Жул Верн
Две години ваканция (29)

XIV

Реакция. — Героите на битката. — Краят на един нещастник. — Екскурзия в гората. — Оздравяване на Донифан. — В заливчето на Мечата скала. — Ремонтът. — Отпътуването на 12 февруари. — Спущане по река Зеландия. — Поздрав на залива Слуи. — Последната точка на остров Черман.

 

 

Сега за младите колонисти на остров Черман започваше нов живот.

След като се бяха борили толкова време да осигурят съществуването си при доста тежки условия, предстоеше им да работят за своето избавление — да направят последно усилие да видят отново семействата и родината си.

След силното вълнение, предизвикано от перипетиите на боя, у тях настъпи една напълно естествена реакция. Те бяха като смазани от успеха си, в който не можеха да повярват. Когато опасността мина, тя им се стори по-голяма, отколкото бе изглеждала първоначално — тоест такава, каквато беше в действителност. Наистина след първата схватка в края на Трапс-уудс шансовете им се бяха увеличили до известна степен. Но ако Форбс не бе се намесил така неочаквано, Уолстън, Кук и Брандт щяха да им се изплъзнат! Моко нямаше да посмее да ги обсипе с картеч, за да не засегне заедно с похитителите Жак и Костър! Какво щеше да стане тогава? Каква отстъпка щяха да направят против волята си, за да освободят двете деца?

Така че, когато Бриан и дргарите му можаха да обмислят спокойно това положение, обзе ги нещо като закъснял ужас. Той трая малко и макар че съдбата на Рок и Коуп оставаше неизвестна, безопасността на остров Черман беше донякъде възстановена.

Що се отнася до героите на битката, те бяха поздравени според заслугите: Моко — за така навременния оръдеен изстрел през амбразурата на Склада, Жак — за хладнокръвието, което бе проявил, стреляйки с револвера си в Уолстън, и най-после Костър, който би „постъпил по същия начин — каза той, — ако имаше пистолет!“ Но нямаше!

Но остана забравен и Фан, комуто се падна голяма част от ласките, без да се смята купчината тлъсти кокали, с които Моко го възнагради, загдето бе захапал тоя мерзавец Брандт.

Разбира се, след оръдейния изстрел на Моко Бриан побърза да се върне на мястото, където другарите му пазеха носилката. След няколко минути настаниха Донифан в Залата, все още в несвяст, а Форбс, вдигнат от Ивънс, лежеше на койката в Склада. През цялата нощ Кейт, Гордън, Бриан, Уилкокс и щурманът бдяха над двамата ранени.

Нямаше съмнение, че Донифан е сериозно ранен. Но тъй като дишаше доста правилно, изглежда белият му дроб не беше пронизан от ножа на Коуп. За да превърже раната му, Кейт си послужи с листа, употребявани обикновено в Далечния запад, които откъсна от няколко храста по бреговете на река Зеландия. Това бяха листа на елша; смачкани и сложени като компрес, те са много ефикасно средства против загнояване, от което в случая имаше най-голяма опасност. Но не беше така с Форбс, когото Уолстън бе промушил в корема. Той знаеше, че е смъртно ранен, и когато се свести, докато Кейт, надвесена над койката му, полагаше грижи за него, прошепна:

— Благодаря, добра Кейт, благодаря! Но това е безполезно! Аз ще умра!

И от очите му потекоха сълзи.

Дали угризенията на съвестта бяха пробудили доброто, което все още тлееше в сърцето на този нещастник? Навярно! Той бе участвувал в кланетата на „Севърн“, подведен главно от лоши съвети и лош пример, но с цялото си същество се бе възмутил от ужасната съдба, която застрашаваше младите колонисти, и бе рискувал живота си за тях.

— Не се отчайвай, Форбс! — му рече Ивънс. — Ти изкупи злодеянията си и ще живееш.

Но не, нещастникът беше обречен на смърт! Въпреки всеотдайните грижи от час на час положението му все повече се влошаваше. През няколкото минути, когато болката се притъпяваше, неспокойните му очи се обръщаха към Кейт, към Ивънс! Той бе пролял кръв, и кръвта му изтичаше, за да изкупи миналите му деяния.

Към четири часа сутринта Форбс угасна. Той умря разкаян, простен от хората, простен от бога, който го избави от продължителна агония, и изпусна последния си дъх почти без страдание.

Погребаха го на другия ден в яма, изкопана до мястото, където почиваше корабокрушенецът-французин, и сега два кръста бележат техните гробове.

Обаче присъствието на Рок и Коуп още представляваше опасност; не можеше да има пълна сигурност, докато те не бъдат обезвредени.

Затова Ивънс реши да се справи с тях, преди да поеме към заливчето на Мечата скала.

Гордън, Бриан, Бакстър, Уилкокс и той тръгнаха още същия ден с пушки под мишница и револвери на колана, придружени от Фан, защото можеха да се осланят напълно на инстинкта му за откриване на следи.

Търсенето не беше нито трудно, нито продължително и, трябва да добавим, нито опасно. Нямаше вече защо да се страхуват от двамата съучастници на Уолстън. Коул, който можеше да се проследи по кървавите дири през гъсталаците на Трапс-уудс, бе намерен мъртъв на няколкостотин крачки от мястото, където го бе улучил куршумът. Вдигнаха също трупа на Пайк, убит в началото на схватката. Що се отнася до Рок, изчезнал така неочаквано, като че потънал в дън земя, Ивънс скоро изясни тази загадка: негодникът бе паднал смъртно ранен в една от ямите, изкопани от Уилкокс. Трите трупа бяха заровени в тази яма, която им стана общ гроб. След това щурманът и другарите му се върнаха във Френч-ден с добрата вест, че колонията няма вече от какво да се страхува.

Радостта им щеше да бъде пълна, ако Донифан не беше така тежко ранен! Но сега в сърцата на всички грееше надежда.

На другия ден Ивънс, Гордън, Бриан и Бакстър обсъдиха плана, който час по-скоро трябваше да изпълнят. Най-важното беше да сложат ръка на лодката от „Севърн“. За тази цел трябваше да отидат при Мечата скала и дори да прекарат известно време там, за да поправят лодката така, че да стане годна за плаване.

Ето защо бе решено Ивънс, Бриан и Бакстър да тръгнат натам през езерото и Ист-ривър. Този път беше и по-сигурен, и по-къс.

Ялът, намерен във водовъртежа на реката, никак не бе пострадал от картеча, прелетял над него. Натовариха го с инструментите за ремонта, с провизии, муниции, оръжие и сутринта на 6 декември при благоприятен страничен вятър той потегли под управлението на Ивънс.

Прекосиха Фемили-лейк доста бързо. Не ставаше нужда дори да отпускат или да затягат шкота, толкова равномерен и постоянен беше вятърът. Малко преди единайсет и половина часа Бриан посочи на щурнана малкото заливче, през което водите на езерото се изливаха в коритото на Ист-ривър, и ялът, използувайки отлива, се спусна между двата бряга на реката.

Недалеч от устието изтеглиха лодката на пясъка под Мечата скала.

След много подробен оглед на повредите, които трябваше да се отстранят, ето какво каза Ивънс:

— Момчета, ние разполагаме с достатъчно инструменти, но нямаме материал за ребрата и обшивката. Във Френч-ден има дъски и ребра, останали от корпуса на „Слуи“, и ако успеем да закараме лодката до река Зеландия…

— Точно това си мислех и аз — отвърна Бриан. — Ще бъде ли възможно, щурман Ивънс?

— Смятам, че е възможно — продължи Ивънс. — Щом лодката можа да отиде от Севърн-шорс до Мечата скала, защо да не стигне от Мечата скала до река Зеландия? Там ще се работи по-лесно, пък и нали от Френч-ден ще тръгнем за залива Слуи, откъдето ще поемем по море!

Безспорно този проект беше осъществим, по-добър и не ожеше да се измисли. Затова решиха да използуват прилива на другия ден, за да навлязат в Ист-ривър, като дърпат лодката с помощта на яла.

Най-напред Ивънс се залови да затъкне криво-ляво дупките на лодката със запушалки от кълчища, които бе донесъл от Френч-ден, и тази първоначална работа завърши едва привечер.

Нощта мина спокойно в пещерата, където Донифан и другарите му се бяха приютили при първия си поход до Дисепшън-бей.

Рано на другата сутрин вързаха лодката зад яла и с настъпването на прилива Ивънс, Бриан и Бакстър потеглиха отново. Докато приливът беше слаб, използуваха веслата. Но колкото по се усилваше, толкова по-мъчно се теглеше лодката, натежала от проникващата в нея вода. Така че ялът стигна десния бряг на Фемили-лейк чак в пет часа вечерта.

Щурманът сметна за неблагоразумие да пътуват нощем.

А и надвечер вятърът взе да отслабва, но по всяка вероятност, както се случваше през хубавия сезон, с първите слънчеви лъчи щеше да се засили отново.

Разположиха се да лагеруват, ядоха с добър апетит и спаха сладко, подпрели глави на дънера на един голям бук и опънали крака към искрящия огън, който горя до зори.

— Да се качваме! — такива бяха първите думи, произнесени от щурмана, щом утринните лъчи осветиха водите на езерото.

Както и очакваха, с настъпването на деня североизточният вятър задуха отново. Щурманът не можеше и да желае по-благоприятно време, за да поеме към Френч-ден.

Вдигнаха платното, и ялът, влачейки тежката лодка, потопена от планшира във водата, се насочи на запад.

Нищо особено не се случи при прекосяването на Фемили-лейк. От предпазливост Ивънс беше винаги готов да пререже буксирното въже в случай, че лодката започнеше да потъва, защото тя щеше да повлече със себе си и яла. А това беше наистина сериозна опасност! Действително, ако лодката потънеше, отпътуването щеше да се отложи кой знае за колко време и може би щяха да прекарат още дълго на остров Черман!

Най-сетне към три часа след обед на запад се показаха височините на Окланд-хил. В пет часа ялът и лодката навлязоха в река Зеландия и спряха до малкия яз. Викове „ура“ посрещнаха Ивънс и другарите му, очаквани тук най-рано след няколко дни.

В тяхно отсъствие състоянието на Доиифан се бе малко подобрило. Така че смелото момче можа да отговори на ръкостискането на приятеля си Бриан. Дишането му беше по-свободно, тъй като белият дроб не бе засегнат. Макар че го държаха на много строга диета, силите му започваха да се възвръщат и благодарение на компресите от билки, които Кейт сменяше на всеки два часа, раната му вероятно щеше скоро да зарасне. Несъмнено Донифан щеше да оздравее бавно, но той притежаваше такава жизненост, че пълното му излекуване беше само въпрос на време.

На другия ден започна ремонтът на лодката. Най-напред с големи усилия я измъкнаха на суша. Дълга тридесет фута, широка шест в средата, тя трябваше да побере седемнайсетте пътника, колкото наброяваше сега малката колония, като се смятаха Кейт и щурманът.

След като свършиха това, работата тръгна нормално. Ивънс, който беше не само добър моряк, но и добър дърводелец, разбираше какво трябва да се прави и има възможност да оцени сръчността на Бакстър. Материали не липсваха, инструменти — също. С останките от корпуса на шхуната можаха да поправят счупените ребра и напречните греди, разхлабената обшивка; накрая със старите кълчища, натопени в борова смола, запушиха здраво шевовете на корпуса.

След това продължиха палубата на лодката при носа до около две трети от дължината й — така си осигуряваха подслон за лошо време, макар през тази втора половина на лятото да нямаше такава опасност; Пътниците можеха според желанието си да стоят под палубата и над нея. Стенгата на „Слуи“ послужи за направа на гротмачта, а Кейт по указания на Ивънс успя да скрои фок от резервния бизан на яхтата, а също — задно платно за кърмата и кливер за носа. Така лодката щеше да бъде по-уравновесена и можеше да използува вятъра при всякаква скорост.

Целият този ремонт трая тридесет дни и завърши едва на 8 януари. Оставаше да доизпипат някои подробности около обзавеждането.

Щурманът вложи голямо старание в поправянето на лодката. Тя трябваше да бъде в състояние да плава по протоците на Магелановия архипелаг и ако станеше нужда, да измине няколкостотин мили, в случай че се наложеше да стигне до селището Пунта Аренас на източния бряг на полуостров Брънзуик.

Трябва да споменем, че през това време бе отпразнувана с известна тържественост Коледа, а също и 1 януари 1862 година, която младите колонисти се надяваха да не завършат на остров Черман.

През това време Донифан бе укрепнал толкова, че можеше да излиза от Залата, макар и да беше още много слаб. Хубавият въздух и по-питателната храна видимо възвръщаха силите му. И без това другарите му не смятаха да заминават, докато той не бъде в състояние да понесе няколко-седмично пътуване без опасност за здравето му.

Междувременно обичайният живот във Френч-ден потече както преди.

Уроците, занятията, събеседванията обаче бяха донякъде прекратени. Нали Дженкинс, Айвърсън, Доул и Костър се смятаха във ваканция?

Както и може да се предположи, Уилкокс, Крос и Уеб тръгнаха отново на лов в околностите на Саут-мурс и в гъсталаците на Трапс-уудс. Те вече не се занимаваха с примки и капани въпреки съветите на Гордън винаги да пестят мунициите. Така че гърмежите им се чуваха навред и килерът на Моко се обогатяваше с пресен дивеч, а консервите се пазеха за пътуването.

Наистина, ако Донифан можеше да влезе отново в ролята си на главен ловец на малката колония, с какво настървение би гонил този бягащ и хвъркат дивеч, без да го е грижа да пести изстрелите си! Как се късаше сърцето му, че не може да се присъедини към другарите си! Но трябваше да се примирява и да бъде разумен.

Най-после през последните десет дни на януари Ивънс започна да товари лодката. Разбира се, Бриан и другите искаха да отнесат всичко, което бяха спасили от корабокрушението на своята „Слуи“ Но поради липса на място това беше невъзможно и трябваше да правят подбор.

На първо място Гордън отдели парите, които бе прибрал от яхтата — те можеха да потрябват на младите колонисти за връщането им в родината. Моко натовари хранителни припаси в достатъчно количество за изхранването на седемнайсетте пътника не само през предполагаемото триседмично пътуване, но и в случай, че някакво премеждие по море ги принудеше да слязат на някой от островите на архипелага, преди да стигнат до Пунта Аренас, Порт-Галант или Порт Тамар.

След това в сандъците на лодката сложиха останалите муниции, пушките и револверите от Френч-ден. Донифан поиска дори да натоварят двете малки оръдия на яхтата.

Ако натежеха в лодката, из пътя лесно можеха да ги изхвърлят във водата.

Бриан взе също целия комплект от запасни дрехи, повечето от книгите на библиотеката, най-важните съдове, които щяха да се използуват за готвене на борда, между другото и една от печките на Склада, и най-после необходимите за плаването уреди — морски часовници, далекогледи, компаси, лаг,^[1] фенери, като не забрави и гумената лодка. Уилкокс избра от мрежите и въдиците онези, които можеха да им послужат за риболов из пътя.

Гордън напълни от река Зеландия дванайсет буренца вода за пиене й ги наредиха едно до друго по дължината на кила, на дъното на лодката. Не забравиха също остатъците от бренди, джин и други напитки, направени от плодовете на трулка и алгароба.

Най-после на 3 февруари целият товар беше на мястото си. Оставаше да определят деня на заминаването, стига Донифан да се чувствуваше в състояние да понесе пътуването.

Да! Смелото момче беше готово на всичко! Раната му бе напълно зараснала, апетитът му се бе възвърнал, трябваше само да се пази. Сега, подкрепян от Бриан и Кейт, той се разхождаше на Спорт-теръс по няколко часа всеки ден.

— Да тръгваме! Да тръгваме! — повтаряше той. — Искам да заминем колкото се може по-скоро! Морето ще ме излекува окончателно.

Отпътуването бе определено за 5 февруари.

Предишният ден Гордън пусна домашните животни. Гуанаки, лами, дропли и всички пернати, не особено признателни за полаганите за тях грижи, се пръснаха, едни — като тичаха бързо, други — като махаха бързо с криле, толкова неудържим беше инстинктът им за свобода.

— Неблагодарници! — извика Гарнет. — И то след като се грижехме за тях!

— Такъв е животът! — отвърна Сървис с толкова комичен тон, че това философско разсъждение бе посрещнато с всеобщ смях.

На другия ден младите пътници се качиха на лодката, която щеше да влачи подире си яла, за да бъде използуван от Ивънс като резерв.

Но преди да отвържат въжето, което ги държеше за брега, Бриан и другарите му поискаха да се съберат още веднъж пред гробовете на Франсоа Бодоан и Форбс. Те тръгнаха натам с благоговение и последната им молитва беше същевременно последен спомен за тези нещастници.

Донифан застана при кърмата на лодката, до Ивънс, който щеше да управлява. Бриан и Моко стояха на носа, до въжетата на платната, макар че при спущането по река Зеландия можеше да се разчита повече на течението, отколкото на вятъра, защото посоката му непрекъснато се менеше поради масива на Окланд-хил.

Останалите заедно с Фан бяха заели места кой където завърне в предната част на палубата.

Отвързаха въжето, и греблата пляснаха водата.

В този момент трикратно „ура“ приветствува гостоприемното жилище, толкова месеца давало такъв сигурен подслон на младите колонисти, които не без вълнение — с изключение на Гордън, много натъжен, че напуска своя остров — гледаха как Окланд-хйл изчезва зад крайбрежните дървета.

Спускайки се по река Зеландия, лодката не можеше да се движи бързо, защото течението не беше много силно. А към обед, когато се изравниха с тресавището на Богс-уудс, Ивънс бе принуден да хвърли котва.

Действително тук коритото на реката беше толкова плитко, че имаше опасност претоварената лодка да заседне. По-добре да дочакат прилива, а после да потеглят отново с отлива.

Престоят трая около шест часа. Пътниците се възползуваха, за да хапнат добре, а след това Уилкокс и Крос тръгнаха на лов и убиха няколко бекасини на края на Саут-мурс.

От кърмата на лодката Донифан можа да повали две великолепни тинаму, които се рееха над десния бряг. Той изведнъж се почувствува излекуван.

Беше много късно, когато лодката стигна до устието на реката. Тъй като тъмнината не позволяваше да се ориентират в протоците между рифовете, Ивънс като благоразумен моряк реши да чака до другия ден, за да излезе в морето.

Нощта беше необикновено тиха. Вечерта вятърът бе замрял и когато морските птици — буревестници, чайки се прибраха в дупките си по скалите, над залива Слуи се възцари пълна тишина.

На другия ден вятърът духаше от сушата, затова морето обещаваше да бъде спокойно до края на Саут-мурс. Трябваше да се възползуват от това, за да изминат поне двайсетина мили, защото, ако междувременно вятърът задухаше откъм морето, щеше да се образува силно вълнение.

Щом се пукна зората, Ивънс вдигна фока, задното платно и кливера. Тогава лодката, управлявана с уверена ръка от щурмана, излезе от река Зеландия.

В този момент погледите на всички се насочиха към билото на Окланд-хил, а после към последните скали на залива Слуи, които изчезнаха, щом завиха край Америкън-кейп.

Дадоха оръдеен изстрел, последван от трикратно „ура“, когато на гафела на лодката се развя знамето на Обединеното кралство.

След осем часа лодката влезе в пролива покрай бреговете на остров Кембридж, заобиколи Саут-кейп и пое успоредно на остров Кралица Аделаида.

Крайната точка на остров Черман се скри зад хоризонта на север.