Ричард Леймън
Къщата на Звяра (52)

Двадесет и първа глава

Време е.

На слабата светлина, която се процеждаше през пердетата, Рой се облече. Изправи се и погледна двете момичета. Голите им тела изглеждаха много тъмни на фона на белите чаршафи.

Искаше да подпали бунгалото. Огънят щеше да се погрижи за момичетата и за следите, които е оставил. Един пожар можеше да свърши идеална работа, но само ако се разрази със закъснение.

Трябваше му свещ.

С цигара или пура също можеше да се подпали тлеещ огън, но той и това нямаше.

Може пък момичето да има.

Клекна до оскъдната купчина с дрехи и вдигна тениската на момичето. По нея нямаше джобове. Взе отрязаните дънки и прерови джобовете. Нищо.

По дяволите!

Не можеше да подпали стаята и да избяга. Трябваше му време. Толкова, че да отиде в номер 12, след това в номер 9 и да успее да се отдалечи с колата на Дона колкото е възможно повече.

Спокойно.

По дяволите, ще трябва да подпали и другите две бунгала.

Не става.

Трябва да зареже тая работа.

Изведнъж се усмихна. След като не може да измисли как да сътвори тлеещ огън, за да подпали това място, няма за къде да бърза. Разполага с много време, така че няма за какво да се притеснява.

Сега ще почисти, за да е сигурен, че не е оставил отпечатъци.

Той обиколи стаята с тениската в ръка и изтърка навсякъде, където си спомняше, че се е докосвал. После това му се стори безсмислено. Не знаеше защо, но усети тъпа болка в стомаха си, сякаш нещо не беше наред — нещо, за което беше забравил.

Свали раницата на земята. Освен гумираното платнище и спалните чували от нея се изтърколиха четири кутии спагети със сос „чили“.

Беше гладен. Болката беше от това.

Изтри консервите с тениската.

Не, не беше само глад. Нещо друго не беше наред.

Избърса алуминиевата опаковка.

По дяволите!

Къщата на Карън и Боб! Така и не разбра със сигурност дали е изгоряла или не. Ако къщата не се е подпалила, ченгетата ще намерят всички доказателства, които са им нужни.

Добре де, може и да се е подпалила, но той да не е чул. Все пак, поне тук трябва да е предпазлив.

Да не оставя следи.

Да не оставя свидетели.

Огледа стаята, за да види дали не е пропуснал нещо. Когато се убеди, че всичко е добре почистено, отиде в банята и се изпика. Върна се в стаята. Наведе се, подви крачола си и измъкна ножа от калъфа.

Един точен удар през гърлата им ще свърши работа. Ще се отдръпне, за да не се напръска.

Изправи се с ножа в ръка.

Направи една крачка към леглото на Джони и видя, че я няма.

Невъзможно!

Втурна се към леглото и прокара ръце по чаршафите, за да се убеди, че очите му и тъмнината не са го заблудили. Не, леглото беше празно. Джони някак си беше успяла да разхлаби въжето.

Погледна между леглата. Нямаше и помен от нея.

Под леглото?

Дръжката на вратата изщрака. Рой погледна, видя как малкото момиче посегна и я натисна. Вратата се отвори за миг и се затвори.

— По дяволите! — прошепна Рой.

Той изтича до вратата, отвори я широко и излезе. Тихо я затвори. С изключение на няколко осветени бунгала, паркингът беше тъмен. Рой погледна наляво, защото си помисли, че е тръгнала към рецепцията. Нямаше я. Погледна надясно. Пак нищо. Може би е избягала зад бунгалото.

— Добре — прошепна той. — Добре.

Най-напред ще свърши с другата.

Опита се да завърти дръжката. Тя не помръдваше, сякаш беше замръзнала.

Беше се заключил. Ключовете бяха вътре.

Пое дълбока, несигурна глътка въздух. Изтри потта от дланите си и бързо заобиколи бунгалото.

Пред него се разстилаше тъмнина и гора. Чуваше се песента на щурците.

Трябваше му фенерът.

Беше го оставил вътре.

Като стъпваше безшумно, влезе в тъмното, за да потърси Джони!

Малка кучка!

Толкова здраво стискаше ножа, че ръката го заболя.

Ще я разпори! Господи, само да му падне, ще разпори тая малка кучка! Отгоре до долу.

— Къде си? — тихо каза той. — Да не мислиш, че можеш да се скриеш от мен, малка кучко. Познавам те по миризмата. Ще те надуша.