все още не съм приета.

— Надявам се да те приемат — казва тя. — Най-голямата мечта на татко е поне една от дъщерите му да отиде в неговата Алма матер. Което ще рече, че ако ти влезеш, ще ми спестиш големи усилия.

— Ами ако не искам да ходя в „Браун“?

— Значи си голяма глупачка! — сопва ми се моята малка сестричка.

— Кари! — посреща ни тичешком Миси, още преди да сме влезли в къщата. — Кари! — Бяга към нас, размахала дебел плик. — От „Браун“ е!

— Виждаш ли?! — изтъква Дорит. Дори и тя се вълнува.

Разкъсвам плика. Пълен е с дипляни, карти и брошури със заглавия от рода на: „Студентският живот.“ Докато разтварям листа с писмото, ръцете ми треперят.

— „Скъпа госпожице Брадшоу — чета на глас, — поздравления…“

О, боже! Боже господи!

— Отивам в „Браун“! — изкрещявам неистово и започвам да подскачам около колата. А после се заковавам на място. Но това е само на четирийсет и пет минути път оттук! Ако отида там, животът ми ще си остане абсолютно същият, само дето ще бъда в колеж.

Но ще отида в „Браун“. Което не е никак зле. Даже бих казала, че е доста голяма работа!

— „Браун“! — пищи Миси. — Боже, татко ще бъде на седмото небе!

— Да, знам — кимвам, понесла се по течението на момента. Може пък късметът ми най-сетне да се е променил. Може пък за разнообразие животът ми най-сетне да тръгва в правилната посока.

* * *

— И така, татко — изричам по-късно, след като той вече ме е прегърнал хиляда пъти, потупал ме е по гърба още толкова и е изрекъл неща от рода на: „Винаги съм знаел, че ще успееш, стига да положиш достатъчно труд!“, — тъй като вече е ясно, че отивам в „Браун“ — правя пауза, защо искам да изложа желанието си в най-добрата възможна светлина, — питах се дали не може да прекарам лятото в Ню Йорк!

Въпросът ми го сварва неподготвен, но в момента е прекалено развълнуван от влизането ми в любимата му Алма матер, за да го анализира обстойно.

— С Джордж ли? — пита.

— Не е задължително — побързвам да го успокоя. — Обаче там има една програма за творческо писане, която ми се ще да видя…

— Писане ли? — изумява се той. — Но сега, след като отиваш в „Браун“, би трябвало да искаш да станеш учен!

— Татко, не съм много сигурна…

— В крайна сметка няма значение — махва небрежно с ръка той, сякаш бръсва досадния проблем от сакото си. — Сега най-важното е, че отиваш в „Браун“! Не е казано, че още в тази минута трябва да предначертаеш живота си!

А после идва денят, в който тренировките по плуване се подновяват.

Междучасието свърши. Налага се да се срещна с Лали.

Изминаха шест седмици, а тя продължава да ходи със Себастиан.

Казвам си, че не съм длъжна да ходя на тези тренировки. Всъщност нищо повече не съм длъжна да правя. Вече съм приета в колеж. Баща ми изпрати необходимия чек за обучението ми. Така че мога да се скатавам и от часовете, и от тренировките, ако искам, мога да идвам на даскало пияна до козирката — и никой нищо не може да ми направи. Аз съм приета!

Така че вероятно чувството, което ме кара да сляза долу в съблекалните, е чиста проба извратеняшко.

Тя е там, разбира се. Стои пред шкафчетата, където някога се преобличахме. Сякаш се опитва да завземе някога общата ни територия единствено за себе си, така, както си присвои и Себастиан. Кръвта ми завира. Тя е лошият в тази игра, тя е онази, която постъпи зле. Би трябвало, поне от благоприличие, да се премести в друга част на съблекалнята.

Главата ми ме стяга така, сякаш е приклещена в циментов куб.

Захвърлям сака си до нейния. Тя се вцепенява, доловила присъствието ми — така, както аз съм в състояние да доловя нейното дори от другия край на коридора. Дръпвам вратичката на шкафчето си така, че я трясвам във вратата на нейното и едва не премазвам пръстите й.

Тя ги дръпва в последната секунда. После ме поглежда първо изненадано, после гневно.

Свивам рамене.

Събличаме се. Обаче сега аз вече не се свивам както преди, опитвайки се да скрия голотата си. Тя и без това не ме гледа. Намъква се в банския си и опъва рязко презрамките.

Само след миг ще е изчезнала оттук.

— Как е Себастиан? — подвиквам.

И когато този път тя наистина ме поглежда, виждам всичко, което ми трябва да знам — тя никога няма да ми се извини. Никога няма да си признае, че е сгрешила. Никога няма да се съгласи, че ме е наранила. Няма да каже, че й липсвам, нито дори, че се чувства гадно. Ще си продължи напред така, сякаш нищо не се е случило, тоест, сякаш пак сме си приятелки, но и без това никога не сме били чак толкова близки.

— Добре. — И тръгва напред, оправяйки очилата си.

Е, добре и аз.

Намъквам обратно дрехите си. Няма смисъл да се въртя около нея. Да си окупира отбора по плуване, щом толкова иска. Да си окупира и Себастиан. Щом го иска толкова много, че заради него да развали едно приятелство, тогава мога само да я съжалявам.

Докато минавам на излизане покрай физкултурния салон, дочувам викове. Надничам през прозорчето на дървената врата. О, виж ти! Тренировка на мажоретките!

Влизам, насочвам се по полирания под към пейките и сядам на четвъртия ред. Подпирам брадичка на юмрука си и се питам защо изобщо правя това.

Момичетата са облечени в опънати по телата им трика или тениски с клинове. Всички за вдигнали косите си отзад на опашки. Обути са със старомодни тежки обувки. От касетофона в ъгъла се носи бумтенето на „О, ти, лош Лирой Браун!“. Момичетата подскачат в ритъма на песента, развяват помпоните си, пристъпват напред и назад, обръщат се надясно, поставят ръка на рамото на момичето отпред и една по една, с разнообразни степени на грациозност и умения, разтеглят краката си в шпагат.

Песента завършва и всички скачат на крака, разтърсват помпоните над главите си и крещят: „Давай, наш’те!“

Искате честното ми мнение ли? Пълна отврат.

Групата се разпръсва. Дона Ладона използва бялата лента за коса, която доскоро беше на челото й, за да си изтрие лицето. Заедно с друга мажоретка — момиче на име Наоми, се насочват към пейките и без въобще да дават знак, че са забелязали присъствието ми, сядат две редици пред мен.

Дона клати глава и казва:

— Беки трябва да направи нещо за тази нейна телесна миризма! — Има предвид една от по-малките мажоретки.

— Да вземем да й подарим едно кашонче дезодоранти, а? — предлага Наоми.

— Дезодорантът няма да помогне с нищо. Нямах предвид този вид миризма. Става въпрос за онази, другата, свързана с женската хигиена! — подчертава многозначително Дона, а Наоми се подхилва на остроумната й забележка. След това обаче Дона повишава глас и продължава: — Можеш ли да повярваш, че Себастиан Кид все още продължава да ходи с Лали Кандези?

— Чух, че обичал девственици — отбелязва Наоми. — Докато престанат да бъдат такива, разбира се. После ги захвърлял.

— Нещо като вид услуга, а? — Тук гласът на Дона се извисява все повече и повече, сякаш вече не може да сдържа вълнението си. — Чудя се коя ли ще бъде следващата? Не може да е някое от хубавите момичета, защото всички хубави момичета вече са правили секс. Трябва да е някоя от по-грозничките, например онази Рамона. Помниш ли я? Онази, дето се явяваше на изпитите за мажоретки три години подред? Някои хора очевидно така и не се усещат. Тъжна работа!

Внезапно тя се обръща и с умерено изненадано изражение възкликва:

— Кари Брадшоу! — Разширява очи и изпъва устни в радостна усмивка. — Тъкмо говорехме за теб. Кажи ми, как е Себастиан? Имам предвид в леглото, разбира се. Толкова ли добре се чука, както разправя Лали?

Очаквам този удар. Всъщност открай време съм го очаквала.

— Божичко, Дона — изричам невинно, — ти не знаеш ли? Не го ли направихте един час, след като се запознахте? Или по-скоро бяха петнайсетина минути, а?

— О, Кари — отбелязва тя, като присвива очи, — мислех си, че ме познаваш по-добре. Себастиан е прекалено неопитен за мен. Аз не се занимавам с момченца!

Привеждам се напред, фиксирам я с поглед и снижавайки глас, изричам:

— Винаги съм се чудела какво ли е човек да бъде на твое място. — Оглеждам салона и въздъхвам. — Сигурно е много… изтощително.

Събирам си нещата и напускам пейките. Докато вървя към вратата, я чувам да подвиква:

— Ще ти се, Кари Брадшоу! Ще ти се и ти да беше извадила такъв късмет!

А ти дано извадиш късмет да пукнеш!

Но защо продължавам да правя това? Защо продължавам да се поставям доброволно в подобни кошмарни ситуации, за които си знам, че са обречена кауза? Но очевидно не мога да се въздържа. Това е като веднъж да се изгориш, да привикнеш към усещането и след това да изпитваш необходимост да се гориш отново и отново. Само за да си докажеш, че все още си жив. Да си напомниш, че все още си в състояние да почувстваш нещо.

Психоаналитикът на Дорит казва, че по-добре е да чувстваш нещо, отколкото нищо. А Дорит била престанала да чувства. И тъй като се страхувала да чувства, след това се уплашила и от безчувствието. Затова накрая решила да си го изкарва с преиграване.

Перфектно обяснение. Стегнато. Завържи проблемите си с голяма панделка и тогава може би ще бъдеш в състояние да се престориш, че ги има.

Навън, съвсем близо до вратата, която води право към басейна, забелязвам Себастиан Кид да паркира колата си.

И побягвам.

Но не далече от него, както би постъпил всеки разумен човек, а към него.

Той е в блажено неведение за онова, което съм му намислила, и безгрижно проверява наболата си брада в огледалото за задно виждане.

Грабвам най-тежкия си учебник — по висша математика — и го запокитвам към колата му. Учебникът ми едва докосва багажника, отскача и пада на земята с разтворени страници — като краката на мажоретка. Обаче ударът е напълно достатъчен, за да извади Себастиан от нарцистичното му съзерцание. Той започва да върти глава наляво-надясно, очевидно чудейки се какво точно става. Аз обаче вече съм с няколко крачки по-близо. И хвърлям следваща книга към колата му. Този път е роман — „И слънце изгрява“^[1], който се приземява върху предното стъкло. В следващия момент обаче той вече е извън колата, наежен за битка.

— Какво правиш, за бога?!

— Какво си мислиш, че правя?! — изревавам и се опитвам да го замеря с учебника по биология. Обаче кориците му са много гладки и се опитват да се изплъзнат от ръката ми, затова вдигам с две ръце учебника над главата си и се втурвам право към него.

Той протяга отбранително ръце, за да защити колата си.

— Кари, недей! — изръмжава предупредително. — Не докосвай колата ми! Никой не може да си играе с бебчето ми и да си мисли, че ще му се размине!

Тъкмо си представям как колата му се разпада на милиони парчета от пластмаса и стъкло и те се разпръскват по целия паркинг като останки след експлозия, когато осъзнавам абсурдността на онова, което той току-що каза. Но само за миг. Кръвта нахлува в главата ми и аз пак се втурвам към него.

— Изобщо не ми пука за колата ти! Опитвам се да ударя теб!

Замахвам с учебника си по биология, обаче той го грабва от ръцете ми много преди да успея да го запокитя върху главата му. Но лично аз продължавам по инерция напред — минавам покрай него, покрай колата, прекосявам асфалта на паркинга и накрая се спъвам в една туфа замръзнала трева. Учебникът ми по биология прелита при мен и се приземява на няколко крачки от краката ми.

Не се гордея с поведението си. Но вече стигнах прекалено далече и няма връщане назад.

— Как смееш да постъпваш така с мен?! — крещя, като се изправям на крака.

— Престани! Престани вече! — крещи и той, като ме сграбчва за китките. — Ти си ненормална!

— Кажи ми защо?

— Няма! — изревава побеснял той. Радвам се да го видя и него най-сетне ядосан.

— Дължиш ми го!

— Нищо не ти дължа!

Пуска отвратено ръцете ми, сякаш не може да търпи дори досега с мен, обаче аз хуквам след него и започвам да го обикалям с подскоци, като подвиквам:

— Какво, да не се уплаши, а?

— Махай се!

— Дължиш ми обяснение!

— Наистина ли държиш да разбереш? — провиква се той, заковава се на място, обръща се и ме поглежда право в очите.

— Да!

— Тя е по-добра! — изрича простичко.

По-добра ли?

Какво, по дяволите, би трябвало да означава това.

— Нищо подобно, аз съм добра! — удрям се по гърдите. Носът ми потреперва, предупреждавайки ме, че сълзите не са далече.

— Престани вече, става ли? — подхвърля отегчено той и прокарва пръсти през косата си.

— Няма да престана! Не мога! Не е честно…

— Тя просто е по-добра. Толкова.

— Но какво означава това, за бога? — проплаквам.

— Тя не е… сещаш се… не обича да се състезава толкова много с хората.

Лали? Да не обича да се състезава?

— Та това е най-любимото й занимание, за бога! — провиквам се аз.

Той поклаща глава и пак повтаря:

— Тя е добра!

Добра значи. Добра ли? И защо непрекъснато използва тази неутрална дума? Какво означава тя? И тогава ми просветва — „добра“ в смисъл на секса. Тя прави секс с него. Дава му. Позволява му да стигне докрай. А аз не пожелах.

— Окей, тогава дано сте щастливи заедно! — провиквам се аз и отстъпвам назад. — Дано сте щастливи толкова, че да се ожените и да си народите деца! И да останете завинаги в този тъп град и да изгниете тук — като двойка сладникави, вмирисани ябълки!

— Благодаря — подмята саркастично той и се насочва към салона.

Обаче този път не го спирам. Вместо това крещя разни неразбираеми за него думи зад гърба му — думи от рода на „личинка“, „плесен“ и „некрозирал елемент“.

* * *

Глупава съм, знам си го. Обаче вече изобщо не ми пука.

Вземам празен лист хартия и го пъхвам в барабана на старата пишеща машина на майка ми. След няколко минути написвам следното: „За да бъдеш царица на пчелите, не е необходимо само красота — необходимо е постоянство. Красотата помага, ала без вътрешния стремеж да стигнеш до върха и да останеш там красотата може да те направи единствено придворна пчела.“

Три часа по-късно препрочитам новото си творение. Не е зле. Сега единственото, което ми е необходимо, е псевдоним. Нещо, което ще покаже на хората, че съм напълно сериозна и че с мен шега не бива. От друга страна, псевдонимът би трябвало също така да предизвиква усмивки и дори може би да звучи леко абсурдно. Разсеяно оправям листите, като отпускам съзнанието си само да ми подскаже.

Препрочитам заглавието: „Компендиум Касълбъри — наръчник за флората и фауната в гимназията.“ След него идва: „Първа глава — Царицата на пчелите.“ Хващам една химикалка и започвам да я щракам бавно — включване, изключване, включване, изключване — и ето че накрая вдъхновението идва. С красиви, големи печатни букви отгоре изписвам: „ОТ ПИНКИ УЕДЪРТЪН.“