Ричард Леймън
Къщата на Звяра (33)

1

Когато слънчевата светлина падна върху лицето му, Рой се събуди. Вдигна глава от нагънатите си дънки и се подпря на лакти. Огънят беше изгаснал. Едно врабче, кацнало близо до останките от огъня, кълвеше парченце хляб, което Джони вероятно беше изпуснала. Раницата стоеше изправена, затворена и непокътната.

На дневна светлина поляната не изглеждаше толкова закътана, както в тъмнината. Дърветата, които я обграждаха, бяха доста далеч и нарядко едно от друго, така че през тях се виждаше повече, отколкото си мислеше той. По-неприятното беше, че мястото се виждаше от един отсрещен склон.

Когато погледна нататък, чу шум на мотор. Мярна се синият покрив на преминаваща кола.

— По дяволите! — промърмори той.

Разтвори ципа на спалния чувал и се измъкна. Изправи се и разгъна дънките си. Бръкна в тях и извади гащетата си. Като пазеше равновесие, ту на единия, ту на другия крак, ги обу.

Чу гласове.

— Мама им стара!

Бързо седна върху спалния чувал и започна да нахлузва дънките си.

Една млада двойка туристи се приближаваше с енергични крачки по склона, точно над тях. Носеха меки филцови шапки, също като онези, които беше видял в къщата на Карън и Боб.

Идваха все по-наблизо.

Той повдигна задника си и придърпа дънките. Затвори ципа. Закопча катарамата на колана си.

Двойката спря на поляната.

Не можеше да повярва! Спалният чувал беше сложен насред проклетата пътека!

— Здравейте — каза мъжът.

Беше приятно изненадан, че вижда Рой.

— Здрасти — каза момичето.

Изглеждаше на не повече от осемнадесет.

— Здравейте — отговори Рой. — За малко да ме заварите по гащи.

Момичето се ухили. Устата й изглеждаше голяма, а зъбите много едри. Същото можеше да се каже и за гърдите й. Те се полюляваха под тясното, зелено яке. Носеше бели къси панталони. Краката й бяха яки и загорели.

Мъжът извади дървена лула от джоба на късите си панталони.

— Разположили сте се точно по средата на пътеката — каза той, сякаш намираше това за много забавно.

— Не исках да се изгубя.

Другият измъква от гадния си джоб кожена торбичка и започна да пълни лулата си.

— Как се оправяте с водата?

— Карам без нея.

— На около два километра по-надолу има къмпинг — той посочи с дръжката на лулата си към хълма. — Има мивки, тоалетни.

— Добре че ми казахте. Може би ще идем там.

Туристът запали една кибритена клечка и засмука пламъка с лулата си.

— Лагеруването в гората е незаконно, нали знаете.

— Не, не знаех това.

— Да, да. Може само в къмпингите.

— Не ги понасяме тия места — каза Рой. — Много са фраш. По-добре да си стоя в къщи.

— Ужасни са — съгласи си момичето.

— Да — каза мъжът и изпусна дим от лулата си.

— Накъде сте се запътили? — попита ги Рой, като се надяваше по този начин да ги подкани да тръгнат.

— Към Стинсън Бийч — каза мъжът.

— Далече ли е?

— Смятаме да стигнем там до обяд.

— Е — каза Рой, — приятен преход.

— Много добра екипировка имате. Къде сте я купили?

— Аз съм от Лос Анджелис — каза той.

— Така ли? Ходили ли сте в Келтис, в Глендейл?

— Оттам са ми повечето неща.

— И аз си купувам оттам. Всъщност оттам си взех обувките, преди около шест години — той погледна с умиление към тях.

— Кой е там, в спалния чувал? — попита момичето.

Стомахът на Рой се сви. Сети се за ножа. Беше завит в ризата, много близо до дясната му ръка.

— Жена ми — каза той.

Мъжът се засмя и стисна лулата между зъбите си.

— И двамата ли спите в един чувал?

— Така е по-приятно — каза Рой.

— Имате ли достатъчно място да шавате? — попита мъжът.

— Напълно.

Той се разсмя.

— Трябва да опитаме тоя номер, нали Джак?

Джак не беше очарована.

— Нашите чували пък могат да се затварят един към друг — каза мъжът. — Трябва да пробвате. Има много повече пространство.

— Какво й е? — попита Джак.

— Нищо, защо? Защо не се събужда ли? Тя винаги спи много дълбоко.

— Има ли достатъчно въздух? — попита мъжът.

— Разбира се. Винаги спи така — навътре в чувала. Не иска да й изстива главата.

— Аха — момичето на име Джак не беше съвсем убедена.

— Е, ние ще тръгваме — каза мъжът.

— Приятен поход — каза му Рой.

— И на вас.

Те тръгнаха. Той ги проследи с поглед, докато се скриха зад дърветата и измъкна ризата си. Вдигна единия си крак и мушна ножа в калъфа, завързан за прасеца. След това си облече ризата.

Извади блузата и полата на Джони от раницата и се наведе над отвора на спалния чувал. Огледа дърветата. Наоколо нямаше жива душа.

Джони изстена, когато я измъкна за ръката.

Отвори едното си око и пак го затвори. Рой я сложи да легне по гръб върху спалния чувал.

Гледката на голото й тяло, огряно от слънцето, го възбуди.

Не сега.

По дяволите, не сега.

Той мушна полата през краката на момичето и я закопча. След това изправи Джони да седне и нахлузи блузата й. Остави я да се отпусне назад. Бързо закопча блузата.

— Събуди се! — каза той.

Зашлеви я.

Тя стисна очи при рязката болка, след това клепачите й потрепериха.

— Ставай!

Джони бавно се претърколи и коленичи. Косата й беше изцапана с кръв и сплъстена на темето там, където я беше ударил с дръжката на ножа.

Събирането на багажа отне доста време. Докато прибираше нещата, не изпускаше Джони от поглед. Ослушваше се за гласове. От време на време поглеждаше към пътеката и шосето. Най-сетне всичко беше събрано в раницата. Метна я на гърба си, грабна Джони за ръката и я поведе към шосето.

Мина един камион „Форд“.

Помаха и се усмихна.

Когато пътят отново опустя, отвори багажника на понтиака и каза:

— Влизай, скъпа.