Ричард Леймън
Къщата на Звяра (20)

1

— Представяш ли си, тази стара вещица да разправя, че съм избягал и изоставил Томи, за да спася собствената си кожа! Тази стара чанта кокали! Каква мерзост! Ще я дам под съд!

— Не трябваше да издаваш самоличността си.

— Да, съжалявам — той поклати глава, намръщен и отчаян. — Но, Джадж, ти чу какво каза тя за мене.

— Да, чух.

— От нея лъха зловонието на ада!

— Извинете! — зад тях се чу женски глас.

— О, не-е! — промърмори Лари.

Те се обърнаха към жената, която бързаше по тротоара към тях и водеше със себе си русо момиче. Джуд разпозна и двете.

— Ще изтичаме до колата — прошепна Лари.

— Едва ли е необходимо.

— Джадж, моля те! Със сигурност е някоя репортерка или някакъв друг вид от онези безскрупулни типове, които търсят сензации.

— На мене не ми изглежда такава.

— О, за бога! — той потропа с крак. — Моля те!

— Ти върви в колата. А аз ще видя какво иска.

Джуд му подаде ключовете. Лари ги грабна и избяга няколко крачки напред.

— Никак не обича журналистите — каза Джуд.

— Не съм журналистка.

— И аз така си помислих.

Тя се усмихна.

— Но ако не сте от пресата, защо тогава ни преследвате?

— Страхувах се, че ще изчезнете.

— Така ли?

— Да — с глава наклонена на една страна, тя сви рамене. — Казвам се Дона Хейс — протегна ръката си. Джуд я хвана леко. — Това е дъщеря ми, Санди.

— Аз съм Джуд Ръкър — каза той, като продължаваше да държи ръката й. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Видяхме ви на закуска.

— Аз не съм — каза Санди.

— Добре, само аз ви видях.

Джуд се намръщи и, забавлявайки се, продължаваше да държи ръката й.

— О, да! Вие седяхте на масата зад мен, нали?

Дона кимна.

— Бяхме и на обиколката.

— Да, точно така. Хареса ли ви?

— Според мен беше ужасно.

— Според мен беше чудесно — каза момичето. — Толкова ужасяващо.

— Беше ужасяващо, наистина — той обърна очи към Дона, но не каза нищо, а стоеше в очакване.

— Както и да е — каза тя и си пое дълбоко дъх.

Въпреки че се усмихваше, изглеждаше разтревожена.

— А какво ще кажете за лудата жена преди обиколката? — попита го Санди.

Тревогата внезапно изчезна от лицето на Дона. С глас, изпълнен с искреност, тя сподели:

— Точно затова исках да говоря с вас, затова ви проследих по този начин — тя се усмихна срамежливо. — Исках да ви кажа колко хубаво беше, че защитихте онази жена — как й помогнахте. Беше толкова на място.

— Благодаря.

— Трябваше да му разбиете мутрата на онзи глупак — допълни Санди.

— За малко да го сторя.

— Трябваше да му забиете една.

— Той се оттегли.

— Санди обича насилието — каза Дона.

— Е — каза Джуд.

Той изрече това междуметие и го остави да виси като точка, поставяща край на неговото участие в разговора.

— Е — повтори като ехо Дона. Въпреки че усмивката й продължаваше да стои на лицето, Джуд видя как започва да изчезва. — Просто исках да ви кажа… колко много ми хареса как помогнахте на жената.

— Благодаря. Беше ми приятно да се запозная и с двете.

— И на мене ми беше приятно — каза Санди.

Дона тъкмо щеше да си дръпне ръката, но Джуд я хвана по-здраво в своята.

— Бързате ли много? Искате ли да изпием по една водка? С доматен сок? — попита той.

— Ами…

— Санди — каза той, — какво ще кажеш за една кола или севън-ъп?

— Дадено!

— А вие? — обърна се той към Дона.

— Да, разбира се. Защо не?

— Мисля, че в „Уелкъм Ин“ имат това, което търсим. Вие пеш ли сте?

— Да, цяла сутрин ходим — каза Дона.

— В такъв случай, ще ви закарам до вратата с моята кола — той стигна с тях до крайслера и видя, че е заключен.

Лари му се усмихваше и умираше от удоволствие. Джуд му показа с жестове да отвори. Прозорецът на предната дясна врата се спусна бавно със свистене.

— Кажи? — попита Лари невинно.

— Те са ни приятелки.

— Може би, но са твои приятелки.

Джуд се обърна към Дона.

— Трябва да го очаровате.

Тя се наведе. Когато очите им бяха на едно ниво, каза:

— Казвам се Дона Хейс — подаде ръката си през прозореца.

Лари я пое, здрависа се бързо и се усмихна напрегнато.

— Признайте си, че сте репортер.

— Работя като туристически агент в една компания.

— Не е вярно.

— Вярно е.

— Така е — потвърди Санди.

— Тебе никой не те пита — отговори й грубо Лари.

Санди започна да се киска.

— А тя коя е?

— Това е Санди, дъщеря ми.

— Дъщеря, значи? Тогава сте омъжена?

— Вече не съм.

— Ааа! Значи сте феминистка!

Санди се обърна, като се смееше неистово.

— Не обичате ли феминистките? — попита го Дона.

— Само с кетчуп — отвърна той.

Когато Дона се засмя, ъгълчетата на устата на Лари започнаха да потръпват от прикрита радост.

— Предполагам… — той преглътна. — Предполагам, че ще бъда изгонен на задната седалка с госпожица Кис-кис — после отключи вратата и излезе от колата.

Дона се качи в колата. Настани се бързо по средата на предната седалка.

— Госпожица Кис-кис може да се разположи сама отзад.

— Най-сетне истинска дама! Запознах се с истинска дама! — Лари седна до нея.

Тя отключи вратата на Джуд, докато Лари се пресягаше да отключи задната врата.

— Накъде сме? — попита Лари, тупайки се по краката.

— Към „Уелкъм Ин“ — каза Джуд. — Ще изпием по нещо и ще обядваме.

— Великолепно! Купон! Обичам купоните — той погледна през рамо. — Не обичате ли купоните, г-це Кис-кис?

— Намирам ги за очарователни — отговори Санди и избухна в нов пристъп на истеричен смях.

Докато минаваха покрай бензиностанцията „Шеврон“, Санди извика:

— Ето я нашата кола!

— Повредена ли е? — попита Лари.

Дона каза:

— Снощи имахме малко произшествие.

— Надявам се, че не е нещо сериозно.

— Просто няколко драскотини.

— Искате ли да спра? — попита Джуд.

— Да, ако обичате.

Спря пред бензиностанцията. Лари излезе от колата, за да мине Дона. След това се качи обратно и затвори вратата.

— Предполагам, че една жена много лесно може да разглоби една кола — каза Лари, като оглеждаше момичето. — Майка ти как успя да го направи?

Джуд не чу отговора на момичето. Цялото му внимание бе погълнато от Дона — от начина, по който слънцето си играеше с буйната й кестенява коса, от вътрешната извивка на гърба и закръглените половини на дупето й, които мърдаха под джинсите, докато вървеше. Пред канцеларията тя се спря с един мъж, облечен в работен комбинезон и самодоволна усмивка. Приказваха. Дона застана на левия си крак и пъхна ръка в задния си джоб. Кимна с глава. С грациозно завъртане последва мъжа до колата, където той отвори предния капак и поклати глава.

Джуд гледаше как косата й се спусна надолу, от едната страна на лицето, докато се навеждаше за да погледне под капака. Изправи се, като продължаваше да говори.

— Аууу — чу той гласа на Санди.

Мъжът затвори капака на колата.

Дона му говореше и кимаше, докато онзи говореше. Тя пъхна и двете си ръце в предните джобове и застана отново на левия си крак. След това се завъртя. Отправи се с големи крачки към колата на Джуд, сви рамене, направи физиономия да изрази негодувание и се усмихна.

Лари излезе, за да я пусне да мине.

— Ами — каза тя на Джуд — все още има надежда, но трябва да изпратят нов радиатор от Санта Роза.

— Това ще отнеме два дни, така ли?

— Каза, че евентуално можем да тръгнем утре.

— Чак утре? — Санди попита разтревожено.

— Няма друг начин, миличко.

— Налага ли се да стигнете някъде бързо? — попита Джуд и подкара колата.

— Не, не конкретно. Просто два дни в този град е с два дни повече, отколкото имахме намерение да останем. Това е всичко.

— Аз съм прекарал дванадесет години в този прекрасен град — каза Лари. — Ще се удивите, ако разберете колко много неща могат да се правят тук.

— Какви например? — попита Санди.

— Най-разпространеният спорт досега е да седиш на ъгъла на двете главни улици и да наблюдаваш как се сменят светлините на светофара.

— Ужас!

— Отседнали ли сте някъде? — попита Джуд.

Дона кимна.

— Имаме стая в мотела „Уелкъм Ин“.

— Хей, това не е ли радостно съвпадение! — възкликна Лари. — И ние! Всички ли играем бридж?

— Никога не съм играл карти — каза Джуд.

— Не се прави!

— Освен това, вече имаме планове за вечерта.

— Вярно!

— Трябва да свършим една работа — каза той на Дона.

— Само за един ден ли сте в града? — попита тя.

— Може да останем няколко дни. Трудно е да се каже на този етап. Зависи от това как ще тръгнат нещата.

— С каква работа се занимавате?

— Ние работим за… — изведнъж той осъзна, че не иска да лъже. Не и тази жена. Необходимостта да запази прикритието си не беше толкова голяма, колкото обикновено, и не си струваше загубата. — Бих предпочел да не ви казвам.

— Няма проблеми. Извинявайте за любопитството.

— Няма нищо, не се…

— С удоволствие ще им разкажа за нашата работа.

— Лари!

— Ние възнамеряваме да…

— Недей!

— Да убием Звяра.

— Моля? — попита Дона.

— Кеф! — извика Санди.

— Звярът. Чудовището от „Къщата на Звяра“. Джаджмънт Ръкър и аз ще го повалим!

— Наистина ли? — попита Дона, като се обърна към Джуд.

— Вярвате ли, че има Звяр? — попита той.

— Все пак нещо е убило всичките тези хора.

— Или някой — каза Джуд.

— Убиецът на Том Багли не беше човешко същество — настояваше Лари.

— А какво беше? — попита Санди.

— Ще ти покажем трупа му — каза Лари — и тогава сама ще решиш какво е.

— Какво е труп?

— Мъртво тяло, миличко.

— О, отвратително.

— Имаме план — каза Джуд — да открием какво или кой убива хората в тази къща. След това ще се справим с него — той й се усмихна. — Обзалагам се, че не знаехте, че пътувате с двойка безумци. Все още ли сте съгласна да изпиете един коктейл с нас?

— Сега имам нужда да изпия два.