Кандис Бушнел
Дневниците на Кари Брадшоу (20)

20.
Хлъзгав терен

— Предполага се, че това са най-хубавите дни от нашия живот — отбелязвам със скръбен тон.

— О, Кари! — усмихва се Джордж. — Откъде ти хрумват тези сантиментални идеи? Ако направиш едно социологическо проучване, ще установиш, че половината от зрялото население на страната ненавижда времето, прекарано в училище, и за нищо на света не би се съгласило тези години да се върнат!

— Ама аз не искам да съм сред тези хора!

— Няма опасност! Ти си взела предостатъчно приятни неща от тези години. И така, както разбирам, си изключително снизходителна към слабостите човешки!

— Още преди доста време разбрах, че хората са такива, каквито са. И просто не могат да се променят — отбелязвам, поощрена от неговия интерес към темата. — А онова, което правят, обикновено няма нищо общо с останалите. Искам да кажа, че хората някак си инстинктивно постъпват така, както е най-добре за тях в дадения момент, а за последствията се сещат по-късно. Не съм ли права?

Джордж се разсмива, но както скоро си давам болезнено сметка, описанието, което току-що направих, едва ли не обобщава моето собствено поведение.

Порив на вятър издухва снега от върховете на дърветата право в лицата ни. Аз потрепервам.

— Студено ли ти е? — пита Джордж, плъзга ръка върху рамото ми и ме привлича към себе си.

Кимвам и вдишвам дълбоко студения въздух. Обгръщам с поглед красивите борови дървета и живописните планински хижи около нас и се опитвам да си представя, че съм далече, далече оттук, например в Швейцария.

Двете с Мишката принудихме Маги да обещае, че никога и за нищо на света няма да каже на никого какво сме видели през онзи ден в Ийст Милтън, тъй като това си е работа на Уолт и изцяло негов проблем, с който само той има право да се оправя така, както намери за добре. Маги се съгласи да не казва на никого, в това число и на Питър, но това не й попречи автоматично да се превърне в емоционална развалина. Два дена не идва на училище, които прекара изцяло в леглото. На третия, когато най-сетне се появи на общото събрание, лицето й беше подпухнало, а очите й бяха скрити зад слънчеви очила. А после, до края на седмицата, не облече нищо друго, освен черно. Ние с Мишката полагахме максимални усилия да не се отделяме от нея — редувахме се да я придружаваме навсякъде както през междучасията, така и на обед, в стола, където й вземахме храна, за да не я караме да се реди на опашка. Ала Маги си изглеждаше така, сякаш бе погребала любовта на живота си. Което си е леко дразнещо, защото, ако погледнеш на нещата от логическа гледна точка, единственото, което се е случило, е, че тя ходи с едно момче в продължение на две години, скъса с него, а след това и двамата си намериха други гаджета. Има ли някакво значение от какъв пол са тези нови гаджета? Обаче Маги категорично отказва да погледне на нещата от този ъгъл. Продължава да настоява, че грешката била изцяло нейна, че не била „достатъчно жена“ за Уолт.

И точно заради всичко това, когато Джордж се обади и ме покани на ски, аз с радост се възползвах от възможността да се махна от живота си поне за няколко часа.

И в мига, в който зърнах увереното му, засмяно лице, установих, че започвам да изливам пред него цялата си мъка: проблемите с Уолт и Маги, как първата ми статия е излязла в „Нътмег“ и как най-добрата ми приятелка се е държала много странно след това. Разказах му абсолютно всичко, с изключение на факта, че съвсем случайно си имам и гадже. Точно затова смятам да му кажа днес и това, но просто чакам подходящия момент. Междувременно обаче изпитвам такова огромно облекчение да споделям терзанията си с някого, че направо не ми се ще да развалям атмосферата.

Знам, че е крайно егоистично от моя страна. От друга страна, Джордж очевидно намира историите ми за крайно интересни.

— Знаеш ли, би могла да използваш всичко това, което ми разказа, в писането си! — изтъкна той, докато пътувахме към планината.

— Абсурд! Ако пусна, което и да е от тези неща в „Нътмег“, ще ме изхвърлят от училище!

— Това е дилема, с която се сблъскват всички писатели. Изкуството срещу желанието да защитиш всички онези, които познаваш и обичаш.

— При мен обаче изборът е ясен! — отсичам. — За нищо на света не бих наранила някого заради самото писане. След това няма да мога да се погледна!

* * *

— Когато се спуснем надолу, ще се стоплиш — казва сега Джордж.

— Стига в някой момент да се спуснем! — напомням му. Надниквам над перилата на лифта към пистата под нас. Широка бяла пътека, обградена от двете страни с борове, нашарена тук-там с ярките костюми на няколко скиори, които цепят снега като игли на шевни машини, оставяйки след себе си плътни следи. От мястото, където се намирам, не ми изглеждат кой знае какви силни атлети. Щом те могат да карат ски, защо и аз да не мога?!

— Страх ли те е? — пита Джордж.

— А, не! — отсичам храбро, въпреки че през целия си живот съм се качвала на ски най-много три пъти, при това единствено в задния двор на Лали.

— Просто не забравяй да държиш върховете на ските си вирнати нагоре. Остави се задната им част да те тласка напред!

— Ясно — кимвам и се хващам здраво за дръжката на седалката. Вече сме почти на върха и току-що си признах, че никога досега не съм се качвала на ски лифт.

— Сега единственото, което трябва да направиш, е да слезеш — отбелязва усмихнато Джордж. — Защото ако не го направиш, ще трябва да спрат лифта, а това никак няма да се хареса на останалите скиори.

— О, за нищо на света не бих си позволила да ядосвам тези снежни зайци! — промърморвам и се подготвям за най-лошото. Само след секунди обаче вече се спускам леко по малък хълм, а седалковият лифт е далече над главата ми. — Хей, ама то било лесна работа! — провиквам се и се обръщам към Джордж. И точно в този момент, разбира се, падам.

— За начинаещ никак не е зле — казва Джордж, докато ми помага да се изправя. — Ще видиш, че съвсем скоро ще се научиш! Личи ти, че си родена за ски!

Да, Джордж е както винаги невероятно любезен и мил.

Първо се спускаме по заешкия хълм, където бързо успявам да науча вклиняването в снега и обръщането. След няколко връщания обратно вече съм успяла да натрупам известна самоувереност, затова се прехвърляме на пистата за средно напреднали.

— Харесва ли ти? — пита Джордж по време на четвъртото ни връщане нагоре със седалковия лифт.

— Супер е! — възкликвам. — Толкова е забавно!

— Ти самата си забавна! — отбелязва Джордж и се привежда за целувка. Този път му позволявам едно бързо докосване с устни, но веднага се изпълвам с огромно чувство за вина. Какво ще каже Себастиан, ако ме види тук с Джордж?

— Джордж… — започвам, този път твърдо решена да му кажа за Себастиан, преди да се е опитал да задълбочи връзката ни. Обаче той ме прекъсва.

— Откакто те срещнах, все се опитвам да се сетя на кого ми приличаш. И накрая се сетих!

— На кого? — питам, изгаряща от любопитство.

— На пралеля ми! — отсича гордо.

— На пралеля ти ли? — преструвам се на силно възмутена аз. — Толкова стара ли ти изглеждам?

— Нямам предвид външния ти вид. Имам предвид духа ти! Тя има същия отворен, ведър поглед към света като теб, също като теб обича смеха и забавленията. Хората обожават да бъдат в нейната компания! — И накрая пуска бомбата: — Тя е писателка!

— Писателка ли? — ахвам. — Истинска писателка?

Той кимва и допълва:

— На времето беше изключително прочута. Но вече е на осемдесет…

— Как се казва?

— Няма да ти кажа! — отвръща дяволито той. — Поне засега. Но някой ден ще й отидем на гости, обещавам ти!

— Не, кажи ми! — започвам да му дърпам игриво ръката аз.

— Няма! Искам да бъде изненада!

Днес Джордж е буквално пълен с изненади. И, като се замисля, май наистина си прекарвам много добре.

— Направо нямам търпение да ви запозная! — продължава. — Двете много ще се харесате, сигурен съм!

— Аз също нямам търпение да се запозная с нея! — преливам от ентусиазъм и аз. Божичко! Истинска писателка! Никога не съм срещала истинска писателка, с изключение, разбира се, на Мери Гордън Хауърд.

Изхлузваме се от седалковия лифт и спираме за малко на върха на пистата. Аз плъзвам поглед към планината. Стръмничко е. Даже доста стръмничко.

— Но първо ми се ще да се спусна точно тук — отбелязвам леко изнервена.

— Ще се справиш! — окуражава ме той. — Просто не бързай и прави повечко завои.

В началото се справям доста добре. Но когато стигаме до първия праг, се изпълвам с невероятен ужас. Спирам. От страх чак ми се вие свят.

— Не мога да продължа! — проплаквам. — Не може ли да сваля ските си и да продължа пеш?

— Всички ще ти се смеят! Хайде, хлапе, аз ще бъда право пред теб! Следвай ме плътно, прави всичко, което правя аз, и всичко ще бъде наред!

И Джордж потегля. Аз прикляквам и тъкмо си се представям в гипсово корито, когато покрай мен прелита млада жена. Едва успявам да зърна профила й, но тя ми се струва странно позната. И едва после си давам сметка, че тя е буквално зашеметяваща, с дълга, права руса коса, лента на главата от заешка кожа и бял ски екип със сребърни звезди отстрани. Обаче аз не съм единствената, която е забелязала тази красавица.

— Амелия! — провиква се Джордж.

Та тази разкошна Амелия, която изглежда като излязла от реклама за паста за зъби, завива гладко, спира, сваля си очилата и лицето й светва.

— Джордж! — възкликва.

— Здрасти! — казва Джордж и се насочва към нея.

Дотук с подпомагането на начинаещите.

Той се плъзва към нея, целува я по двете бузи, двамата си разменят няколко думи, а след това той поглежда нагоре и се провиква:

— Кари! Хайде, идвай! Искам да те запозная с една моя приятелка!

— Много ми е приятно! — рева отгоре.

— Слизай тук! — крещи Джордж.

— Ние не можем да дойдем при теб, така че ти ще трябва да дойдеш при нас! — припява онази Амелия, която започва да ме вбесява с безупречния си вид. Сигурно е от онези избраници на съдбата, дето се научават да карат ски още преди да са се научили да ходят.

Очевидно е, че просто нямам друг избор. Хайде, Кари!

Присвивам колене и се изтласквам напред.

Фантастично! Нося се право към тях. Само дето изобщо не мога да спра.

— Пазете се! — пищя.

По някакво върховно чудо аз не се блъсвам директно в Амелия, а само одрасквам върховете на ските й. Инстинктът за самосъхранение обаче ме кара да я сграбча за ръката и да я повлека със себе си, когато падам. Тя тупва върху мен.

В продължение на няколко секунди просто си лежим там, а лицата ни са само на няколко сантиметра едно от друго. И отново се изпълвам с дразнещото чувство, че тази жена я познавам отнякъде. Да не би да е някаква актриса или нещо подобно?

А после сме напълно обкръжени. Онова, което никой не ти казва за карането на ски, е, че ако паднеш, само след няколко секунди ще ти се притекат на помощ няколко човека, всички до един много по-добри скиори от теб и всички до един даващи всякакви съвети, а малко след това ще се появи и ски патрулът с носилка.

— Добре съм! — настоявам аз. — Нищо особено!

Амелия е отново изправена и готова да тръгне. Все пак тя просто падна върху мен. Аз обаче не съм готова да ходя никъде. Ужасявам се само от мисълта, че трябва да продължа надолу по целия този стръмен планински склон. Обаче после ми съобщават (щастливата за мен вест), че ските ми са излетели и са се разбили в близките дървета. И че въпросните ски вече са леко пукнати.

— По-добре ските, отколкото главата ти! — непрекъснато повтаря Джордж, така че повече няма да ми се налага да изпълнявам прочутия номер с падането.

За нещастие, сега единственият начин, по който ми е разрешено да сляза от планината, е на носилка. А това е невъобразимо унизително и прекалено драматично. Повдигам облечената си в ръкавица ръка и помахвам вяло на Джордж и Амелия, които междувременно свалят очилата върху очите си, забиват щеки и се хвърлят напред в бездната.

— Често ли идвате на ски? — пита ме момчето от ски патрула, докато стяга колана около гърдите ми.

— Всъщност не.

— В такъв случай не е трябвало да бъдете на тази писта! — кара ми се той. — Омръзна ни да повтаряме непрекъснато мерките за безопасност! Скиорите не трябва да рискуват с писти, които са над техните възможности! — Пауза. След секунда добавя: — Това е причина номер едно за всички инциденти тук. Този път извадихте късмет. Ако опитате отново този подвиг, да знаете, че излагате на огромна опасност не само себе си, но и другите скиори!

Ами, извинявайте!

Сега вече се чувствам окончателно като нещастница.

Джордж — добрият стар верен Джордж — ме чака в долния край на пистата.

— Наистина ли си добре? — пита, като се привежда загрижено над носилката.

— Наистина. Единствените поражения са върху егото ми. Иначе тялото ми изглежда в безупречно състояние. — И очевидно готово за бъдещи унижения.

— Много се радвам за теб! — кимва той и поема ръката ми. — Казах на Амелия, че ще се срещнем в хижата, за да пийнем по едно ирландско кафе. Тя ми е стара приятелка от „Браун“. — Забелязал изражението ми, побързва да допълни: — Не се притеснявай! Тя не ти е конкуренция! С две години е по-възрастна от мен!

Влизаме в хижата, където е горещо и шумно. Пълно е с тълпи щастливи хора, които се надпреварват да си разказват колко страхотно са си прекарали по пистите. Амелия ни чака край камината. Свалила е горната част на екипа си и е останала по плътно прилепнало по тялото й сребристо боди. Вече е успяла да си среше косата и да си сложи червило, вследствие на което сега изглежда като извадена от реклама за лак за коса.

— Амелия, запознай се с Кари! — казва Джордж. — Мисля, че така и не успяхте да се запознаете както трябва.

— Така е — кимва тя и разтърсва топло ръката ми. — Да знаеш, че ти нямаш никаква вина за това! Джордж изобщо не е трябвало да те води на тази писта! Но той открай време си е такъв — опасен.

— Така ли? — отбелязвам, като се настанявам на стола до нея.

— Спомняш ли си онзи планински рафтинг? — пита го тя, а после се обръща към мен, за да обясни: — В Колорадо. — Очевидно очаква, че аз съм подробно запозната с инцидента.

— Ама ти тогава изобщо не се уплаши! — протестира Джордж.

— Напротив! Бях уплашена до смърт!

— Тук вече не ти вярвам! — предупреждава я с пръст той, като потупва ръката ми. — Амелия не се страхува от нищо!

— Не е вярно! Страхувам се дали ще вляза в правния колеж!

О, боже! Значи тази Амелия е не само красива, но и умна!

— А ти откъде си, Кари? — пита тя, опитвайки се да ме включи в разговора.

— От Касълбъри. Но ти сигурно никога не си чувала за него. Едно невзрачно малко градче на река…

— О, знам всичко за Касълбъри! — усмихва се съчувствено тя. — Отраснах там!

Внезапно ми прилошава.

— Та как беше фамилията ти? — разпитва тя.

— Брадшоу — отговаря вместо мен Джордж и прави сигнал на сервитьорката.

— Аха! — повдига вежди Амелия, очевидно сетила се коя съм.

— Аз съм Амелия Кид. И мисля, че ти ходиш с брат ми.

— Какво? — стряска се Джордж и погледът му се стрелка ту към Амелия, ту към мен.

Изчервявам се като домат.

— Да, Себастиан — изхриптявам. Сега си спомням, че той ми е споменавал за по-голямата си сестра и колко фантастична била тя, но доколкото знам, тя би трябвало да е в колеж в Калифорния!

— Той непрекъснато говори за теб!

— Така ли? — промърморвам и поглеждам крадешком към Джордж. Лицето му е напълно пребледняло, с изключение на двете червени петна върху бузите му.

И целенасочено ме игнорира. Вместо това се обръща към Амелия и отсича:

— Искам да знам всичко, което ти се е случило от последния път, когато те видях!

Аз усещам, че съм цялата плувнала в пот и ми се приисква в крайна сметка наистина да си бях потрошила крака.

* * *

По-голямата част от пътуването обратно минава в пълна тишина.

Да, трябваше да кажа на Джордж, че си имам приятел. Трябваше да му кажа още онази първа вечер, когато ходихме на вечеря.

Обаче тогава арестуваха Дорит и не остана време. После трябваше да му кажа по телефона, но ако трябва да бъда честна, нямах сили, защото той беше започнал да ми помага с писането и аз не исках да провалям работата. Трябваше да му кажа също така и днес, обаче се сблъскахме с Амелия. Която, по някаква случайност, се оказа сестрата на Себастиан. Предполагам, че бих могла да се измъкна от отговорност, като изтъкна, че Джордж така и не ме попита дали си имам гадже или не. От друга страна, може би е необходимо да питаш човека дали си има приятел, щом се съгласява да излезе с теб — и продължава да излиза. Може би ходенето по срещи си има свой код на честта — ако вече си ангажиран, твой морален дълг е да уведомиш другия веднага.

Проблемът е, че хората невинаги играят по правилата.

И как сега ще обясня всичко това на Джордж? А на Себастиан? Похабих половината от времето си в терзания, че Себастиан може да ми изневери, а се оказва, че човекът, за когото е трябва да се притеснявам, съм самата аз.

Поглеждам крадешком към Джордж. Той се е смръщил, напълно концентриран върху пътя пред себе си, сякаш от това зави си животът му.

— Джордж — започвам жалостиво, — много съжалявам! Чест дума! Всеки път исках да ти кажа…

— Всъщност аз също се срещам и с други жени — изрича студено той.

— Окей.

— Но онова, което не ми харесва, е да ме поставят в ситуация, в която изглеждам като пълен глупак!

— Ти не си глупак! И аз наистина много те харесвам!

— Но не колкото Себастиан Кид очевидно! — срязва ме той. Не се тревожи. Схванах идеята.

Влизаме в алеята пред нашата къща.

— Не може ли поне да си останем приятели? — примолвам се в последен опит да поправя малко нещата.

Вторачен право напред, той отвръща саркастично:

— Разбира се, Кари Брадшоу. Знаеш ли какво ти предлагам? Защо не вземеш да ми звъннеш, когато аферата със Себастиан приключи? Гарантирам ти, че няма да трае дълго.

За момент се втрещявам на мястото си, дълбоко обидена. Накрая изричам:

— Е, щом така гледаш на нещата, добре. Но аз наистина не исках да те наранявам! И мисля, че вече се извиних.

Каня се точно в този момент да се изнеса драматично от колата, когато той внезапно ме грабва за китката и с разкаян глас започва да нарежда:

— Кари, съжалявам! Не исках да се държа толкова грубо с теб! Но предполагам си наясно защо изритаха Себастиан от училището, нали?

— За разпространение на наркотици ли? — прошепвам.

— О, Кари! — въздъхва той. — На Себастиан не му стиска да бъде пласьор на наркотици! Изритаха го заради измами на изпитите!

Никакъв отговор. Онемявам. А после избеснявам.

— Благодаря, Джордж! — изстрелвам и побързвам да изляза от колата му. — Благодаря за приятния ден!

Джордж потегля и аз го проследявам как се изнизва от нашия двор. А с него се изпаряват и надеждите ми да отида на гости в Ню Йорк, както и възможността да се запозная с пралеля му, писателката. Която и да е тя.

Дорит се измъква от къщата и се приближава до мен.

— Къде замина Джордж? — пита жалостиво. — Защо не влезе на кафе?

— Мисля, че повече няма да имаме удоволствието да приемаме в дома си Джордж Картър — отбелязвам аз със смесица от тъга и облекчение.

После влизам вкъщи, а Дорит остава навън, изпълнена с огромно разочарование.