Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дневниците на Кари Брадшоу (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Carrie Diaries, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и редакция
midnight_sun17 (2015)
SFB
maskara (2015)

Издание:

Кандис Бушнел. Дневниците на Кари Брадшоу

Американска. Първо издание

ИК „Кръгозор“

Дизайн на корицата: Димитър Валентинов Данов

Коректор: Мария Тодорова

Технически редактор: Ангел Йорданов

Предпечатна подготовка: Георги Иванов Формат

История

  1. — Добавяне

11.
Жестоката конкуренция

— Носят се слухове, че Дона Ладона ходи със Себастиан Кид — казва Лали, докато оправя очилата си за плуване.

Какво! Преструвам се, че оправям презрамките на банския си, докато се опитвам да се успокоя. А после изричам небрежно:

— Така ли? И откъде го чу?

— Казала на двете Джен и те сега го разправят наляво и надясно.

— Може просто да си измисля — отбелязвам, като опъвам крака.

— И защо да си измисля?

Заставам до нея на ръба на басейна и свивам рамене.

— Готови, скачайте! — командва треньорът Нипси.

И когато двете политаме напред, аз изненадващо се провиквам:

— Аз ходих на среща със Себастиан Кид!

Улавям шокираното й изражение, когато тялото й се гмурва във водата.

Водата е хладна, не повече от двайсет и пет градуса. Плувам една обиколка, обръщам се и когато виждам, че Лали ме настига, започвам следващата.

Лали е по-добра от мен в плуването, но аз пък съм по-добра в скоковете. Вече осем години двете сме в жестока конкуренция една с друга и една срещу друга. Ставали сме в четири сутринта, наливали сме се със странни отвари със сурови яйца и други работи, за да станем по-силни, прекарвали сме седмици наред по плувни лагери, правили сме си малки номера, измисляли сме си танци на победата, рисували сме лицата си в цветовете на училището. Треньори са ни крещели, майки са ни наказвали, хлапета са ревали заради нас. Години наред всички ни смятат за много лоша комбинация, но досега никой не е успял да ни раздели.

От нас се иска да направим изтощителен рунд от осем обиколки. На шестата обиколка Лали ме изпреварва и когато удрям стената, тя вече стои над мен, пълнеща с капки вода моя коридор.

— Страхотен начин да повдигнеш състезателния ни дух! — изрича, докато двете плясваме длани за поздрав.

— Само дето си е чистата истина — отбелязвам, грабвам хавлиената си кърпа и започвам да подсушавам косата си.

— Какво!

— Снощи. Дойде у дома. Ходихме на музей. А после ме покани на гости у тях и така нататък.

— Аха! — Тя свива крак и го придърпва към тялото си.

— И той е живял едно лято в Рим! И… — оглеждам се, за да съм сигурна, че никой не ни чува, — гризе ноктите си!

— Ясно, Брадли.

— Лали — прошепвам, — говоря ти напълно сериозно!

Тя прекратява с разтягането и ме поглежда. В продължение на няколко секунди като че ли ми се сърди. А после се ухилва и изтърсва:

— Стига, Кари! От къде на къде Себастиан Кид ще излиза точно с теб!

В продължение на няколко секунди двете застиваме в един от онези неловки моменти, когато приятелката ти е прекрачила границата и ти се питаш дали не предстои размяна на грозни думи. Ти ще кажеш нещо отвратително и отбранително. Тя ще каже нещо жестоко и болезнено. И ти ще се запиташ дали някога ще можете да си проговорите отново.

Но може би тя не е искала да те обиди. Затова й даваш още един шанс.

— Защо пък да не излиза? — контрирам, като се опитвам да звуча весело.

— Казах го само заради Дона Ладона! — разкайва се Лали. — Така де, ако той наистина ходи с нея, човек не би си помислил, че ще тръгне и с още някоя, нали така?

— Може пък да не ходи с нея — отбелязвам със свито сърце. Допреди няколко часа изгарях от нетърпение да разкажа на Лали всичко за нашата среща, да обсъдим всяка отделна думичка, която той каза, и всичко, което направи. Но сега не мога.

Ами ако наистина ходи с Дона Ладона? Ще изглеждам като пълна глупачка в очите на цялото даскало!

— Брадшоу! — изкрещява треньорът Нипси. — Какво, по дяволите, ти става днес? Веднага горе на дъската!

— Извинявай — промърморвам на Лали, сякаш вината за всичко това е моя. Грабвам хавлията си и се насочвам към трамплините.

— И дай всичко от себе си за срещата в четвъртък! — провиква се тренерът.

Чудничко.

Тръгвам по стълбите към трамплините, но по едно време спирам, за да си представя завъртането при скока си. Но единственото, което виждам, са Дона Ладона и Себастиан в онази нощ в „Смарагда“. Може би Лали е права. Защо да си прави труда да ме преследва, щом продължава да ходи с Дона Ладона? От друга страна, може пък да не ходи с нея, а Лали просто се опитва да ми развали нещата. Но защо ще го прави?

— Брадшоу! — крещи тренерът. — Няма да те чакам цял ден!

Правилно. Правя четири стъпки напред, пренасям тежестта на левия си крак и скачам рязко. Още в мига, в който политам във въздуха, съм наясно, че този скок ще бъде пълен провал. Ръцете и краката ми се мятат във всички посоки и аз падам във водата върху тила си.

— Стига, Брадшоу! Та ти дори не се стараеш! — кастри ме тренерът.

Обикновено съм доста издръжлива, то този път очите ми се пълнят със сълзи. Не знам дали е от болката в главата ми или от унижението на егото ми, но както и да стоят нещата, и двете болят. Поглеждам към Лали, надявайки се на нейното съчувствие, обаче тя изобщо не ми обръща внимание. Седи на пейките, а почти до нея, на около крачка, седи Себастиан.

Докога ще продължава да се появява така неочаквано? Не съм готова за неговите изненади.

Качвам се отново на трамплина. Не смея да го погледна, но усещам, че той ме наблюдава. Вторият ми опит е малко по-добър от първия, а когато излизам от водата, виждам, че Лали и Себастиан са започнали да си говорят. Лали ме поглежда, вдига ръка и се провиква:

— Давай, Брадли!

— Благодаря! — помахвам. Себастиан улавя погледа ми и ми намига.

Третият ми скок е всъщност доста добър, обаче Лали и Себастиан са потънали твърде дълбоко в разговора си, за да го забележат.

— Здрасти! — провиквам се, докато вървя към тях и си подсушавам косата.

— О, здрасти! — казва Лали, сякаш за днес ме вижда за първи път. Сега, когато Себастиан е тук, може би се чувства доста неловко заради онова, което ми каза.

— Заболя ли те? — пита Себастиан, когато сядам до него. Погалва ме леко по главата и изрича: — Горката ти тиквичка! Май доста я заболя, нали?

Поглеждам към Лали, която е ококорила очи като палачинки, и после отговарям:

— О, нищо особено! Непрекъснато ми се случва.

— Тъкмо си говорихме за онази вечер, когато изписахме годината на завършването ни върху покрива на плевнята — казва Лали.

— Истерична работа си беше — казвам в опит да се държа така, сякаш всичко си е съвсем в реда на нещата и сякаш въобще не съм изненадана, че Себастиан е дошъл да ме вземе.

— Искаш ли да те откарам до вас? — пита той.

— Разбира се.

Той тръгва след мен към съблекалнята и по някаква неизвестна причина се изпълвам с облекчение. Внезапно осъзнавам, че не искам да го оставям насаме с Лали.

Искам си го изцяло за себе си. Твърде е нов, за да го споделям с когото и да било.

А после се чувствам като пълна мръсница. Лали е най-добрата ми приятелка.

* * *

Измъквам се на паркинга през салона, а не през басейна. Косата ми е още влажна, дънките ми са залепнали за бедрата ми. На средата на пътя покрай мен минава бежова тойота и спира. Стъклото се смъква и от него надниква Джен С.

— Здрасти, Кари! — изрича тя, сякаш това е съвсем в реда на нещата. — Къде отиваш?

— Никъде.

Джен П. се привежда през нея и допълва:

— Искаш ли да отскочим до „Хамбургер Шак“?

Поглеждам ги с неприкрит скептицизъм. Те никога досега не са ме канили да ходя с тях в „Хамбургер Шак“. Впрочем не са ме канили да ходя с тях никъде. За толкова ли тъпа ме мислят наистина?

— Не мога — отговарям неопределено.

— Защо?

— Трябва да се прибирам.

— Обаче имаш време за един хамбургер — казва Джен С. Не знам дали е игра на въображението ми, но имам усещането, че долавям лека заплаха в тона й.

Себастиан ми дава сигнал с клаксона си.

Подскачам. Джен С. и Джен П. си разменят погледи.

— Качвай се! — провиква се Джен П.

— Наистина, момичета, някой друг път. Но благодаря.

Джен С. ме изпепелява с поглед. И този път враждебността в гласа й е неподправена, когато изрича:

— Както желаеш!

И вдига стъклото на прозореца си. А после двете просто си остават там и ме наблюдават как вървя към колата на Себастиан и как се качвам.

— Здрасти! — казва той и се привежда да ме целуне.

Отдръпвам се.

— По-добре недей. Наблюдават ни. — И соча към бежовата тойота. — Двете Джен.

— Голяма работа! — отсича той и все пак ме целува. Аз приемам целувката, но след няколко минути пак се отдръпвам. — Двете Джен! — повтарям многозначително. — Най-добрите приятелки на Дона Ладона!

— Е, и?

— Ами очевидно е, че ще й кажат. За теб и мен — изричам предпазливо, като се старая да не прибързвам с изводите.

Той се смръщва, завърта ключа на двигателя и дава рязко на втора. Колата скача напред и гумите изсвистяват. Поглеждам към огледалото за задно виждане. Тойотата се е настанила точно зад нас. Отпускам се в седалката си.

— Направо не мога да повярвам! — промърморвам. — Те ни следят!

— О, за бога, Кари! — провиква се той, като поглежда в своето огледало за задно виждане. — Може би е крайно време някой да им даде урок на тези двечките!

Себастиан включва на четвърта и колата надава рев като диво животно. Свиваме рязко в магистралата и бързо достигаме сто километра в час. Обръщам се, за да проверя какво става с тойотата.

— Мисля, че им се изплъзнахме.

— Но защо изобщо го правят? Какво не им е наред на тези момичета?

— От отегчение. Нямат какво друго да правят.

— Е, по-добре ще направят да си намерят някакво по-полезно занимание.

— Или какво? Ще ги набиеш ли? — изкисквам се аз.

— Нещо такова. — Той ме погалва по крака и се усмихва. Свиваме рязко от магистралата и се вливаме в главната улица. Когато приближаваме моята къща, той намалява.

— Не тук! — провиквам се ужасено. — Ще видят колата ти в алеята!

— Тогава къде?

Замислям се за момент и отсичам:

— Пред библиотеката!

Никой няма да се сети да ни търси там, с изключение може би на Мишката, която знае, че обществената библиотека на Касълбъри е любимото ми скришно местенце. Разположена е в огромна тухлена сграда, построена в началото на двайсети век, когато Касълбъри е бил бързо проспериращ град с множество фабрики и е разполагал с милионери, които парадирали с богатството си, като строели огромни къщи по бреговете на река Кънектикът. Но сега почти никой не разполага с пари за поддръжка, затова всичките са станали обществена собственост или старчески домове.

Себастиан профучава през алеята и паркира зад библиотеката. Аз скачам от колата и надниквам към улицата. Бежовата тойота пълзи бавно по главната улица, като подминава библиотеката. Вътре в колата двете Джен въртят глави като обезумели в опит да ни открият къде сме.

Аз се превивам от смях. И всеки път, когато се опитам да се успокоя, поглеждам към Себастиан и пак избухвам в смях. Изнасям се на прибежки до колата и се свличам на земята, хванала се за стомаха.

— Кари? — поглежда ме Себастиан. — Толкова ли е смешно?

— Да! — провиквам се аз и отново избухвам в смях. Себастиан ме поглежда, предава се и запалва цигара.

— Хайде! — казва накрая и подава ръка.

Аз се хващам за него и се изправям.

— Смешно, нали?

— Направо заразително.

— Тогава ти защо не се смееш?

— Смея се. Но повече обичам да гледам как ти се смееш.

— Сериозно?

— Аха. Кара ме да се чувствам щастлив.

Прегръща ме през раменете и двамата влизаме в библиотеката.

Отвеждам го на четвъртия етаж. Тук не идва почти никой, защото всички книги са по инженерно дело и ботаника и някакви известни само на шепа хора научни изследвания, за които повечето читатели няма да си направят труда да катерят стълбите чак до четвъртия етаж. В средата на залата има старо канапе, тапицирано с басма.

Разговаряме най-малко от половин час, когато внезапно ни стряска нечий гръмовен, гневен глас.

— Здравей, Себастиан! Чудех се къде изчезна!

Себастиан се намира върху мен. Аз поглеждам над рамото му и съзирам Дона Ладона, увиснала до нас като гневна валкирия. Скръстила е ръце пред гърди, за да подчертае още повече обилната си гръд. Ако гърдите можеха да убиват, вече щях да бъда мъртва.

— Отвратителен си! — просъсква тя на Себастиан, а след това пренасочва вниманието си към мен. — А ти, Кари Брадшоу, ти си още по-лоша и от него!

* * *

— Просто не разбирам — повтарям за кой ли път едва чуто аз.

— Кари, много съжалявам! — гледа ме виновно Себастиан. — Нямах никаква представа, че тя ще реагира толкова драстично!

„Как така да е «нямал представа»?“ — питам се аз с все по-нарастващ гняв. Утре цялото училище ще гръмне за нас. И аз ще бъда тази, която ще изглежда в очите на другите или като пълна глупачка, или като кучка.

Себастиан е поставил едната си ръка върху волана и почуква по фалшивата дървена инкрустация с изгризания си нокът, като че ли и той е точно толкова объркан, колкото съм и аз. Вероятно би трябвало да му се развикам, обаче той изглежда такова олицетворение на невинността, че сърце не ми дава да го направя.

Поглеждам го и този път аз скръствам ръце.

— Все пак ходиш ли с нея?

— Сложно е.

— В какъв смисъл?

— Че не е толкова просто.

— Това е като да си малко бременна. Или си, или не си!

— Всъщност не ходя с нея, обаче тя си мисли, че ходя!

И чия грешка е това, моля ви се?

— Ти не можеш ли да й кажеш, че не ходиш с нея?

— Не е толкова лесно. Тя се нуждае от мен!

Сега вече чашата ми наистина преля. И как точно да реагира на подобна глупост едно уважаващо себе си момиче? Дали от мен се очаква да приплача: „О, не! Аз също имам нужда от теб!“ Пък и какви са тези джентълменски отживелици с нуждите?

Той влиза в алеята пред нашата къща и спира колата.

— Кари…

— Може би трябва да тръгвам.

Знам, че в гласа ми се усеща известна горчивина. Но какво друго бих могла да сторя? Ами ако той харесва Дона Ладона повече от мен, а мен ме използва само за да я накара да го ревнува?

Излизам от колата и трясвам вратата зад гърба си.

Втурвам се нагоре към къщата ни. Почти съм стигнала до главния вход, когато чувам зад себе си дългоочакваните забързани стъпки.

Той сграбчва ръката ми и прошепва:

— Не си тръгвай така! — Позволявам му да ме обърне и да плъзне пръсти в косата ми. — Не ме оставяй! — прошепва и приближава лице към моето. — А може би аз имам нужда от теб!