Жул Верн
Две години ваканция (25)

X

Лодката на „Севърн“. — Костър болен. — Връщането на лястовиците. — Отчаяние. — Хищните птици. — Гуанакото, убито с куршум. — Гърнето на лулата. — По-зорко наблюдение. — Силна буря. — Гърмеж отвън. — Викът на Кейт.

 

 

На другата сутрин след нощта, през която Моко стоя да пази Френч-ден, младите колонисти, уморени от вълненията на предишния ден, се събудиха много късно. Щом станаха, Гордън, Донифан, Бриан и Бакстър минаха в Склада, където Кейт се занимаваше с обичайната си работа.

Там те обсъдиха положението, което беше твърде обезпокоително.

Всъщност, както изтъкна Гордън, бяха минали повече от две седмици, откакто Уолстън и другарите му се намираха на острова. Така че ако лодката все още не беше поправена, това се дължеше единствено ка липсата на необходимите за тази цел инструменти.

— Сигурно такава е причината — каза Донифан, — защото тази лодка изобщо нямаше големи повреди. Ако нашата „Слуи“ не беше толкова пострадала при засядането, можехме да я направим годна за плаване!

Но при все че Уолстън не бе заминал, това не значеше, че възнамерява да се настани на остров Черман, защото в такъв случай щеше да направи няколко екскурзии във вътрешността и непременно да попадне на Френч-ден.

Нали Бриан разказа какво бе видял при полета си — за земите, които сигурно се намираха на много близко разстояние в източна посока.

— Вероятно не сте забравили — каза той, — че при похода ни до устието на Ист-ривър аз забелязах белезникаво петно малко над хоризонта, но не можех да си обясня неговото появяване.

— Обаче ние с Уилкокс не открихме нищо подобно — възрази Донифан, — колкото и да се мъчихме да намерим това петно.

— И Моко го забеляза ясно като мен — отвърна Бриан.

— Добре де! Възможно е! — тросна се Донифан. — Но какво те кара да мислиш, Бриан, че сме близо до континент или до група острови?

— Ето какво — каза Брйан. — Вчера, докато наблюдавах хоризонта в тая посока, различих много яоно далеч от брега някаква светлина, която може да бъде само от изригващ вулкан. Оттук заключавам, че наблизо има някаква земя! А матросите от „Севърн“ не може да не знаят това и ще направят всичко възможно, за да се доберат до нея.

— Няма съмнение! — обади се Бакстър. — Каква полза да остават тук? Очевидно не сме се избавили от присъствието им единствено защото още не са успели да си поправят лодката!

Това, което Бриан съобщаваше на другарите си, беше извънредно важно. То доказваше, че остров Черман не е изолиран в тази част от Тихия океан, както мислеха. Но положението се усложняваше още повече от обстоятелството, че ако се съдеше по разстоянието до лагера му, Уолстън се намираше в момента около устието на Ист-ривър. След като бе напуснал Севърн-шорс, той се бе приближил с десетина мили. Така че достатъчно беше да поеме срещу течението на Ист-ривър, да стигне до езерото и да го заобиколи от юг, за да открие Френч-ден!

Ето защо Бриан трябваше да вземе по-строги мерки. Занапред екскурзиите се ограничаваха до най-необходимите, като се забраняваше да се ходи дори по левия бряг на реката до Бог-уудс. Същевременно Бакстър скри оградата на заслона, а също и входовете на залата и на склада зад завеса от храсти и трева. И най-после, забраняваше се да се показват в оная част от острова, която се простираше между езерото и Окланд-хил. Вярно, че спазването на тези сурови предпазни мерки създаваше допълнителни мъчнотии към и без това трудното положение!

На всичко отгоре имаше и други причини за безпокойство. Костър заболя от треска, която постави живота му в опасност. Гордън бе принуден да прибегне до аптечката на шхуната, но със страх да не направи някаква грешка! За щастие Кейт се отнасяше към Костър като майка към детето си. Тя се грижеше за него и бдеше денонощно с всеотдайност, която е нещо като инстинкт у жените. Благодарение на нейната самоотверженост най-после треската премина, положението на болния видимо се подобри и той започна бързо да се поправя. Дали Костър се бе намирал в смъртна опасност? Трудно може да се каже нещо определено. Но ако не бяха положени такива грижи, може би треската щеше напълно да изтощи малкия болен.

Да, ако Кейт не беше тук, кой знае какво би се случило! Излишно е да повтаряме, че това прекрасно създание бе пренесло върху най-малките деца от колонията цялата майчинска нежност, която се таеше в сърцето му, и никога не се скъпеше на ласки.

— Такава съм си, папузите ми! — повтаряше тя. — Свикнала съм да плета, да шетам и да готвя.

И наистина, тя беше въплъщение на истинска жена! Кейт се грижеше главно да поддържа доколкото е възможно бельото на обитателите на Френч-ден. За голямо нейно огорчение то беше твърде износено, след като бе служило вече близо двайсет месеца! С какво да го замени, когато стане съвсем негодно? А и обувките бяха в много лошо състояние, колкото и да се стараеха да ги пазят, като ходеха боси, когато времето позволяваше! Всичко това не можеше да не безпокои предвидливата домакиня!

Първата половина на ноември се отличаваше с чести проливни дъждове. После пък, от 17-и, барометърът се установи отново на постоянно хубаво време и настъпи периодът на обичайните горещини. Дървета, храсти, всички растения скоро се раззелениха и разцъфтяха. Неизменните обитатели на Саут-мурс долетяха на многочислени ята. Колко го беше яд Донифан, че е лишен от възможността да ходи на лов из блатата, а Уилкокс — че не може да опъва мрежи, от страх да не бъдат забелязани от долните брегове на Фемили-лейк!

А тези птици гъмжаха не само в тази част на острова, но и около Френч-ден, където много от тях се улавяха в капаните.

Един ден между уловените Уилкокс намери една от прелетните птици, които зимата прогонваше към непознатите земи на север. Това беше лястовица, която още носеше торбичката, прикрепена под крилото й. Дали в тази торбичка нямаше писъмце за младите корабокрушенци от „Слуи“? Уви, не! Пратеницата се бе върнала без отговор!

През дългите дни, когато нямаха какво да правят, прекарваха по цели часове в Залата. Бакстър, натоварен да води дневника, нямаше вече нищо за отбелязване. А след по-малко от четири месеца щеше да започне третата зима за младите колонисти на остров Черман!

Забелязваше се, че дори най-енергичните са изпаднали в отчаяние — с изключение на Гордън, който като отговорник беше винаги погълнат в работата си. Бриан също се чувствуваше понякога подтиснат, макар че напрягаше всички душевни сили да не се издаде. Той се мъчеше да превъзмогне това състояние, като подканяше другарите си да продължават учебните занимания, да организират събеседвания и четения на висок глас. Непрекъснато им напомняше за родината, за семействата им, уверявайки, че някой ден ще ги видят отново! Изобщо се опитваше да повдигне духа им, но без особен успех и най-много се страхуваше да не би отчаянието да сломи самия него. Ала това не стана. Пък и извънредно важни събития скоро поставиха на изпитание всички.

На 21 ноември към два часа след обед Донифан се занимаваше с риболов по бреговете на Фемили-лейк, когато изведнъж вниманието му бе привлечено от пронизителните крясъци на двайсетина птици, които се рееха над левия бряг на реката. Тези птици не бяха врани, макар че приличаха малко на такива, но по лакомия и кресливост заслужаваха да се причислят към техния род.

Така че Донифан нямаше и да обърне внимание на това кресливо ято, ако не бе го учудило неговото държане. И наистина тези птици описваха широки кръгове, които с приближаването им до земята все повече се стесняваха, а после, като се скупчиха близо една до друга, се устремиха надолу.

В тоя момент крясъците им се засилиха, а Донифан напразно се мъчеше да ги различи сред високата трева, в която бяха изчезнали.

Изведнъж се сети, че на това място трябва да има леш на някакво животно. И от любопитство да разбере какво е то, се върна във Френч-ден и помоли Моко да го прекара с яла на другия бряг на река Зеландия.

Двамата се качиха в лодката и след десетина минути вече се промъкваха през гъстата трева на стръмния бряг. Птиците веднага се разхвърчаха, изразявайки с крясъци недоволството си от натрапниците, които си позволяваха да развалят угощението им.

На това място лелееше труп на младо гуанако, умряло само преди няколко часа, защото още не бе загубило напълно естествената си топлина.

Донифан и Моко никак не бяха склонни да използуват за нуждите на кухнята останките от пиршеството на хищните птици и се готвеха да им ги предоставят, когато изведнъж възникна един въпрос: как и по какъв начин гуанакото е паднало до края на тресавището, далеч от горите на изток, от които тези животни обикновено не се отделят?

Донифан огледа животното. На хълбока му имаше още кървяща рана — рана не от зъбите на ягуар или друг хищник.

— По това гуанако сигурно е стреляно! — забеляза Донифан.

— Ето доказателството! — отвърна юнгата, който, след като порови из раната с ножа си, извади оттам един куршум.

Този куршум не беше от ловна пушка, а вероятно от моряшка. Следователно можеше да е бил изстрелян единствено от Уолстън или някой от спътниците му.

Оставяйки трупа на гуанакото на птиците, Донифан и Моко се върнаха във Френч-ден да се посъветват с другарите си.

Нямаше никакво съмнение, че гуанакото е улучено от някой от матросите на „Севърн“, защото нито Донифан, нито който и да било друг не беше стрелял повече от месец. Но трябваше да се разбере кога и на кое място гуанакото е било улучено.

След като обсъдиха всички хипотези, стигнаха до извода, че това трябва да е станало само преди пет-шест часа — време, необходимо на животното, за да прекоси дюните и да стигне на няколко крачки от реката. Следователно можеше да се предположи, че сутринта някой от хората на Уолстън, тръгнал на лов, се е приближил до южния край на Фемили-лейк и че бандата, след като е преминала Ист-ривър, малко по малко напредва към Френч-ден.

Така положението се влошаваше, макар че може би нямаше още непосредствена опасност. Работата е там, че в южната част на острова се простираше обширна равнина, пресичана от потоци, изпъстрена с езерца и покрита с дюни, където дивечът едва ли е достатъчен за ежедневната прехрана на бандата. Така че Уолстън вероятно не се е впуснал през Даунс-ленд. Не бяха чули и никакъв подозрителен изстрел, който вятърът би донесъл до Спорт-теръс, и можеха да се надяват, че местоположението на Френч-ден все още не е открито.

Все пак трябваше да се вземат още по-строги предпазни мерки. Нападение можеше да се отблъсне единствено при условие, че младите колонисти не бъдат издебнати извън Залата.

След три дена едно по-значително обстоятелство засили опасенията и всички бяха принудени да признаят, че сигурността им е вече непосредствено застрашена.

На 24-и към девет часа сутринта Бриан и Гордън бяха се прехвърлили отвъд река Зеландия, за да проверят дали няма възможност да се направи нещо като насип през тясната пътека, която лъкатушеше между езерото и блатото. Под прикритието на този насип Донифан и най-добрите стрелци лесно и бързо можеха да застанат в засада, в случай че се забележеше навреме приближаването на Уолстън.

Двамата се намираха най-много на триста крачки отвъд реката, когато Бриан настъпи някакъв предмет и го смачка. Той не му обърна внимание, мислейки го за една от безбройните раковини, изхвърляни от силните приливи, които заливаха равнината на Саут-мурс. Но-Гордън, който вървеше отзад, се спря и каза:

— Чакай, Бриан, почакай де!

— Какво има?

Гордън се наведе и вдигна смачкания предмет.

— Гледай! — рече той.

— Но това не е раковина — отвърна Бриан, — а …

— Лула!

И наистина Гордън държеше в ръка възчерна лула с тръбица, счупена до гърнето.

— Тъй като никой от нас не пуши — каза Гордън, — значи тази лула е била загубена от …

— Някой от бандата — допълни Бриан, — освен ако не е принадлежала на френския корабокрушенец, дошъл преди нас на остров Черман.

Не, тази лула, явно счупена неотдавна, не можеше да е принадлежала на Франсоа Бодоан, умрял преди повече от двайсет години. Наскоро някой я беше изтървал точно на това място и ето доказателството — в лулата имаше още малко тютюн. Значи преди няколко дни, а може би преди няколко часа някой от другарите на Уолстън или самият Уолстън беше стигнал до тоя бряг на Фемили-лейк.

Гордън и Бриан се върнаха веднага във Фреич-ден. Там Кейт, на която Бриан показа гърнето на лулата, потвърди, че я е виждала в ръцете на Уолстън.

Така не остана никакво съмнение, че злодеите са заобиколили края на езерото. През нощта може да са стигнали чак до брега на река Зеландия. И ако са забелязали Френч-ден, ако Уолстън е разбрал какви са обитателите на малката колония, дали нямаше да се сети, че там има сечива, инструменти, муниции, провизии — изобщо всичко, което му липсва, и че шестима силни мъже лесно могат да се справят с петнайсет малки момчета — особено ако успеят да ги нападнат ненадейно?

Във всеки случай нямаше вече никакво съмнение, че бандата се приближава все повече и повече.

С оглед на опасностите Бриан в съгласие с другарите си се постара да организира по-зорко бдене. През деня на върха на Окланд-хил стоеше непрекъснато наблюдателен пост, за да сигнализира незабавно за всякакво подозрително приближаване откъм блатото, откъм Трапс-уудс или откъм езерото. През нощта двама от големите трябваше да пазят входа на Залата и на Склада и да следят шумовете отвън. Двете врати бяха подсилени с подпорни греди и за миг можеха да се барикадират с големите, камъни, струпани във Френч-ден. А тесните прозорци, пробити в стената, служеха за амбразури на двете малки оръдия, едното от които щеше да защищава страната откъм река Зеландия, а другото — страната откъм Фемили-лейк. Освен това пушките и револверите бяха готови за стрелба при най-малката тревога.

Разбира се, Кейт одобряваше всички тия мерки. Тази енергична жена внимаваше да не издава безпокойството си — уви, напълно основателно! — когато мислеше за рисковете на едно сблъскване с моряците от „Севърн“. Тя познаваше тези хора и главатаря им. Макар и недостатъчно въоръжени, нямаше ли да ги изненадат въпреки най-строгата бдителност? И с тях ще трябва да се бият няколко малки момчета, най-голямото от които още не бе навършило шестнайсет години! Наистина, борбата щеше да бъде твърде неравна! Ах, защо не е тук храбрият Ивънс! Защо не бе избягал с Кейт! Може би той щеше да съумее по-добре да организира отбраната, така че Френч-ден да устои на атаките на Уолстън.

За нещастие Ивънс сигурно е под строг надзор, ако другарите му вече не са се отървали от него като опасен свидетел, от когото вече не се нуждаят.

Такива бяха размишленията на Кейт. Тя се страхуваше не за себе си, а за тия деца, над които бдеше непрестанно, добре подпомагана от Моко, а той не й отстъпваше по самоотверженост.

Беше 27 ноември. От два дни цареше задушлива горещина. Големи облаци се носеха тежко над острова и няколко далечни гръмотевици предвещаваха буря. Барометърът също показваше предстояща борба между стихиите.

Тази вечер Бриан и другарите му се прибраха в залата по-рано от обикновено, след като от предпазливост — както правеха от известно време — домъкнаха яла в Склада. После залостиха добре вратите, прочетоха молитвата, спомняйки си за своите семейства „там“, и не им оставаше нищо друго, освен да чакат да ги обори сънят.

Към девет и половина часа бурята вилнееше с цялата си сила. Залата се осветяваше от яркия отблясък на светкавиците, който проникваше през амбразурите. Непрекъснато се раздаваха гръмотевици; като че целият Окланд-хил трепереше сред този оглушителен грохот. Това беше едно от ония атмосферни явления, които, макар и без дъжд и вятър, пак са страшни, защото неподвижните облаци изпразват на едно място всичкото натрупало се в тях електричество и често цяла нощ не е достатъчна, за да го изчерпи.

Костър, Доул, Айвърсън и Дженкинс, сгушени на койките си, подскачаха при ужасното пращене, подобно на съдиране на платно, което предшествуваше тези светкавици. Но в непоклатимата пещера нямаше от какво да се страхуват. Гръмотевицата можеше да удари двайсет пъти, сто пъти хребета на скалата! Тя не можеше да мине през дебелите стени на Френч-ден, непроницаеми за електрическия ток и недостъпни за бурите. От време на време Бриан, Донифан или Бакстър ставаха, пооткрехваха вратата и като хвърляха бърз поглед навън, веднага се връщаха, заслепени от светкавиците. Цялото пространство гореше, и по езерото, в което се отразяваха небесните мълнии, сякаш се търкаляше огромна маса от пламъци.

От десет до единайсет часа светкавиците и гръмотевиците не престанаха нито за миг. Едва малко преди полунощ започна да утихва. Гръмотевиците ставаха все по-редки, по-далечни и по-приглушени. Тогава задуха вятър, подгони облаците, надвиснали над земята, и скоро рукна проливен дъжд.

Малките започнаха да се успокояват. Две-три главици, скрити под одеялата, се престрашиха да надзърнат, макар че беше време всички да спят. Бриан и останалите, след като взеха обичайните предпазни мерки, също се приготвиха да си лягат, когато изведнъж Фан даде явни признацина необяснимо безпокойство. Той се изправяше на задните си крака, хвърляше се към вратата на Залата, ръмжеше глухо и проточено.

— Дали Фан е усетил нещо? — каза Донифан, опитвайки се да успокои кучето.

— Много пъти вече сме го виждали да се държи така особено — забеляза Бакстър — и умното животно никога не се е лъгало!

— Преди да си легнем, трябва да разберем какво значи това! — добави Гордън.

— Добре — рече Бриан, — но никой да не излиза и да бъдем готови да се защищаваме!

Всеки взе пушката или револвера си. После Донифан се приближи до входа на Залата, а Моко — до входа на Склада. И двамата прилепиха ухо до вратите, но не доловиха никакъв шум отвън, макар че Фан продължаваше да се вълнува. Скоро кучето залая толкова силно, че Гордън не можа да го успокои. Това беше много неприятно. В моментите на затишие лесно можеше да се чуе шум на стъпки по брега, така както лаят на Фан можеше да се чуе отвън.

Внезапно екна гърмеж, който никак не приличаше на трясък от гръмотевица. Това беше изстрел, даден най-малко на двеста крачки ог Френч-ден.

Всички заеха отбранителна позиция. Донифан, Бакстър, Уилкокс и Крос, въоръжени с пушки и застанали до двете врати, бяха готови да открият огън срещу всеки, който се опиташе да нахълта. Другите се заловиха да ги барикадират с камъните, приготвени за тази цел, когато някакъв глас отвън извика:

— Помощ! Помощ!

Там несъмнено имаше човек в смъртна опасност, който зовеше за помощ.

— Помощ! — повтори гласът, този път само на няколко крачки от вратата.

Кейт, застанала до вратата, се ослушваше.

— Това е той! — извика тя.

— Той ли? — учуди се Бриан.

— Отворете! Отворете! — повтаряше Кейт. Отвориха вратата и в Залата се втурна човек, от когото се стичаше вода. Той беше Ивънс, щурманът на „Севърн“.