Ричард Леймън
Къщата на Звяра (4)

3

Видя мъжа първо в огледалото — беше се проснал върху задния капак на колата. Видя го как бавно извъртя главата си и започна да я гледа. Очите, носът, ухилената му уста изглеждаха твърде малки, като че ли принадлежаха на глава два пъти по-малка от тази, която ги наблюдаваше.

На задното стъкло почука юмрук в ръкавица.

— Мамо!

Тя погледна към дъщеря си. Беше се свила на пода под контролното табло.

— Спокойно, миличка. Всичко е наред.

— Кой е?

— Не зная.

— Той ли е?

— Не.

Колата се разклати, когато ръката на непознатия дръпна силно дръжката на вратата. Той почука на прозореца. Дона се обърна към него. Изглеждаше на около четиридесет години, въпреки дълбоките линии, които набраздяваха лицето му. Като че ли повече се интересуваше от пластмасовия край на копчето на вратата, отколкото от самата Дона. Отново почука по стъклото.

Дона поклати глава.

— Искам да вляза! — извика непознатият.

Дона пак поклати глава:

— Не!

Мъжът се усмихна, като че ли си играеха на някаква игра.

— Ще вляза!

Той пусна дръжката на вратата и скочи в канавката. Когато краката му докоснаха земята, той се залюля. Запази равновесие и погледна през рамо към Дона, сякаш искаше да види дали е оценила скока му. Усмихна се. Затътри се из канавката, куцайки силно. Мъглата малко по малко го обгръщаше, докато съвсем го погълна.

— Какво прави сега? — попита Санди от пода.

— Не зная.

— Отиде ли си?

— В канавката е. Не го виждам. Мъглата е много гъста.

— Може би ще се изгуби.

— Може би.

— Кой е той?

— Не зная, миличко.

— Нещо лошо ли иска да ни направи?

Дона не отговори. Тя отново видя тъмна фигура в мъглата, фигурата бавно придоби ясни очертания и се превърна в непознатия куцащ мъж. В лявата си ръка носеше камък.

— Връща ли се? — попита Санди.

— Идва насам.

— Какво прави?

— Миличко, искам да седнеш.

— Какво?

— Седни на мястото си. И когато ти кажа, скочи навън и бягай. Стигни до гората и се скрий.

— А ти?

— Аз също ще се опитам да дойда. Но ти ще избягаш, когато ти кажа, без да се съобразяваш с мене.

— Не искам. Няма да тръгна без теб.

— Сандра!

— Няма!

Дона видя как мъжът се изкачи по насипа. Хвана се за дръжката на колата, за да се издърпа нагоре. След това почука по прозореца както преди това и посочи ключалката. Усмихна се.

— Аз ще вляза — каза той.

— Махай се!

Мъжът вдигна сивия клинообразен камък в лявата си ръка. Почука с него по стъклото, след това я погледна.

— Добре — каза му Дона.

— Мамо, недей.

— Не можем да останем тук, вътре — каза тя тихо.

Мъжът се ухили, когато Дона се пресегна към вратата.

— Приготви се, миличка.

— Не!

Тя повдигна ключалката, дръпна ръчката на вратата и я натисна с тялото си навън. Вратата изхвръкна, люшна се и удари мъжа. Като нададе вик на изненада, той се търкулна назад, а камъкът изхвърча от ръката му. Преметна се презглава и падна в канавката.

— Сега!

— Мамо!

— Да тръгваме!

— Той ще ни настигне!

Дона го видя да лежи неподвижно по гръб. Очите му бяха затворени.

— Всичко е наред — каза тя. — Виж. Той е повален на земята.

— Преструва се, мамо. Ще ни хване!

Дона висеше на вратата, с единия си крак беше стъпила върху хлъзгавата трева, и гледаше мъжа. Ръцете и краката му бяха разперени по странен и комично уродлив начин. Беше в безсъзнание или мъртъв.

Дали не се преструваше?

Тя прибра крака си в колата, затвори вратата и я заключи.

— Добре. Ще останем тук.

Момичето въздъхна и се снижи на пода, пред предната седалка.

Дона успя да й се усмихне.

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Студено ли ти е?

Още веднъж кимна. Дона се обърна и протегна ръка към задната седалка. Взе якето на Санди, след това своето.

Сгушена на седалката и облегната на предната дясна врата, Санди се зави цялата и остави непокрито само лицето си.

Дона облече синьото си яке.

Мъжът навън лежеше неподвижен.

— Почти се здрачи — прошепна Санди.

— Да.

— Той ще се върне за нас, когато стане съвсем тъмно.

— Нужно ли е да говориш такива неща?

— Извинявай — каза момичето.

— Освен това, едва ли ще се върне. Мисля, че е ранен.

— Преструва се.

— Не знам.

Дона беше облегнала брадичката си на волана и наблюдаваше непознатия. Гледаше дали ще раздвижи ръка или крак, дали ще помръдне главата си, дали ще отвори очи. След това се опита да види дали диша.

При падането фланелата под разкопчаното му яке се беше вдигнала и оголила корема му. Тя го огледа внимателно. Като че ли не се движеше, но разстоянието беше голямо, така че можеше да не забележи някое повдигане или спадане на гръдния кош, дори и мъжът да дишаше.

Особено при това окосмяване.

Сигурно целият е покрит с косми — от главата до петите. Не, главата беше обръсната. Дори темето. На върха имаше нещо като едва набола тъмна четина, като че ли не я беше бръснал от няколко дни.

Трябва да си обръсне корема, помисли си тя.

Погледна го отново. Пак не можа да забележи никакво движение.

Сивите му панталони се бяха смъкнали до таза и разкриваха ластика на долното бельо. Беше обут в широки долни гащи. На райета. Дона погледна към краката му. Маратонките бяха мръсни и закрепени със скоч.

— Санди?

— Ммм.

— Стой Вътре.

— Какво правиш? — гласът на детето беше изпълнен със страх.

— Излизам за секунда.

— Недей!

— Нищо не може да ни направи, миличка.

— Моля те!

— Мисля, че е умрял.

Тя отвори колата и слезе внимателно. Заключи вратата. Провери я. Като се държеше за колата, за да пази равновесие, тя слезе по насипа. Застана над мъжа. Той не помръдна. Закопча якето си и клекна до него.

— Хей — каза тя. Разтърси рамото му. — Хей, добре ли си?

Тя постави длан на гърдите му, почувства как се движат нагоре-надолу, усети лекото туптене на сърцето му.

— Събуди се! Искам да ти помогна. Ранен ли си?

В нарастващата тъмнина Дона не забеляза движението му. Изведнъж ръката в ръкавица я сграбчи за китката.