Жул Верн
Две години ваканция (30)

XV

По протоците. — Забавяния поради насрещни ветрове. — Проливът. — Параходът „Графтън“. — Завръщане в Окланд. — Посрещане в столицата на Нова Зеландия. — Ивънс и Кейт. — Заключение.

Излишно е да описваме подробно това пътуване по протоците на Магелановия архипелаг. То не се отличи с никакво важно събитие. Времето се задържа все хубаво. Пък и в тези протоци, широки шест-седем мили, морето нямаше възможност да се развълнува под напора на буря.

Всички тези протоци бяха пусти и по-добре беше човек да не среща тукашните туземци, не винаги настроени гостоприемно. Веднъж-дваж през нощта се забелязаха огньове във вътрешността на островите, но никакъв туземец не се показваше на песъчливите брегове.

На 11 февруари лодката, подпомагана непрекъснато от попътен вятър, навлезе в Магелановия пролив през протока Смит между западния бряг на остров Кралица Аделаида и височините на Земята на крал Вилхелм. Отдясно се издигаше връх Света Ана. Отляво, в дъното на залива Бофор, се трупаха един над друг няколко от великолепните ледници, най-високият от които Бриан бе забелязал на изток от остров Хановер (младите колонисти продължаваха да го наричат остров Черман).

Всичко на борда вървеше добре; можеше да се предполага, че въздухът, напоен с морски миризми, действува благотворно на Донифан, защото той ядеше, спеше и се чувствуваше достатъчно силен, за да може да слезе на суша, ако му се представеше случай да се впусне отново с другарите си в робинзоновски живот.

На 12-и през деня лодката се приближи до остров Тамар, на Земята на крал Вилхелм, чието пристанище, или по-право заливче, беше в момента пусто. Затова, без да спира тук, след като заобиколи нос Тамар, Ивънс пое в югоизточна посока през Магелановия пролив.

От едната страна продълговатата земя Десоласион простираше равните си и безплодни брегове, лишени от зеленото богатство на остров Черман. От другата страна се очертаваха причудливо нарязаните зъбести скали на полуостров Крукър. Тук Ивънс смяташе да търси южните протоци, за да заобиколи нос Форуърд и покрай източния бряг на полуостров Брънзуик да стигне до колонията Пунта Аренас.

Не стана нужда да се отива толкова далеч.

Сутринта на 13-и Сървис, застанал прав на носа, се провикна:

— Дим отдясно!

— Дали не е дим от огън на рибари? — попита Гордън.

— Не! По-скоро дим от параход! — отвърна Ивънс. Наистина земите в тази посока бяха толкова далеч, че не можеше да се види пушек от рибарски лагер.

Бриан веднага се втурна към фок-мачтата, изкачи се на върха и и на свой ред закрещя:

— Кораб! Кораб!

Корабът скоро се показа. Той беше параход от осемстотин-деветстотин тона, който се движеше със скорост единайсет-дванайсет мили в час.

От лодката се раздадоха викове „ура“ и пушечни изстрели.

Лодката бе забелязана и след десет минути я привързаха за парахода „Графтън“, който пътуваше за Австралия.

Веднага разказаха на капитана на „Графтън“, Том Лонг, за приключенията на „Слуи“. Изчезването на шхуната бе предизвикало голям отзвук както в Англия, така и в Америка. Том Лонг побърза да прибере на кораба си пътниците от лодката. Той предложи дори да ги закара направо в Окланд — така щеше да се отклони съвсем малко от пътя си, защото „Графтън“ отиваше в Мелбърн, столицата на провинция Аделаида, в южната част на Австралия.

Пътуването мина бързо и на 25 февруари „Графтън“ се закотви, в Окландския залив.

Оставаха само няколко дни, за да се навършат две години, откакто петнайсетте ученика от пансиона „Черман“# бяха отнесени на хиляда и осемстотин левги от Нова Зеландия.

Невъзможно ни е да опишем радостта на семействата, чиито деца се бяха върнали — тия деца, смятани за погълнати от Тихия океан. Не липсваше нито едно от тия, които бурята бе отмъкнала чак до бреговете на Южна Америка.

За миг из целия град се разнесе вестта, че „Графтън“ носи малките корабокрушенци. Цялото население се стече и ги привествува, когато те се хвърлиха в обятията на своите родители.

И колко жадуваха всички да узнаят подробно какво се бе случило на остров Черман! Но скоро любопитството бе задоволено. Най-напред Донифан изнесе няколко публични сказки на тази тема — сказки, които имаха истински успех, и момчето много се възгордя от това. След това дневникът, воден от Бакстър — може да се каже, ежечасно — дневникът на Френч-ден бе отпечатан в хиляди и хиляди екземпляри, за да задоволи интереса на читателите само от Нова Зеландия. И най-после вестниците в Стария и Новия свят го препечатаха на всички езици, защото нямаше човек, който да не се интересува от премеждията на „Слуи“. Благоразумието на Гордън, самоотвержеността на Бриан, смелостта на Донифан, търпеливостта на всички, малки и големи, предизвикваха всеобщо възхищение.

Излишно е да описваме как бяха посрещнати Кейт и щурманът Ивънс. Та нали те се бяха отдали всецяло на тия деца? Ето защо бе открита публична подписка в полза на храбрия Ивънс и закупен търговският кораб „Черман“, на който той стана едновременно и собственик, и капитан при условие, че Окланд ще му бъде главното пристанище. И когато при пътуванията си минаваше през Нова Зеландия, той винаги намираше в семействата на „своите момчета“ най-сърдечен прием.

Що се отнася до добрата Кейт, семействата на Бриан, на Гарнет, на Уилкокс и много други я канеха, оспорваха си я. Накрая тя се установи в дома на Донифан, чийто живот бе спасила с грижите си.

И като заключителна поука, ето какво трябва да се за помни от този разказ, който, струва ни се, оправдава заглавието си „Две години ваканция“.

Безспорно никога ученици от пансион няма да бъдат принудени да прекарат ваканцията си при такива условия. Но — нека знаят добре всички деца — при ред, усърдие и смелост няма положения, колкото и опасни да са те, от които човек да не може да се измъкне. И като мислят за младите корабокрушенци от „Слуи“, закалени от изпитанията и школувани от суровото училище на живота, най-вече да не забравят, че при завръщането си малките бяха станали почти големи, а големите — почти зрели мъже.