Ричард Леймън
Къщата на Звяра (2)

1

Дона Хейс затвори телефона. Избърса треперещите си, влажни ръце в завивките и седна в леглото.

Знаеше, че това ще се случи. Очакваше го, правеше планове, страхуваше се. Сега я бе сполетяло. „Съжалявам, че ви безпокоя по това време — казал й бе той, — но знаех, че бихте искали да ви съобщим незабавно. Съпругът ви е освободен. Вчера сутринта. Аз самият разбрах току-що…“

Дълго време се взираше в тъмнината на спалнята. Не изпитваше желание да спусне краката си на пода. Тъмнината в стаята започна да избледнява. Не можеше да чака повече.

Когато стана, въздухът в неделната сутрин беше като студена вода, която обля кожата й. Потрепери от студ и се загърна в домашния си халат. Пристъпи в коридора. По бавното дишане, което се чуваше от стаята, разбра, че дванадесетгодишната й дъщеря все още спи.

Приближи се до ръба на леглото. Изпод завивките се подаваше слабичко рамо, облечено в жълта пижамка. Дона го обхвана с ръка и нежно го разтърси. Момиченцето се търкулна по гръб и отвори очи. Дона го целуна по челото.

— Добро утро — каза тя.

Детето се усмихна. Отмести светлите си коси от очите и се протегна.

— Сънувах нещо.

— Хубаво ли беше?

Детето сериозно кимна с глава.

— Имах си кон, който беше целият бял и толкова голям, че трябваше да стъпвам на кухненския стол, за да го стигам.

— Значи наистина е бил ужасно голям.

— Истински великан — каза то. — Защо си станала толкова рано?

— Мислех си, защо да не си приготвим багажа, да се качим на колата и да направим една хубава ваканция.

— Ваканция ли?

— Ами да.

— Кога?

— Веднага.

— Ураа!

За един час се измиха, облякоха и приготвиха багажа, като взеха достатъчно дрехи за една седмица. Докато сваляха куфарите до навеса за коли, Дона вътрешно се бореше със силното си желание да се довери на Санди — да каже на момичето, че никога повече няма да се върне в този апартамент, че никога повече няма да спи в стаята си, никога повече няма да прекарва безгрижни следобеди на плажа Соренто, никога повече няма да види съучениците си. Дона се чувстваше гузна, но замълча.

Беше сива мрачна юнска утрин, обичайна за Санта Моника^[1]. Дона излезе на шосето на заден ход. Огледа се нагоре и надолу. Нямаше го. Служителите от затвора го бяха оставили вчера сутринта в осем часа на автогарата в Сан Рафаел^[2]. Достатъчно време, за да пристигне, да намери адреса й и да я потърси. Но от него нямаше и следа.

— Накъде искаш да тръгнем? — попита тя.

— Все ми е едно.

— Какво ще кажеш, ако потеглим на север?

— Какво значи север? — попита Санди.

— Това е посока — като юг, изток, запад…

— Мамо!

— Можем да отидем в Сан Франциско. Ще видим дали са боядисали хубаво моста. Можем да отидем още по на север — в Портланд, Сиатъл, Аляска или дори на Северния полюс.

— Ще ни стигне ли една седмица?

— Можем да останем и повече, ако искаме.

— Ами работата ти?

— Някой ще ме замества, докато ни няма.

— Добре тогава. Да тръгваме на север!

Магистралата Санта Моника беше пуста. Такъв беше и пътят към Сан Диего. Старият форд маверик се справяше чудесно и вдигна над сто.

— Отваряй си очите за ченгета — каза Дона. Санди кимна.

— Вече си на сто и шейсет, Голяма Мама.

— Внимавай как говориш!

В ниското се виждаше долината Сан Фернандо, залята от слънчева светлина. Жълтите изпарения на смога в този час на деня представляваха все още едва забележима мъгла, която се разстилаше ниско над земята.

— Как да ти викам тогава? — попита Санди.

— А защо не „мамо“?

— Не е интересно.

Спуснаха се към долината и Дона насочи колата към магистралата Вентура^[3]. След малко Санди поиска разрешение да смени станцията на радиото. Превъртя на 93 KHJ. Дона я остави да слуша цял час и, едва когато помоли за кратка почивка, изключи радиото.

В по-голямата си част магистралата следваше морския бряг до Санта Барбара, след това се врязваше навътре в сушата и минаваше през залесен проход и тунел.

— Умирам от глад — каза Санди.

— Добре, скоро ще спрем да хапнем.

Спряха в един мотел близо до Санта Мария. И двете си поръчаха кренвирши с яйца. Дона въздъхна от удоволствие, когато отпи първата глътка кафе за деня. Санди, с чаша портокалов сок в ръка, я имитираше.

— Толкова ли зле изглеждам? — попита Дона.

— Какво ще кажеш, ако ти викам „Мама-Кафето“? — предложи Санди.

— Нека да бъде „Мама-Джава“^[4] и това е последно.

— Добре, ти си Мама-Джава.

— А ти коя си?

— Трябва да ми измислиш име.

— Какво ще кажеш за „Бонбонче мое“?

— Мамо! — Санди погледна възмутено.

Тъй като знаеше, че ще се наложи да спрат да заредят след един час, Дона си позволи със закуската да изпие три чаши от горещото силно кафе.

Когато Санди изпразни чинията си, Дона попита дали е готова да тръгват.

— Трябва да отида до кенефа — каза момичето.

— Санди, така не се говори! Откъде си научила тази дума?

Санди повдигна рамене и се усмихна.

— Обзалагам се, че от чичо ти Боб.

— Може би.

— Добре. И аз трябва да отида до „кенефа“. Потеглиха отново. Веднага след Сан Ауис Обиспо, на север от града, спряха на една бензиностанция „Шеврон“, заредиха форда и отидоха до тоалетната. Два часа по-късно, в слънчевата и топла долина Сан Уокийн, си купиха от едно крайпътно кафене кока-кола и сандвичи със сирене. Долината като че ли нямаше край, но най-сетне магистралата се изви нагоре и тръгна на запад, където въздухът не беше толкова горещ. Радиото започна да хваща станциите на Сан Франциско.

— Почти стигнахме, нали? — попита Санди.

— Къде?

— В Сан Франциско.

— Да, почти. Остава ни още около един час.

— Толкова много?

— Да, за съжаление.

— Ще преспим ли?

— Не ми се иска. Предпочитам да продължим. А ти?

— Докъде по-точно?

— До Северния полюс.

— О, мамо.

Минаваше три часа, когато се спуснаха по магистрала 101 и навлязоха в сенчест квартал на Сан Франциско. Изчакаха на един светофар, завиха, потърсиха означения за магистрала 101 и отново свиха нагоре, по булевард „Ван Нес“, наляво по „Ломбард“ и най-сетне по един извиващ се път, който водеше до Голдън Гейт^[5].

— Спомняш ли си колко беше разочарована, когато видя моста за първи път? — попита Дона.

— Все още съм разочарована. След като не е от злато, не трябва да го наричат златен. Не си ли съгласна?

— Съгласна съм, но все пак е красив.

— Да, но е оранжев, а не златен. Трябва да го нарекат „Оранжевия мост“.

Дона хвърли поглед към открито море и видя предните ивици на големи талази мъгла. На слънчевата светлина изглеждаха чисто бели.

— Погледни мъглата — каза тя. — Не е ли красива?

— Да, хубава е.

Оставиха Голдън Гейт зад гърба си.

Минаха през тунел, чийто вход беше изрисуван като небесна дъга.

Префучаха покрай изхода на магистралата за Сосалито.

— Хей, не можем ли да отидем до Стинсън Бийч? — попита Санди, когато видя табелата за отклонението.

Дона сви рамене.

— Защо не? Няма да стигнем толкова бързо, но пък пътят е много по-красив.

Тя даде мигач, сви по отклонението и остави магистрала 101 зад гърба си.

Скоро излязоха на крайбрежния път. Беше твърде тесен и с много завои. Тя караше колкото е възможно по-вдясно.

Мъглата се разстилаше над водата бяла и тежка като памучна вата. Приближаваше се видимо, но все още беше далече от брега, когато стигнаха градчето Стинсън Бийч.

— Можем ли да пренощуваме тук, мамо? — попита Санди.

— Нека продължим още малко. Съгласна ли си?

— Налага ли се?

— Никога не си била в Бодега Бей, нали?

— Не съм.

— Там е сниман филмът „Птиците“.

— Уууу, беше много страшен.

— Да отидем ли до Бодега?

— Далече ли е? — попита момичето.

— Може би на един час път.

Дона се чувстваше отпаднала. Болеше я гърбът. Важно беше обаче да продължат, да изминат още разстояние, да оставят още мили зад себе си. Можеше да изтърпи болката в гърба си още известно време.

Когато стигнаха Бодега Бей, Дона каза:

— Хайде да продължим.

— Трябва ли? Уморена съм.

— Ако ти си уморена, то аз умирам от умора.

Скоро след като отминаха Бодега Бей, мъглата започна да развява косите си пред предното стъкло на колата. Дългите й пръсти се протегнаха към изпънатото тяло на пътя, като се промъкваха напред, опипвайки слепешком. И тогава на мъглата сякаш й хареса онова, което пръстите й напипаха, и тя бавно спусна цялото си туловище върху пътя.

— Мамо, нищо не виждам!

През гъстата бяла маса Дона едва успяваше да различи предницата на колата. Караше само по спомени. Натисна спирачките, молейки се зад тях да няма друга кола. Сви вдясно. Гумите изхриптяха по чакъл. Изведнъж колата затъна.