Ричард Леймън
Къщата на Звяра (71)

Двадесет и шеста глава

Джони лежеше на една страна в студената тъмнина, в празното пространство под пода на последното бунгало. Беше се свила на кълбо. Здраво стискаше зъби, за да не започнат да тракат.

Мъжът никога нямаше да я открие тук.

Никога.

След като избяга преди няколко часа, той дори не дойде да надникне под бунгалото. Все пак, може би ще се върне.

Не смееше да шавне.

Камъчетата се забиваха в кожата й. От време на време я полазваха разни щипещи буболечки. Представи си, че това са гъсеници и калинки. Остави ги да пълзят.

Най-лошото беше студът. Ако трепереше много силно, може би мъжът щеше да чуе и отново да я хване.

Мина доста време.

Усети, че наблизо нещо се движи. Животно.

Затаи дъх.

До нея достигна едно тихо „мяу“.

Котката се приближи в тъмното и застана до краката й. Беше пухкава и топла. Мъркаше силно.

— Маци — прошепна тя.

Погали я по главата и гърба.

Котката се остави да я вземе. Момиченцето я притисна нежно към гърдите си. Мъркането й беше толкова силно, че тя се изплаши, да не би мъжът да го чуе и да я открие.

Скоро престана да трепери.

Някакъв шум отгоре стресна котката. Тя скочи и изчезна.

Джони напрегнато слушаше.

Стъпки по пода на бунгалото.

Вратата се отвори. Видя две боси стъпала на стълбите пред бунгалото.

— Момиченце? — извика тя.

Краката се обърнаха. По-голямото момиче се наведе и погледна под бунгалото.

— Тук ли си?

— Да.

— Цяла нощ ли ще стоиш там?

— Той отиде ли си?

— Мисля, че да. И то отдавна. Досега се мъчих да се развържа.

Джони се обърна по корем и започна да пълзи към приятелката си.