Кандис Бушнел
Дневниците на Кари Брадшоу (2)

2.
Цели числа

— Кой може да каже каква е разликата между интегралното смятане и диференциалното смятане?

Андрю Дзайън вдига ръка.

— Това да не би да има нещо общо с диференциалите?

— Донякъде — отговаря учителят, господин Дъглас. — Някой друг?

Мишката вдига ръка и казва:

— При диференциалното смятане вземаме една безкрайно малка точка и изчисляваме степента й на промяна от една променлива в друга. При интегралното смятане вземаме малък диференциален елемент и го интегрираме от едно, по-ниско ниво, в друго, по-високо. Така после събираме всички тези безкрайно малки точки в едно голямо количество.

Брееееей! Откъде ги е научила Мишката тези неща?

Никога няма да мога да го завърша този курс! И това ще бъде първия път, когато съм се провалила по математика. Откакто се помня, математиката ми е един от най-лесните предмети. Пиша си само домашните и решавам задачи за тестовете, иначе изобщо не уча. Обаче сега ми намирисва, че ако смятам да оцелея по този предмет, май е крайно време да започна да уча.

Седя си аз и се чудя как да се измъкна от този курс, когато внезапно на вратата се почуква. Влиза Себастиан Кид, облечен в старо тъмносиньо поло. Очите му са лешникови, с дълги мигли, а косата му е тъмноруса, избеляла от водата и слънцето. Носът му — леко изкривен, сякаш е бил ударен в юмручен бой и така и никой не му е обърнал внимание — е единственото нещо, което го спасява да не бъде прекалено красив.

— А, господин Кид! Питах се кога възнамерявате да се появите — отбелязва господин Дъглас.

Себастиан го поглежда право в очите и безцеремонно отговаря:

— Трябваше първо да се погрижа за едно-две неща.

Поглеждам скришом към него. Това вече е човек, който действително идва от друга планета — планета, на която всички човеци са перфектни и имат невероятни коси.

— Моля седнете!

Себастиан се оглежда и очите му се спират върху мен. Веднага фиксира белите ми допотопни ботуши, после погледът му се плъзва нагоре към небесносинята ми пола от шотландско каре и безръкавната блуза с обърната яка и стига до лицето ми, което вече е пламнало като домат. Ъгълчетата на устните му се повдигат развеселено, после се дръпват обратно объркано и накрая се успокояват в пълно безразличие. Сяда в задната част на стаята.

— Кари — обажда се внезапно господин Дъглас, — би ли ми казала основното уравнение за движение?

Слава на бога, че това уравнение го учихме миналата година. Изстрелвам го като робот:

— X на пета по Y на десета минус кое да е цяло число, обикновено познато като N.

— Точно така — кимва одобрително математикът, записва уравнението на дъската и поглежда право към Себастиан.

Поставям ръка на сърцето си, за да го накарам да престане да бие като лудо.

— Господин Кид? — обръща се към него господин Дъглас. — Бихте ли ми казали какво символизира това уравнение?

Решавам, че е крайно време да престана да се правя на срамежлива. Обръщам се директно назад и се вторачвам в него.

Себастиан се обляга назад и почуква с химикалка върху учебника си по математика. Усмивката му е напрегната — или не знае отговора, или пък го знае, обаче не може да повярва как някой може да бъде толкова глупав, че да задава подобни въпроси. Накрая изрича:

— Символизира безкрайността, сър. Обаче не коя и да е безкрайност. А от онзи вид, дето можеш да видиш само в черна дупка.

Улавя погледа ми и ми намига.

Майчице! Каква черна дупка само!

* * *

— Себастиан Кид е в курса ми по математика! — просъсквам на Уолт, когато се намърдвам зад него на опашката в училищния стол.

— За бога, Кари! — върти очи той. — Не и ти! Всички момичета в училище говорят за Себастиан Кид! Даже и Маги!

Топлото блюдо за днес е пица — същата онази пица, която нашата образователна система предлага от години наред. Пицата, която има вкус на картон и сигурно е плод на някаква изключително тайна училищна рецепта. Грабвам един поднос, после ябълка и парче лимонов пай с целувки. После отбелязвам:

— Ама нали Маги ходи с теб?

— И аз така си мислех.

Отнасяме подносите си на нашата обичайна маса. Фешъните се намират в другия край на стола, близо до автоматите за кафе и десерти. В качеството си на най-големи в даскало и ние би трябвало да сядаме до тях. Обаче двамата с Уолт отдавна бяхме стигнали до извода, че гимназията е като Индия — перфектният пример за кастовата система, и се бяхме заклели никога да не допринасяме за утвърждаването й, поради което никога не сменихме масата си. За нещастие, подобно на повечето протести срещу стадните инстинкти на човешката природа, и нашият си остава в общи линии незабелязан.

По едно време към нас се присъединява Мишката и двамата с Уолт започват да си говорят за латински — предмет, по който и двамата са по-добри от мен. А след това се появява и Маги. Маги и Мишката се разбират донякъде, обаче Мишката твърди, че не желае да се сближава твърде с нея, защото била прекалено емоционална. Според мен прекомерната емоционалност е интересно качество и разсейва хората от личните им проблеми. И в доказателство на това Маги всеки момент ще избухне в сълзи.

— Току-що бях привикана в кабинета на психоложката! Отново! Твърди, че пуловерът ми бил твърде перверзен!

— Възмутително! — припявам аз.

— Кажете сега, не смятате ли, че тази жена нарочно ми е взела мерника? — пита, като се настанява между Уолт и Мишката. — Заявих й, че в тази гимназия няма униформи и тя няма никакво право да ми казва какво да облека!

Мишката улавя погледа ми и се подхилва. Вероятно си спомня същото, което си спомням и аз — оня път, когато Маги я върнаха от сбирката на момичетата скаути, защото униформата й беше прекалено къса. Добре де, тогава бяхме на седем, но когато човек живее цяла вечност все в едно и също малко градче, помни подобни неща.

— А тя какво ти отвърна? — питам.

— Каза, че този път нямало да ме върне у дома, но ако пак ме видела с този пуловер, щяла да ме отстрани от занятия!

— Ама че кучка!

— Как може да ме дискриминира така заради един пуловер?!

— Може би трябва да изпратим подписка срещу нея до училищното настоятелство. Да поискаме да я уволнят — обажда се Мишката.

Сигурна съм, че не искаше да прозвучи саркастично, обаче си прозвуча точно така. И, както и можеше да се очаква, Маги избухва в сълзи и се втурва по посока на момичешката тоалетна.

Уолт ни оглежда последователно, след което заявява:

— И сега коя от вас, кучки, ще отиде при нея?

— Хей, ама аз какво казах! — изписква с невинен гласец Мишката.

— Нищо — въздъхва той. — И без това тези кризи са си през ден.

— Аз ще отида. — Отхапвам от ябълката си и хуквам след нея, като се стрелвам като фурия през летящите врати на стола.

И налитам директно на Себастиан Кид.

— Опа! — възкликва той. — Къде е пожарът?

— Извинявай — промърморвам и автоматично някаква невидима сила ме запраща назад във времето, когато бях само на дванайсет.

— Нали това е столът? — пита той, като сочи към летящите врати. Надниква през прозорчето и допълва: — Изглежда отвратително. Няма ли друго място извън кампуса, където човек може да похапне?

Извън кампуса ли? И откога гимназия „Касълбъри“ се сдоби с кампус? И той да не би да ме кани на обяд? Не, абсурд! Не и мен! Но пък много е вероятно да не помни, че вече сме се срещали.

— Нагоре по улицата продават хамбургери. Но дотам ще ти трябва кола.

— Имам си — отговаря той.

А после просто си стоим и се гледаме. Усещам, че покрай нас минават разни хора, но не ги виждам.

— Окей. Благодаря за информацията — казва накрая.

— Няма проблеми — кимвам и едва сега си спомням, че се бях запътила да спасявам Маги.

— До скоро! — махва той и се отдалечава.

Правило номер едно: защо винаги става така, че единствения път, в който някой готин пич те заговаря, приятелката ти е в криза?

Втурвам се в тоалетната и се провиквам:

— Маги, няма да повярваш какво стана! — Надниквам под вратите и зървам обувките й в кабинката в дъното. — Маги?

— Чувствам се ужасно унизена! — извива жално тя.

Правило номер две: унизените най-добри приятелки винаги имат предимство пред готините пичове.

— Маги, не трябва да позволяваш думите на хората да те разстройват толкова много! — Знам, че не й помагам особено, но баща ми повтаря това толкова често, че сега това е единственото, което мога да се сетя на прима виста.

— И как се прави това?

— Като възприемаш всички около теб като смешници. Хайде, Маги! Нали знаеш, че гимназията по принцип си е пълен абсурд?! След по-малко от година вече ще сме забравили, че сме били тук, и никога повече няма да видиш тези хора!

— Трябва ми една цигара! — простенва приятелката ми.

Вратата се отваря и в тоалетната връхлитат двете Джен.

Джен С. и Джен П. са мажоретки и част от групата на фешъните. Джен С. има права тъмна коса и изглежда като глупава сладурана. А Джен П. някога ми беше приятелка, в трети клас. Беше си съвсем свястна, докато не влязохме в гимназията и тя не реши да започне да се катери по социалната стълбица. Посвети две години на уроци по гимнастика, за да стане мажоретка, и дори по едно време ходеше с най-добрия приятел на Томи Брустър, който прилича в устата на кон. Сега не знам дали да я съжалявам, или да й се възхищавам за отчаяната решимост, с която гони мечтите си. Миналата година усилията й най-сетне се увенчаха с успех и тя бе официално приета в групата на фешъните, което ще рече, че оттогава почти не ме забелязва.

Но по някаква неизвестна причина днес очевидно е решила да забрави за принципите си, защото когато ме вижда, възкликва:

— Хей, здрасти!

Сякаш сме си все така най-добри приятелки.

— Здрасти! — отвръщам с равностойна доза фалшив ентусиазъм.

Джен С. само ми кимва и двете започват да вадят от чантите си червила и сенки за очи. Веднъж дочух Джен С. как казва на друго момиче, че ако държиш да сваляш гаджета, трябва да си имаш „запазена марка“ — нещо, което винаги носиш и което те прави незабравима. Лично за нея това очевидно е нечовешки дебелата тъмносиня очна линия върху клепачите. Смахната история! Та сега тя се привежда по-близо до огледалото, за да се увери, че очната й линия е в безупречно състояние, а междувременно Джен П. се обръща към мен и заявява:

— Познай кой се е върнал в гимназия „Касълбъри“!

— Кой?

— Себастиан Кид!

— Сериооооозно? — Поглеждам към огледалото и потърквам око, като се преструвам, че нещо ми е влязло в него.

— Решила съм да го сваля! — отсича тя със завидна самоувереност. — От онова, което вече разбрах за него, той ще бъде идеалното гадже за мен!

— И от къде на къде ще искаш да сваляш някого, когото изобщо не познаваш? — питам невинно.

— Просто така. Без причина — свива рамене тя.

Усмихвам се. Има си тя причина, и то каква! Обаче тази причина няма нищо общо с човека Себастиан Кид.

— Маги? — обаждам се аз.

Маги мълчи. Тя мрази двете Джен и знам, че няма да излезе, докато те не се изнесат от тоалетната.

— Най-готините момчета в историята на гимназия „Касълбъри“! — изрича тържествено Джен С., сякаш повежда мажоретките.

— Джими Уоткинс!

— Ранди Сандлър!

— Боби Мартин!

Джими Уоткинс, Ранди Сандлър и Боби Мартин играеха във футболния отбор, когато ние бяхме във втори курс на гимназията. И всички до един завършиха преди най-малко две години. „На кого му пука за тях?!“ — идва ми да извикам, но си мълча.

— Себастиан Кид! — провиква се Джен С.

— Автоматично в Залата на славата! Нали, Кари?

— Кой? — правя се аз на отнесена, за да ги ядосам.

— Себастиан Кид, разбира се! — изрича Джен П., след което двечките се изнизват през вратата.

Тъкмо си мисля колко са фалшиви, когато откъм крайната кабинка чувам въздишката на Маги, а после:

— Отидоха ли си?

— Аха.

— Слава богу! — Маги излиза и се запътва към огледалото. Удря си един гребен и отбелязва: — Направо не мога да повярвам, че Джен П. си въобразява, че ще може да свали Себастиан Кид! Това момиче е изгубило всякаква връзка с реалността! А ти какво щеше да ми казваш, между другото?

— А, нищо! — махвам с ръка, давайки си сметка, че започва да ми писва да слушам за Себастиан. Ако още някой спомене името му, ще се гръмна!

* * *

— Каква беше тази работа със Себастиан Кид? — само след няколко минути пита Мишката. Вече сме в библиотеката и полагаме усилия да учим.

— Каква работа? — Повдигам едно уравнение с жълт текстмаркер, като си мисля колко безсмислена е тази работа с повдигането на текстове. Създава ти илюзията, че учиш, но всъщност единственото, на което се учиш, е как да използваш текстмаркер.

— Намигна ти. В часа по математика.

— Така ли?

— Брадли! — провиква се невярващо Мишката. — Само не ми казвай, че не си го забелязала!

— А ти откъде знаеш, че е намигал точно на мен? Може пък да е намигал просто така, на стената!

— А откъде знаем, че безкрайността съществува, а? Всичко е само теория. А моята теория гласи, че ти го харесваш!

Внезапно усещам онази гадна буца в гърлото ми, която изисква драматично изкашляне, за да си замине. Обаче всичко е напразно. Мишката като че ли чете мислите ми.

— Мисля, че трябва да излезеш с него! — отсича безапелационно тя. — Смятам, че е перфектен за твое гадже! Защото е и красив, и умен!

— И всички момичета в даскало са луднали по него. Включително Джен П.

— Е, и?! Ти също си красива и умна! Защо пък да не излезеш с него?!

Правило номер три: най-добрите приятелки винаги смятат, че ти заслужаваш най-готиния тип на света, нищо че въпросният готиняга си няма никаква представа за твоето съществувание.

— Защото може пък да харесва само мажоретки, а?

— Грешна дедукция, Брадли! Не разполагаш с никакви факти. — А после, не щеш ли, се размечтава, подпира брадичка върху ръката си и промърморва: — Понякога момчетата са пълни с изненади!

Тази мечтателност изобщо не е в стила на Мишката. Тя си има множество приятели от мъжки пол, но винаги подхожда към тях прекалено практично, за да си позволи да хлътне по някого.

— Какво би трябвало да означава това? — обръщам се аз към тази нова Мишка. — Да не би напоследък да си срещнала някой изненадващ тип?

— Само един.

Правило номер четири: най-добрите приятелки също могат да бъдат пълни с изненади.

— Брадли! — изрича тя, а след кратка пауза допълва: — Имам си гадже!

Каквоооо! Толкова съм шокирана, че не зная какво да кажа. Та Мишката никога досега не е имала гадже! Тя дори не е ходила на истинска среща!

— Доста е елегантен — изрича тя.

— Елегантен ли? Какво ще рече това? — изграквам аз. — Кой, за бога, е той? Държа да знам всичко за този елегантен тип!

Мишката се изкисква, което изобщо не е в неин стил. После изтърсва:

— Запознах се с него това лято. На лагера.

— Аха!

Чувствам се едновременно слисана и обидена, че досега не съм чувала нищо за това мистериозно гадже на Мишката, но като че ли сега вече всичко се връзва. С нея никога не сме успявали да се засечем през ваканцията, защото тя всяка година ходи в някакъв специален правителствен лагер в столицата Вашингтон.

И изведнъж осъзнавам, че се радвам за нея. Извънредно много се радвам. Скачам и я прегръщам, и започвам да подскачам като хлапе в утрото на Коледа. Нямам представа защо го приемам като нещо толкова важно. Все пак става въпрос за някакво идиотско гадже. Но, от друга страна…

— Как се казва? — изписквам.

— Дани. — Извръща очи и се усмихва замечтано, сякаш гледа някакъв таен филм в главата си. — От Вашингтон е. Пушихме заедно трева и…

— Чакай малко! — вдигам предупредително ръка. — Трева ли?

— Сестра ми Кармен ме светна за нея. Каза, че много отпускала преди секс.

Кармен е с три години по-голяма от Мишката и е най-благопристойното момиче, което познавам. Дори през лятото ходи с чорапогащник.

— И какво общо има Кармен с теб и Дани? Кармен пуши трева? Кармен прави секс?

— Слушай какво, Брадли, дори и на умните хора им се случва да правят секс!

— Което ще рече какво? Че и ние би трябвало да правим секс, така ли?

— Говори само за себе си!

Ха! Издърпвам учебника на Мишката изпод ръцете й и го затварям с трясък.

— Слушай, Мишке! Какви ми ги приказваш, за бога?! Да не би и ти да си правила секс?

— Аха — кимва небрежно тя, сякаш нищо особено не се е случило.

— И как така ти си правила секс, а аз не съм? Нали трябваше да си задръстена?! Нали се предполагаше, че ти ще измислиш лекарство против рак, а няма да се въргаляш на задната седалка на някаква скапана кола сред димни кълба от марихуана?

— Правихме го в мазето на родителите му — отбелязва спокойно Мишката и си прибира обратно учебника.

— Ти сериозно, а? — Опитвам си да си представя Мишката гола на нечий момчешки диван във влажно мазе, обаче някак си не ми се получава. — И как беше?

— Кое, мазето ли?

— Сексът, разбира се! — едва не се разпищявам аз в усилията си да върна Мишката на земята.

— О, това ли? Ами, беше добре. Всъщност дори забавно. Но е едно от онези неща, върху които трябва да се поработи. Не можеш просто ей така, изведнъж, да започнеш да го правиш. Налага се да експериментираш!

— Каквоооо? — Присвивам подозрително очи. Не съм много сигурна как точно трябва да приема тази новина. През цялото лято докато се потях да пиша онзи тъп разказ, за да вляза в онази още по-тъпа програма, Мишката е изгубвала девствеността си! — Ама как изобщо се сети какво трябва да правиш?

— Четох една книга. Сестра ми ме посъветва, че всеки трябва да прочете някакъв наръчник по въпроса, преди да започне да го прави, за да знае какво да очаква. Иначе може да се окаже огромно разочарование.

Присвивам очи, като добавям към мислената си картина на Мишката и онзи тип Дани в мазето на неговите и наръчник по секс.

— И смяташ ли, че ще… продължиш?

— О, да! — отсича Мишката. — Той отива в Йейл, точно като мен. — Усмихва се и се връща към учебника си по математика, сякаш всичко вече е казано.

— Хмммм.

Скръствам ръце пред гърди. Но като че ли всичко се връзва. Мишката е толкова организиран човек, че сигурно вече е планирала романтичния си живот до осемнайсетата си година.

А аз нищо не съм планирала.