Жул Верн
Две години ваканция (21)

VI

Изследване на Дисепшън-беи. — Беър-рок-харбър. — Проекти за връщане във Френч-ден. — Изследване в северната част на острова. — Норт-крийк. — Бийчиз-форест. — Страшна буря. — Нощ на халюцинации. — Призори.

 

 

Първата работа на Донифан, Уилкокс, Уеб и Крос беше да се спуснат по брега на реката до нейното устие. Оттам погледът им се устреми жадно към морето, което виждаха за пръв път. Но то и тук беше така пусто, както на отсрещния бряг.

— И все пак — забеляза Донифан, — ако, както можем да предположим, остров Черман не е далеч от американския континент, корабите, които излизат от Магелановия пролив и се насочват към пристанищата на Чили и Перу, трябва да минават от изток! Това ни дава още по-голямо основание да се настаним на брега на Дисепшън-бей и макар че Бриан го нарече така, надявам се, че той няма да оправдае задълго това зловещо име!

Като правеше тази забележка, може би Донифан търсеше извинение или най-малкото доводи за скъсването си със своите другари във Френч-ден. Наистина, разумно погледнато, именно през тази част на Тихия океан, източно от остров Черман, трябва да минаваха корабите, пътуващи за южноамериканските пристанища.

След като изучи хоризонта с далекогледа си, Донифан пожела да отиде до устието на Ист-ривър. Също като Бриан, той и другарите му установиха, че природата е създала там малко пристанище, добре защитено от вятъра и морските вълни. Ако шхуната бе се приближила до остров Черман на това място, можеше да избегне засядането и да остане невредима за връщането на младите колонисти в родината им.

Зад скалите, образуващи пристанището, бяха скупчени първите дървета на гората, простираща се не само до Фемили-лейк, но и на север, където погледът срещаше само хоризонт от зеленина. Що се отнася до пещерите, издълбани в крайбрежните гранитни масиви, Бриан никак не бе преувеличил. Единственото затруднение за Донифан беше да избира. Все пак той сметна за най-благоразумно да не се отдалечават от бреговете на Ист-ривър и скоро намери „камина“, застлана със ситен пясък, с различни ъгли и кътове, в която щяха да им бъдат осигурени не по-малко удобства отколкото във Френч-ден. Тази пещера би побрала дори цялата колония, защото имаше цял низ допълнителни кухини, от които можеха да се направят отделни стаи, докато в старата разполагаха само със Залата и Склада.

Този ден бе използуван за обхождане на брега на разстояние една-две мили. Междувременно Донифан и Крос застреляха няколко тинаму, докато Уилкокс и Уеб спуснаха въдица във водите на Ист-ривър, на стотина крачки над устието. Уловиха се половин дузина риби от рода на тия, които се срещаха по горното течение на река Зеландия — между другото и два доста големи костура. Освен това многобройните дупки в подводните скали, предпазващи пристанището на североизток от морските вълни, гъмжаха от раковини. Намираха се в изобилие и доброкачествени миди. Така че щяха да имат под ръка тези мекотели, както и морските риби, които се провираха между големите водорасли в подножието на подводните скали, без да става нужда да ходят да ги търсят на четири-пет мили.

Както знаем, когато изследваше устието на Ист-ривър, Бриан изкачи една висока скала, която приличаше на гигантска мечка, Страшната й форма направи силно впечатление и на Донифан. Ето защо като завоевател той нарече малкото заливче, над което се извисяваше тази скала, Беър-рок-харбър (Пристанище на мечата скала), и до ден днешен това име фигурира в картата на остров Черман.

След обед Донифан и Уилкокс се покатериха на Мечата скала, за да огледат по-добре залива. Но на изток от острова не се виждаше нито кораб, нито земя. Дори не забелязаха на североизток белезникавото петно, което бе привлякло вниманието на Бриан, може би защото слънцето беше вече много ниско над отсрещния хоризонт или пък понеже това петно не съществуваше и Бриан бе станал жертва на зрителна измама.

Когато се мръкна, Донифан и спътниците му вечеряха под група великолепни железни дървета, чиито долни клони се простираха над реката. После обсъдиха въпроса да се върнат ли незабавно във Френч-ден, за да пренесат оттам необходимите неща за окончателно настаняване в пещерата на Мечата скала.

— Аз мисля — каза Уеб, — че не трябва да се бавим, защото обратният път южно от Фемили-лейк ще ни отнеме няколко дни!

— Но — забеляза Уилкокс — не е ли по-добре, когато се връщаме тук, да прекосим езерото и така да се спуснем по Ист-ривър до устието й? Бриан мина вече по този маршрут с яла, защо да не го минем и ние?

— По този начин ще спечелим време и ще си спестим умора! — добави Уеб.

— Какво мислиш ти, Донифан? — запита Крос. Донифан размишляваше върху това предложение, което наистина криеше предимства.

— Ти имаш право, Уилкокс — отвърна той, — и като се качим на яла, управляван от Моко.

— Стига Моко да се съгласи — забеляза Уеб с тон, в който се долавяше съмнение.

— Че защо да не се съгласи? — възрази Донифан. — Нямам ли право да му заповядвам като Бриан? Пък и от него ще искаме само да ни прекара през езерото.

— Ще му се наложим! — извика Крос. — Ако ще трябва да пренасяме по суша всичките си вещи, край няма! Освен това колата сигурно не ще може да мине през гората. Така че нека използуваме яла.

— Ами ако откажат да ни дадат този ял? — продължи настойчиво Уеб.

— Да ни откажат ли? — възкликна Донифан. — Кой ще ни откаже?

— Бриан! Нали той е вожд на колонията.

— Бриан! Да ни откаже! — повтори Донифан. — Че тази лодка да не е само негова? Ако Бриан се осмели да откаже …

Донифан не довърши; но се чувствуваше, че нито по този, нито по друг някакъв въпрос високомерното момче няма намерение да се подчинява на разпорежданията на своя съперник.

Както и бе забелязал Уилкокс, безполезно беше да се спори на тази тема. Според неговото мнение Бриан щеше да улесни всячески другарите си да се настанят на Мечата скала и нямаше защо да се безпокоят за това. Оставаше да решат дали да се върнат незабавно във Френч-ден.

— Струва ми се належащо! — рече Крос.

— Тогава утре? — попита Уеб.

— Не — отговори Донифан. — Преди да тръгнем, искам да прескочим оттатък залива, за да изследваме северната част на острова. За две денонощия можем да стигнем до северния бряг и да се върнем пак при Мечата скала. Кой знае дали в тая посока няма някаква земя, която корабокрушенецът-французин не е могъл да забележи и следователно да нанесе на картата си. Ще бъде неразумно да се заселваме тук, докато не проучим обстановката.

Забележката беше правилна. Ето защо, макар че този проект щеше да удължи отсъствието им с два-три дена, решиха да пристъпят незабавно към неговото изпълнение.

На другия ден, 14 октомври, Донифан и тримата му приятели тръгнаха още призори и се насочиха на север, без да се отделят от брега.

На разстояние около три мили между гората и морето се точеха скални масиви, в подножието на които оставаше само песъчлив бряг, широк най-много стотина фута.

По пладне момчетата, след като минаха последната скала, спряха да обядват.

На това място в залива се вливаше втора река; но от посоката й — от югоизток към северозапад — можеше да се предположи, че тя не идеше от езерото. Водите й, които се изливаха в едно тясно заливче, сигурно се събираха по пътя и през горната част на острова. Донифан я нарече Норт-крийк (Северна речица) и действително тя не заслужаваше названието река.

Няколко удара с кърмовото весло бяха достатъчни, за да я прекосят с гумената лодка, и не им оставаше нищо друго, освен да карат все покрай гората, която граничеше с левия й бряг.

Пътьом Донифан и Крос дадоха два пушечни изстрела при следните обстоятелства:

Беше около три часа. Движейки се по течението на Норт-крийк, Донифан се бе отклонил по на северозапад, отколкото трябваше, защото искаше да достигне северния бряг. Така че той се канеше да завие отново надясно, когато Крос го спря и извика внезапно:

— Гледай, Донифан, гледай!

И посочи някаква червеникава маса, която видимо се движеше между високите треви и тръстиките на речицата под дървесния свод.

Донифан даде знак на Уеб и Уилкокс да не мърдат. После, придружен от Крос, с готова за стрелба пушка, се запромъква безшумно към движещата се маса.

Това беше огромно животно, за което биха казали, че е носорог, ако на главата си имаше рог и долната му устна беше прекомерно удължена.

В този миг екна изстрел, последван веднага от втори гърмеж. Донифаа! и Крос бяха стреляли почти едновременно.

Несъмнено от такова разстояние — сто и петдесет фута — куршумът не бе дори одраскал дебелата кожа на животното, защото то, втурвайки се през тръстиките, прекоси бързо брега и изчезна в гората.

Донифан успя да го разгледа. Това беше земноводно с кафява козина, всъщност съвсем безвредно — „анта“, с други думи — един от огромните тапири, които се срещат обикновено в съседство с южноамериканските реки. Тъй като от това животно нямаше да имат никаква полза, не трябваше да съжаляват за изчезването му, освен от гледна точка на ловджийското им честолюбие.

От тази страна на остров Черман, додето стигаше погледът, също се простираха зелени масиви. Растителността тук беше много гъста и тъй като се срещаха хиляди буки, Донифан я нарече Бийчиз-форест (Букова гора) и я нанесе на картата редом до отбелязаните по-рано Беър-рок и Норт-крийк.

До вечерта изминаха девет мили. Още толкова и младите изследователи щяха да стигнат северния край па острова. Но това беше работа за следващия ден.

При изгрев отново тръгнаха на път. Трябваше да бързат по няколко причини. Имаше опасност времето да се промени. Вятърът, който духаше от запад, постепенно се засилваше. От морето вече прииждаха облаци, които обаче бяха още високо, затова се надяваха, че те няма да се излеят в дъжд. За решителни момчета никак не беше страшно да се борят с вятъра, дори и да станеше ураганен. Но буря със съпровождащия я обикновено проливен дъжд много би ги затруднила и би ги принудила да прекъснат похода си, за да потърсят отново подслон при Мечата скала.

Ето защо те ускориха крачка, макар че им се налагаше да се борят с вихъра, който ги връхлиташе отстрани. Денят беше крайно труден и предвещаваше много тежка нощ. Действително над острова се разразяваше буря и в пет часа вечерта сред блясъка на светкавиците заехтяха продължителни гръмотевици.

Донифан и другарите му бяха решени да не отстъпват. Мисълта, че са близо до целта, им вдъхваше кураж. При това масивите на Бийчиз-форест още се открояваха в тази посока и винаги им даваха възможност да се подслонят под дърветата. Вятърът беснееше с такава сила, че едва ли щеше да завали дъжд. А и брегът сигурно не беше далеч.

Към осем часа се чу гръмливият рев на прибоя — това показваше, че около остров Черман има подводни скали.

Междувременно небето, вече забулено от гъсти облаци, постепенно притъмняваше. Трябваше да ускорят крачка, за да могат да виждат в далечината морето, докато последните лъчи още осветяваха пространството. Зад дърветата се простираше песъчлив бряг, широк четвърт миля, в който се разбиваха побелелите от пяна вълни, след като се удряха в подводните скали на север.

Донифан, Уеб, Крос и Уилкокс, макар и много уморени, още намираха сили да тичат. Те искаха поне да съзрат тази част от Тихия океан, докато има още малко светлина. Безкрайно море ли беше това, или само тесен пролив, който отделяше този бряг от някакъв континент или остров?

Внезапно Уилкокс, излязъл малко напред, се спря. Той показваше с ръка някаква възчерна маса, която се открояваше до края на брега. Морско животно ли е това, от големите китовидни, например китче или кит, заседнал на пясъка? А дали не е по-скоро лодка, попаднала тук, след като течението я е отмъкнало зад рифовете?

Да, наистина беше лодка, легнала на десния си борд! А по-отсам, близо до ивицата преплетени водорасли, до границата на прилива, Уилкокс посочи две тела, проснати на няколко крачки от лодката.

Донифан, Уеб и Крос отначало се спряха. После, без да мислят, се втурнаха по брега и стигнаха до телата, лежащи на пясъка — може би трупове!

Тогава, обхванати от ужас, без дори да мислят, че в тези тела може да е останал още малко живот, че трябва незабавно да им окажат помощ, те побягнаха обратно да търсят подслон под дърветата.

Нощта беше вече тъмна, макар че от време на време още я озаряваха светкавици, но скоро и те угаснаха. Сред този дълбок мрак воят на вихъра се усилваше от грохота на развълнуваното море.

Каква буря! Дърветата пращяха отвред и имаше опасност за тия, които се бяха подслонили под тях; но беше невъзможно да се разположат на брега, защото пясъкът, вдиган от вятъра, шибаше във въздуха като картеч.

През цялата нощ Донифан, Уилкокс, Уеб и Крос останаха на това място и не можеха нито за миг да склопят очи. Те страдаха ужасно от студа, защото не смееха да запалят огън, който щеше веднага да се разнесе и да подпали сухите клони, натрупани по земята.

А и душевното вълнение не им даваше да заспят. Отде бе дошла тази лодка? От каква националност бяха тези корабокрушенци? Дали наблизо нямаше други земи, щом до острова е могла да стигне лодка? Може би тя принадлежи на някой кораб, който се е разбил в тия брегове в разгара на бурята?

Всички тези предположения бяха допустими и в редките мигове на затишие Донифан и Уилкокс, притиснати един до друг, ги споделяха с тих глас.

Същевременно бяха обзети от халюцинации: когато вятърът поотслабнеше, им се струваше, че чуват далечни викове, и като наостряха уши, се питаха дали и други корабокрушенци не бродят гю пясъчния бряг? Но не! Всичко това беше измама на сетивата. Никакъв отчаян зов не се разнасяше сред воя от бурята. Сега те се упрекваха, че са се поддали на първоначалния пристъп на ужас! Искаха да се втурнат към подводните скали с риск да бъдат повалени от вятъра! Ала сред тази черна нощ, на открит бряг, обливан от пръските на разбунтувалото се море, как щяха да намерят мястото, където бе заседнала преобърнатата лодка, мястото, където телата лежаха на пясъка?

И без това не им бяха останали нито душевни, нито физически сили. Толкова отдавна предоставени сами на себе си, след като си бяха въобразили, че са вече възрастни, те се чувствуваха отново деца в присъствието на първите човешки същества, срещнати от корабокрушението на „Слуи“ насам и изхвърлени от морето като трупове на техния остров!

Накрая хладнокръвието взе връх и те осъзнаха какво им повелява дългът.

На другия ден, още щом се зазори, ще се върнат иа брега, ще изкопаят трап в пясъка и ще погребат двамата корабокрушенци, след като прочетат молитва за упокой на душите им.

Колко безкрайна им се стори тази нощ! Струваше им се, че зората няма никога да дойде, за да разпръсне ужасите!

Да можеха да добият представа по часовника си колко време е изтекло! Но им беше невъзможно да запалят кибрит, дори като го заслоняваха под одеялата. Крос, който опита, бе принуден да се откаже.

Тогава на Уилкокс му хрумна да прибягнат до друго средство, за да узнаят приблизително часа. Часовникът му се навиваше на двайсет и четири часа, като коронката му се завърташе дванайсет пъти, тоест по едно завъртане за два часа. А тъй като тази вечер го бе навил в осем часа, достатъчно беше да преброи завъртанията, които оставаха, за да определи броя на изтеклите часове. Така и стори, и понеже превъртя четири пъти, заключи, че трябва да е около четири часът сутринта. Значи скоро щеше да се съмне.

И наистина малко след това на изток се очерта първата бяла ивица на зората. Бурята още не бе утихнала, а тъй като облаците надвиснаха над морето, можеше да завали дъжд, преди Донифан и спътниците му да успеят да стигнат до убежището на Мечата скала.

Но по-напред се налагаше да отдадат последна почит на корабокрушенците. Така че, щом зората се процеди през отрупаните в далечината гъсти изпарения, те се домъкнаха до брега, като се бореха с мъка с поривите на бурята. Няколко пъти трябваше да се подкрепят взаимно, за да не бъдат повалени.

Лодката беше заседнала близо до една малка пясъчна издатина. Макар и оставена на произвола на вълните, засилвани от вятъра, те явно я бяха отминавали.

А двата трупа вече ги нямаше там.

Донифан и Уилкокс изминаха двайсетина крачки по брега.

Нищо! Не се виждаха дори следи, които отливът сигурно бе заличил.

— Значи — извика Уилкокс — тези нещастници са били живи, щом са могли да станат!

— Но къде са? — попита Крос.

— Къде ли? — отвърна Донифан, сочейки яростно бушуващото-море. — Там, където ги е отнесъл отливът!

Тогава Донифан допълзя до края на рифа и обгърна с далекогледа морската повърхност.

Никакъв труп!

Телата на корабокрушенците са били отнесени в морето!

Донифан се върна при Уилкокс, Крос и Уеб, които бяха останали при лодката.

Дали там не се намираше някой оцелял от тази катастрофа?

Лодката се оказа празна.

Това беше голяма лодка на търговски кораб с палуба отпред и кил, дълъг тридесетима фута. Но тя не беше вече годна да плава, защото ударите при засядането бяха пробили обшивката на десния й борд по ватерлинията. Част от мачта, счупена в основата, няколко къса от платно, закачили се на кнехтите^[1] на планшира^[2] останки от въжета — ето всичко, което бе останало от такелажа й. В сандъците и под малката палуба при носа нямаше нищо — нито провизии, нито съдини, нито оръжие.

На кърмата две имена показваха на кой кораб е принадлежала лодката и към кое пристанище се е числял този кораб:

Севърн — Сан Франциско

Сан Франциско! Едно от пристанищата по калифорнийския бряг! Значи корабът е бил американски!

А тази част от брега, на която бурята е изхвърлила корабокрушенците от „Севърн“, чак до хоризонта беше обградена от морето.