Ричард Леймън
Къщата на Звяра (50)

3

— Дълго ли спах? — попита Дона.

— Около половин час.

Премести се до края на леглото и целуна Джуд.

— Искаш ли да продължим с Лили?

— Чаках да се събудиш.

— Бях безпаметна.

— Да.

Тя се усмихна.

— Ти си виновен — протегна голата си ръка към книгата.

— По-добре се облечи.

— Ммм — прозвуча така, сякаш мисълта за това съвсем не й беше приятна.

— Ако дойде нашият човек…

— Боже, защо трябва да ми напомняш за него?

Той я погали по бузата.

— Ти се облечи. Аз ще ида да видя Санди и Лари.

— Добре.

Тя се зави с чаршафа. Джуд отвори вратата.

Докато се любеха се беше стъмнило. Прозорецът на номер 12 светеше. Джуд застана до колата на Дона и огледа паркинга. Жена с две деца излезе от номер 14. Влязоха в една каравана. Изчака ги да тръгнат, прекоси паркинга до номер 12 и почука леко на вратата.

— Джуд е — каза той.

— Секунда.

След миг Лари отвори вратата. Джуд погледна вътре. Видя, че Санди седи по турски пред телевизора и гледа към вратата през рамо.

— Всичко ли е наред?

— Докато не ми изкара акъла преди малко, всичко си беше чудесно.

— Добре. Ще се видим по-късно.

Върна се в бунгалото на Дона. Тя седеше на пода между двете легла. Беше си облякла блузата и джинсите. Дневникът лежеше подпрян на сгънатите й колене. Той седна до нея. Остави пистолета до десния си крак.

— И двамата са добре.

— Чудесно. Да видим какво става с Лили. Ако си спомняш, лодката й се беше преобърнала.

— Точно така. И тя се удави във вълните на страстта.

— Което те накара и ти да направиш същото.

— Така ли стана?

— Ами да.

Джуд леко я целуна и тя се засмя.

— Стига вече — каза тя. — Заемаме се с Лили.

— Правилно.

— И така, след тази първа нощ с Глен, двамата започват редовно „да утоляват страстта си“. Всъщност, почти всяка вечер. Мисля, че не искаш да чуеш това.

— В сегашното ми състояние, не особено.

— Добре, да видим какво става по-нататък — прелисти няколко страници, като бързо ги прегледа. — „17 май. Днес изпратих писмо на Етел, в което я каня на сватбата. Надявам се, че най-сетне ще дойде от Портланд…“

Дона прочете останалото наум и прелисти. Мълчеше. Джуд погледна към нея и видя, че погледът й се движи по редовете. Устните й бяха здраво стиснати.

— Какво пише? — попита той.

Очите й погледнаха Джуд.

— Нещо се е случило — промълви тя. — „18 май. Днес сутринта заварих смущаваща гледка в мазето, когато отидох да взема буркан с ябълки, от тези, които прибрах есента. На светлината от газената лампа видях, че два от бурканите ми със зимнина лежат счупени на земята. Друг беше отборен и празен. В началото бях склонна да обвиня момчетата. На етикета на празния буркан обаче пишеше, че в него е имало цвекло, което и двамата ненавиждат. Това откритие направо смрази сърцето ми, защото разбрах, че в къщата е нахълтал чужд човек, а не знаех какви са били намеренията му. Устоях на порива да изтичам нагоре по стълбите. Претърсих всяко кътче на мазето.

В един ъгъл, близо до източната стена, открих дупка в пръстения под, скрита под няколко големи коша. Дупката беше достатъчно широка, за да мине човек или голямо животно. Грабнах консервираните ябълки и избягах от мазето.

19 май. Дълго мислих, дали да съобщя на Глен, че някой непознат е влизал в мазето. Най-сетне реших да го оставя в неведение, защото знам, че в порива си да ме закриля ще реши да унищожи посетителя, а аз не мога да приема такова строго наказание. Все пак той никому не е сторил зло.

Реших сама да разреша този въпрос, като запуша дупката. За да свърша тази работа, взех лопата от навеса и слязох в мазето. Още два буркана със зимнина лежаха на пода отворени и празни. Този път посетителят се беше нагостил с прасковите ми. Докато се взирах в празните буркани, изведнъж сърцето ми се изпълни със съчувствие.

Осъзнах, че посетителят не е искал да ни причини зло. Единственото му желание е било да утоли глада си. Може би е някой окаян младеж, отритнат от обществото. Аз самата изпитах мъката да си в такова положение. Съчувствах на клетата отчаяна душа, която беше преровила мазето ми, за да намери няколко от моите консерви. Зарекох се да го открия и да му помогна, доколкото мога. 30 май…“ — Дона спря да чете за миг. — Та това е прекъсване от единайсет дена, Джуд.

— Да.

— „30 май. Колебая се, потръпвам при мисълта да изложа деянията си на хартия. Но на кого друг мога да се доверя? На преподобния Уолтърс? Та той само ще потвърди това, което сама знам, че в очите на Бога извършеното от мен е нечестиво; че осъдих душата си на вечно страдание в пламъците на ада. Невъзможно е да кажа на д-р Рос. Знам какво ужасно отмъщение ще подготви за мен и Ксанаду.

На 19 май реших да открия и да се опитам да помогна на посетителя в мазето. Глен дойде, след като децата си бяха легнали. Облада ме по обичайния за него начин.“ — Къде изчезнаха бурните вълни? — попита Дона и продължи да чете. — „Когато свърши с мен, побъбрихме известно време. Най-сетне си тръгна. Отидох в кухненския килер и тихо отворих вратата на мазето. Там, в тъмнината, почаках и се ослушах. От мазето не идваше никакъв звук. Спуснах се по стълбите, като внимателно напипвах пътя си, въпреки че носех незапалена лампа.

Когато усетих под краката си пръстения под на мазето, седнах на най-долното стъпало и зачаках.

Търпението ми най-сетне беше възнаградено. Откъм дупката се чу глух звук, сякаш някой дишаше тежко. Скоро дочух слаб шум като от нещо, което се влачи по твърдата пръст. След това видях една глава да се подава между кошовете.

Тъмнината скриваше чертите й. Можах само да различа бледия й силует. Но и той беше доста неясен. Заради белотата на главата реших, че е на човек, който никога не е виждал благословените лъчи на слънцето.

Той се изправи в целия си ръст и аз се изпълних с ужас, защото това не беше човек. Нито пък човекоподобна маймуна.

Когато се приближи, реших да разбера по-точно каква е неговата същност, дори и с това да излагах на опасност живота си. С тази цел запалих една кибритена клечка. Тя пламна и разкри ужасния му лик, преди той да се извърне, ръмжейки.

Докато стоеше обърнат, съзрях гърба и задните му части. Дали това беше някое от екзотичните създания на бога или нескопосано изчадие, избълвано от дявола, не знаех. Мъртвешкият му вид и голотата ме отвратиха. При все това, привлечена от някаква неустоима сила, положих длан върху уродливото му рамо.

Клечката угасна. В непрогледната тъмнина усетих как Звяра се обърна. Топлият му дъх, който почувствах върху лицето си, миришеше на пръст и диви гори. Той положи ръце на раменете ми. Ноктите му се забиха в плътта ми. Стоях пред това създание, омаломощена от страх и почуда, докато разкъсваше нощницата ми.

Когато останах съвсем гола, започна да души тялото ми като куче. Облиза с език гърдите ми. Продължи да души, дори и най-интимните ми части, които допираше с муцуната си.

Застана зад мен. Ноктите му се забиха в гърба ми. Започна да ме натиска надолу, така че да застана на колена. Усетих как хлъзгавата топлина на плътта му се притиска към мен и вече знаех какво се кани да направи. Мисълта за това ме отврати до дъното на душата ми и все пак, незнайно как, докосванията му ме караха да тръпна развълнувана и събудиха по странен начин желанието ми.

Възкачи ме и проникна в мен отзад. Това е поза, непривична за човеците, но обичайна за много от низшите видове. При първия допир на органа му, страх скова тялото ми, не защото щеше да пострада плътта ми, а защото така погубвах душата си. И при все това го оставих да продължи. Сега знам, че никаква проява на воля от моя страна нямаше да му попречи да ме обладае. Но аз дори не направих опит да се противопоставя. Напротив, аз с радост го приех в тялото си. Жадно желаех това, сякаш предчувствах великолепието на този миг.

Господи, как ме оскверни той! Ноктите му разкъсваха плътта ми! Зъбите му се впиваха в тялото ми! Огромният му орган пореше утробата ми. Колко груба беше животинската му страст и колко нежно сърцето му.

Когато след това лежахме изтощени на пръстения под, осъзнах, че никой мъж — даже и Глен — не е разпалвал така страстта ми. Заплаках. Съществото, смутено от моя изблик, се вмъкна в дупката и изчезна.“