Ричард Леймън
Къщата на Звяра (21)

2

— Извинете — каза Дона. Тя дръпна стола си назад. — Ако питиетата пристигнат преди да съм се върнала, не ме чакайте.

— И аз ще дойда — каза момичето.

Джуд ги наблюдаваше, докато вървяха през препълненото заведение. След това се наведе към Лари. Много тихо му каза:

— Затваряй си устата. Ако още някой разбере за какво сме дошли в града, работата е приключила. Ще задържа предплатата, ще се върна обратно в Сан Франциско и край.

— Но, Джадж. Какво толкова може да стане…?

— Ще загине още някой.

— О, добре. Щом настояваш.

— Настоявам.

Докато си пиеха коктейлите и обядваха, никой повече не спомена „Къщата на Звяра“. Когато вече привършваха, Лари им каза, че знае една пътека, която води през тесен проход надолу към плажа.

След като се наобядваха, всички заедно отидоха до рецепцията на мотела и се регистрираха за още една нощ. След това се разделиха, като оставиха Дона и Санди да си облекат банските костюми. Джуд се отпусна на леглото, с кръстосани крака и ръце, сгънати под главата. Заспа.

— Ето ги! — съобщи Лари, като го събуди. Неспокойният мъж се махна от прозореца и се огледа в огледалото на тоалетката. — Как изглеждам?

Джуд се взря в ризата на червени цветя и белите къси панталони.

— Липсва ти панамена шапка?

— Не успях да взема всичко необходимо.

Излязоха от бунгалото. Лари се спусна напред да посрещне двете дами, а Джуд остана назад, за да огледа Дона. Тя носеше синя риза с навити ръкави. Под висящите краища на ризата се виждаха краката й — стройни и мургави. Беше без бански костюм.

— Надявам се, че под блузата не си „натюр“ — каза Лари.

— Почакай и ще видиш.

— О, моля те, позволи ни да надникнем. Само мъничко.

— Не може.

— Моля те.

Санди се превиваше от смях и замахна с дънковата си чанта към Лари. Той се завъртя и се наведе. Чантата го хлопна по гърба.

— Жестоко джудже! — извика той.

Момичето отново започна да върти чантата.

— Стига толкова, миличко.

— Но той е необикновен — каза Санди задъхано, продължавайки да се смее.

— Винаги ли се държи така? — Дона попита Джуд.

— Запознах се с него едва снощи.

— Наистина ли?

— Джаджмънт никога не лъже — каза Лари.

Качиха се в крайслера на Джуд и Лари започна да го упътва как да стигнат до крайбрежната улица покрай бензиностанцията „Шеврон“, покрай „Ресторанта на Сара“ и надолу, през още две пресечки с магазини. От лявата страна, пред тях, се изпречи „Къщата на Звяра“. Разговорите и смеховете внезапно секнаха, но никой не спомена къщата.

Лари пръв наруши тишината.

— Свий вдясно — по онзи черен път.

Джуд зави.

— Тук ли живее майката на Аксел? — попита Санди, сочейки към тухлената къща.

— Да — каза Дона.

Джуд погледна към тухлената къща отляво и видя, че е без прозорци.

— Странно — промърмори той.

— Наистина — каза Лари и попита Дона: — Откъде познаваш Аксел?

— Той ни докара снощи в града?

— Странна птица е.

— Той е със забавено развитие — обясни Санди.

— Естествено, с майка като Маги Куч…

— Какво?

— Майката на Аксел е Маги Куч, собственицата на „Къщата на Звяра“, екскурзоводката на обиколките.

— Така ли?

— Да.

— Омъжила ли се е повторно след убийствата? — попита Дона.

— Карай вдясно, Джадж. Не, но е имала връзки. В града се предполага, че Уик Хапсън е бащата на Аксел. Той работи за Маги от самото начало и живеят заедно.

— Мъжът, който продава билети на касата? — попита Дона.

— Точно така.

— Приятно семейство — каза Джуд. — Къщата няма прозорци.

— Наистина няма.

— Как така? — попита Санди.

— За да не може Звярът да влезе вътре, разбира се.

— Това е ужасно — Санди, като че ли съжаляваше, че въобще е попитала.

Черният път се разширяваше и свършваше.

— А, стигнахме! Паркирай някъде, Джадж. Той обърна колата с предницата навън и я паркира отстрани на пътя.

— Страхотно ще ви хареса този плаж — каза Лари, докато излизаше.

Преди да отвори вратата, Джуд разгледа Дона. Както беше предположил, под ризата си тя носеше бански костюм или поне долната му част. Синята лъскава материя блесна в очите му, когато тя се наведе, за да слезе от колата.

Той се присъедини към другите, които го чакаха отвън. Вятърът вееше приятно и разпръскваше горещината като свежа струя.

— Тръгваме ли? — Лари попита Дона.

— Готови ли сме? — обърна се тя към Джуд.

— Аз съм готов. Ти готова ли си, Санди?

— Всички сте толкова смешни.

Вървяха в колона по един по тесния проход, който се спускаше под остър ъгъл между две пясъчни дюни. Джуд присви очи от вятъра. Той свиреше в ушите му и довяваше само най-силните думи на Лари, който разказваше някакъв детски спомен.

Проходът направи завой и изведнъж пред тях се разкри океанът. Върху неспокойната синя повърхност имаше пяна, която образуваше редици от бели шапчици. Вълните се разбиваха в скалист нос. От тази страна на носа вълните се миеха спокойно в пясъчната ивица. Джуд не виждаше никого на плажа.

— А, великолепно! — извика Лари, като разпери ръце и пое дълбоко въздух. — Който последен стигне до плажа, е глупак!

Той се затича. Санди го последва.

Джуд се обърна към Дона.

— Няма ли да участваш в състезанието?

— Не.

Вятърът развяваше кичури коса по лицето й. Джуд ги отмести с ръка. Не можеше да отдели очите си от нейните.

— Обзалагам се, че знам защо — каза той.

— Защо?

— Страхуваш се, че ще те победя.

— Дали това е причината? — очите й светеха развеселени, но сериозни, като че ли не би си позволила да се подведе от неговите закачки.

— Така е — каза той.

— Наистина ли се казваш Джаджмънт?

— Наистина.

— Искам да останем насаме, Джаджмънт.

Той постави ръце на раменете й. Привлече я към себе си. Усети как тялото й се притиска в неговото, как ръцете й нежно докосват гърба му, как влажните й устни леко се разтварят.

— Не сме сами — каза тя след малко.

— Може би трябва да престанем, а?

— По-добре да престанем, докато е време.

— Не бих казал, че е добре, но…

— Няма как.

Като се държаха за ръце, те се спуснаха надолу през прохода. На плажа Санди тичаше пред Лари. Тя се гмурна във водата. Лари спря на края на водата и падна на колене. Момичето му махна да влезе във водата, но той поклати глава.

— Хайде! — чу Джуд през шума на вятъра и вълните.

Санди се плискаше във водата и пръскаше Лари.

— По-добре да побързаме — каза Дона, — преди очарователната ми дъщеря да я прихване нещо ида го завлече навътре.

Момичето изтича на брега и започна да дърпа Лари за ръката.

— Остави го, Санди!

Лари, все още на колене, успя да се обърне.

— Няма нищо, Дона — извика той. — Мога сам да се справя с нея.

Санди пусна ръката му, заобиколи го и скочи на гърба му.

— Дий, дий! — извика тя.

Той се наведе напред и започна да подскача на „четири крака“ по пясъка, като издаваше звуци, които първоначално наподобяваха цвилене на кон. След това се изправи на крака. Санди, която го държеше здраво около шията, погледна назад към Дона и Джуд. Не каза нищо, но на лицето й се изписа страх. Лари се завъртя в кръг, като дърпаше ръцете на момичето, и Джуд видя ужаса в широко отворените му очи. Цвиленето му се превърна в накъсано пъхтене от страх. Той подскачаше и се изпъваше, опитвайки да се освободи.

— Господи! — извика Дона и се спусна към тях.

Джуд изтича покрай нея към момичето, което сега вече крещеше от ужас.

— Лари, спри! — извика той.

Лари като че ли не го чуваше. Той продължаваше да подскача и да се извива, теглейки силно момичето за ръцете.

В следващия миг Санди падна назад, а краката й продължаваха да обвиват кръста на Лари. Една от малките й ръчички се държеше здраво за яката на Лари. Ризата му се разцепи надолу по гърба и той извика. Джуд хвана падащото момиче.

Лари се обърна рязко и ги погледна с налудничав поглед. Отдалечи се. Падна. Подпря се на единия лакът и продължи да се взира в тях. Бавно и постепенно необичайното изражение на лицето му изчезна. Задъханото му дишане започна да се успокоява.

Джуд остави Санди в ръцете на майка й. Отиде при него.

— Не трябваше… да скача на гърба ми — гласът му се извиваше в жално скимтене. — Не точно на моя гръб.

— Всичко вече е наред — каза Джуд.

— Не точно на гърба ми.

Той легна на пясъка, покри очите си с ръце и тихо заплака.

Джуд коленичи до него.

— Успокой се, Лари. Всичко свърши.

— Не е свършило. Никога няма да ми мине. Никога.

— Ужасно много уплаши детето.

— Зна-а-а-м — каза той, провлачвайки думата като отчаян стон. — Съжа-ля-вам. Може би… ако се извиня.

— Опитай.

Той подсмръкна и си избърса очите. Когато седна, Джуд видя белезите. Те кръстосваха рамената и гърба му в дива плетеница, по-бели от бледата му кожа.

— Те не са от Звяра. Получих ги при падането. Звярът не ме е докосвал. Въобще не ме е докосвал.