Ричард Леймън
Къщата на Звяра (5)

4

Дона извика стреснато и се опита да се измъкне. Не можа да се освободи от здравата хватка на мъжа.

Той отвори очи.

— Пусни ме. Моля те.

— Боли — каза той.

Стисна я още по-здраво. Беше я хванал някак си странно. Дона погледна надолу и видя, че той я държи само с два пръста и палеца на дясната си ръка. Другите два пръста на ръкавицата стърчаха изправени. У нея се надигна леко отвращение, когато разбра, че най-вероятно тези пръсти липсват.

— Съжалявам, че те боли — каза Дона, — но сега ти ми причиняваш болка.

— Ще избягаш.

— Няма. Обещавам.

Той леко отпусна ръката й.

— Не исках да ти направя нищо лошо — каза той. Звучеше като че ли ще заплаче всеки момент. — Просто исках да вляза в колата. Не трябваше да ме нараняваш.

— Уплаших се.

— Исках само да вляза.

— Къде те боли?

— Тук — той посочи задната част на главата си.

— Не виждам нищо.

Пъшкайки, той се преобърна. На мястото, където беше лежала главата му, Дона различи камък. Въпреки че нощта беше тъмна и тя не можеше да бъде абсолютно сигурна, но като че ли нямаше кръв. Тя докосна главата му, опипа мекото окосмяване на четината и напипа цицина. След това разгледа пръстите си. Потърка ги един в друг. Нямаше никаква кръв.

— Казвам се Аксел — каза мъжът. — Аксел Куч.

— Аз съм Дона. Мисля, че ударът не е опасен.

— Даа-нъ.

— Да.

— Дона.

— Аксел.

Той се повдигна на ръце и колене. Обърна лице към нея.

— Само исках да вляза в колата.

— Всичко е наред, Аксел.

— Трябва ли да си вървя сега?

— Не.

— Мога ли да остана?

— Може би заедно ще се махнем оттук. Ще ни закараш ли да потърсим помощ?

— Аз карам добре.

Дона му помогна да се изправи.

— Защо не изчакаме да се вдигне мъглата и тогава да тръгнем.

— У дома.

— В твоя дом?

Той кимна с глава.

— Там е сигурно.

— Къде живееш?

— В Малкаса Пойнт.

— Това наблизо ли е?

— Ще отидем там.

— Къде се намира това, Аксел?

Той посочи в тъмното. На север.

— Ще отидем у нас. Там е безопасно.

— Добре. Но трябва да изчакаме да се вдигне мъглата. Ти — в твоята кола, а ние — в нашата.

— Ела с мен.

— Когато се вдигне мъглата. Довиждане.

Страхуваше се, — че ще се опита да й попречи да влезе при Санди, но не го направи. Тя затвори вратата и спусна прозореца.

— Аксел!

Мъжът се приближи, накуцвайки.

— Това е дъщеря ми Санди.

— Санди-и-и — провлече името той.

— Това е Аксел Куч.

— Здравейте — поздрави го Санди с тих и несигурен глас.

— Ще се видим по-късно — каза Дона и вдигна прозореца.

Няколко мига Аксел гледаше втренчено и мълчаливо в тях. След това се изкачи по наклона и изчезна.

— Какво му има? — попита момичето.

— Мисля, че е малко… муден.

— Искаш да кажеш недоразвит?

— Не е хубаво да се говори така, Санди.

— Имаме такива в училище. Недоразвити. Знаеш ли как се наричат? Специални ученици.

— Това звучи много по-добре.

— Да, сигурно. Къде отиде?

— В колата си.

— Изчезна ли? — в гласа на Санди личеше надежда.

— Не. Ще изчакаме да се разреди мъглата и той ще ни откара оттук.

— Ще заминем с неговата кола?

— Нашата не може да се помръдне.

— Зная, но…

— Би ли предпочела да останеш тук?

— Страх ме е от него.

— Само защото е малко странен. Ако искаше да ни стори нещо лошо, досега можеше да го извърши. Не би могъл да мечтае за по-подходящо място от това.

— Може да е така, но може и да не е.

— Така или иначе не можем да стоим повече тук.

— Зная. Баща ми ще ни намери — очите на детето бяха като черни дупки, издълбани върху овала на лицето й. — Той вече не е в затвора, нали?

— Не, не е. Районният съдия… спомняш ли си г-н Голдстайн… ми се обади тази сутрин. Пуснали са баща ти вчера. Г-н Голдстайн ни предупреди.

— И ние бягаме, така ли? — Да.

Момичето потъна в мълчание. Дона, облегната на волана, затвори очи. За миг тя заспа. Събуди се от тихо хлипане.

— Санди, какво има?

— Няма никакъв смисъл.

— Кое няма никакъв смисъл?

— Да бягаме. Той ще ни настигне.

— Миличко!

— Ще ни хване!

— Опитай се да поспиш, котенце. Всичко ще се оправи. Ще видиш.

Детето утихна, само от време на време подсмърчаше тихо. Дона се беше облегнала на волана и се мъчеше да заспи. Когато се унесе, сънят й представляваше напрегната болезнена полусъница, трескава и изпълнена с кошмарни сънища.

Наложи се да излезе. Ако мозъкът, гърбът, краката и ръцете й все още издържаха на това мъчение, пикочният й мехур не можеше.

Като взе кутията с книжните салфетки, която лежеше на пода до Санди, тя изпълзя тихо от колата. Потрепери от студения въздух. Дишаше дълбоко. Завъртя главата си няколко пъти. Опита се да раздвижи схванатите мускули на шията. Нямаше особена полза. Заключи вратата и леко я затвори.

Преди да пусне дръжката, погледна над покрива на колата. Върху банкета на пътя, на пет метра от задницата на маверика, беше спряла камионетка.

Аксел Куч седеше на покрива на кабината. Краката му висяха върху предното стъкло. Лицето му, обърнато към небето, се осветяваше от пълнолунието. Той гледаше луната като в транс.

Дона се спусна тихо по насипа. От дъното на канавката виждаше главата на Аксел. Гледаше го, докато разкопчаваше кадифените си джинси. Голямата му глава беше отметната назад, а устата — широко отворена. Тя клекна близо до колата.

Кожата й почувства студения вятър.

„Беше ми студено, както тогава. И панталоните ми бяха смъкнати.“

Всичко ще се оправи, помисли си тя.

„Той ще ни подуши.“

Когато свърши, Дона се изкачи по насипа до пътя. Аксел, който продължаваше да седи върху покрива на кабината, изглежда не я забеляза.

— Аксел?

Ръцете му трепнаха. Той я погледна и се усмихна.

— Дона — каза той.

— Мъглата се е вдигнала. Дали можем да тръгваме вече?

Без да каже нито дума, той скочи на земята. Когато стигна асфалтовото платно, левият му крак хлътна в някаква дупка, но той успя да запази равновесие.

— Какво става? — извика им Санди.

— Тръгваме.

Тримата разтовариха маверика и прехвърлиха куфарите в ремаркето на камионетката. След това се качиха в кабината. Дона седна между Аксел и дъщеря си.

— Запомни къде оставяме колата — каза тя на Санди.

— Ще се върнем ли за нея?

— Разбира се.

Аксел изкара камионетката на шосето. Усмихна се на Дона. Тя отвърна на усмивката.

— Миришеш хубаво — подхвърли той.

— Благодаря.

След това млъкна. По радиото Джини Райли пееше „Долината на арфите“. Дона заспа преди края на песента. Когато отвори очи, видя, че светлините на фаровете осветяват завоите по пътя и пак ги затвори. Събуди се отново, когато Аксел започна да припява на радиото с плътния си нисък глас, но пак се унесе в сън. Събуди я потупване по крака.

Беше ръката на Аксел.

— Пристигнахме — каза той.

Фаровете осветиха метална табела, на която пишеше: „ДОБРЕ ДОШЛИ В МАЛКАСА ПОЙНТ, население 400 жит. Карайте внимателно.“

През железните решетки на оградата Дона видя тъмна викторианска къща — странна смесица от издадени прозорци, кули и балкони. В единия край покрива се издигаше във формата на конус. Той стърчеше в мрака.

— Кой живее тук? — попита тя шепнешком.

— Това е домът на Звяра — каза Аксел.

— Искаш да кажеш „Къщата на Звяра“?

Аксел потвърди с глава.

— Където бяха станали онези убийства?

— Те бяха пълни тъпанари.

— Кои?

— Те влязоха през нощта.

Той намали скоростта.

— Какво правиш…?

Сви в ляво по непавиран път, който водеше право срещу будката за билети на „Къщата на Звяра“. Пред тях, може би на около петдесет метра нагоре по пътя, се очертаваше силуета на двуетажна тухлена къща с гараж.

— Пристигнахме — каза Аксел.

— Какво е това?

— Това е моят дом. Тук сме на сигурно място.

— Мамо? — гласът на Санди приличаше на отчаян стон.

Дона взе ръката на детето. Дланта й беше изпотена.

— Мястото е сигурно — повтори Аксел.

— Няма никакви прозорци. Нито един.

— Да, къщата е без прозорци. Мястото е сигурно.

— Ние няма да влезем вътре, Аксел.