Жул Верн
Две години ваканция (12)

XII

Разширяване на Френч-ден. — Подозрителен шум. — Изчезването на Фан. Завръщането на Фан. — Обзавеждане на залата. — Лошо време. — Наименуване. — Остров Черман. — Вождът на колонията.

 

 

При последните си походи младите ловци няколко пъти оглеждаха скалата с надежда да намерят там друга пещера. Ако откриеха такава, тя щеше да служи за общ склад, за да приберат останалите неща, конто бяха принудени да оставят навън. Но тъй като търсенията им се оказаха безрезултатни, наложи се да се върнат на проекта си за разширяване на сегашното жилище, като издълбаят едно или няколко помещения, свързани с пещерата на Франсоа Бодоан.

В гранит, разбира се, тази работа би била невъзможна; но в този варовик, който лесно се поддаваше на ударите на кирка или на мотика, това не представляваше трудност. Нямаше значение колко време щеше да им отнеме. Щяха да имат с какво да се занимават през дългите зимни дни и можеха да завършат всичко преди настъпването на хубавия сезон, стига да не станеше някакво срутване или просмукване, от което особено се опасяваха.

Нямаше да се наложи взривяване. Достатъчни бяха сечивата, които им свършиха добра работа, когато трябваше да пробиват стената, за да прокарат кюнеца на кухненската печка. Освен туй Бакстър вече бе успял, макар и с мъка, да разшири входа на Френч-ден, за да закачи с помощта на железариите си една от вратите на „Слуи“. Допълнително от дясната и лявата страна на входа в стената бяха пробити два тесни прозореца, или по-право нещо като амбразури, тъй че светлината и въздухът да проникват по-свободно във вътрешността.

Ала от една седмица вече бе настъпило лошото време. Силни бури връхлетяха острова; но благодарение на разположението, си към юг и изток Френч-ден не беше засегната пряко. Вихрушки от дъжд и сняг метяха със страшен вой гребена на скалата. Ловците търсеха дивеч само около езерото — патици, бекасини, калугерици, овчарчета, водни кокошки и тук-там „лулести човки“, по-известни в южните части на Тихия океан под названието бели гълъби. Макар че езерото и реката не бяха още замръзнали, достатъчна беше една ясна нощ, когато след бурите настъпеха първите сухи студове, за да се сковат от лед.

Тъй като почти през цялото време бяха принудени да стоят в пещерата, момчетата можеха да започнат работа по разширяването и се заловиха с нея на 27 май.

Кирката и мотиката атакуваха най-напред дясната стена.

— Като копаем напряко — забеляза Бриан, — може да успеем да стигнем езерото и по този начин да пробием втори вход на Френч-ден. Така ще имаме възможност да наблюдаваме по-добре околностите и ако лошото време ни пречи да излизаме от едната страна, ще можем да излизаме поне от другата.

Не ще и дума, подобно разположение на изходите щеше да улесни много задружния живот и безспорно не беше неизпълнимо.

Всъщност във вътрешността най-много четиридесет-петдесет фута деляха пещерата от източната й страна. Следователно се изискваше само да се пробие галерия в тази посока, след като тя се определи по компаса. При тази работа трябваше да внимават да не предизвикат срутване. Впрочем Бакстър предложи, преди окончателно да придадат на новата пещера необходимата ширина и височина, да издълбаят един тесен ход, като го разширят, ако дълбочината му се окаже достатъчна. Тогава двете помещения на Френч-ден щяха да бъдат съединени с коридор, който ще може да се затваря от двата края и в който щяха да изкопаят две странични изби.

Този план явно беше най-добрият и между другите предимства щеше да улесни внимателното пробиване на скалата, което би могло да се прекъсне навреме, ако внезапно отнякъде протече.

Три дни, от 27 до 30 май, работата вървя при доста благоприятни условия. Този мек варовик можеше, така да се каже, да се реже с нож. Затова трябваше да се укрепва отвътре с дървени подпори, което беше много трудно. Изкопаните каменни късове веднага се изнасяха навън, за да не пречат. Макар че поради липса на място нямаше възможност всички едновременно да се впрегнат в тази работа, никой не стоеше дъс скръстени ръне. Щом дъждът и снегът преставаха, Гордън и останалите се занимаваха с разглобяване на сала, за да използуват частите на площадката и скелета за обзавеждането на новите помещения. Те наблюдаваха също нещата, струпани в ъгъла на скалната издатина, защото насмолените брезенти не можеха да ги предпазят добре от бурите.

Малко по малко работата напредваше, макар че се налагаше да дълбаят опипом, което ги затрудняваше, и ходът беше вече изкопан в дълбочина четири-пет фута, когато след обед на 30-и се случи нещо съвсем неочаквано.

На Бриан, клекнал в дъното като рудокоп, който дълбае минна галерия, му се счу някакъв глух шум от недрата на скалата.

Той прекъсна работата си, за да се ослуша по-внимателно. Шумът отново стигна до ушите му.

Само за няколко секунди той се изтегли от коридора, върна се при Гордън и Бакстър, които стояха край входа, и им разказа за случилото се.

— Измама на слуха! — отвърна Гордън. — Така ти се е сторило.

— Отиди на моето място, Гордън — каза Бриан, — допри ухо до стената и слушай!

Гордън се пъхна в тесния ход и след няколко минути се измъкна оттам.

— Не си се излъгал! — каза той. — Чух нещо като далечно ръмжене!

Бакстър на свой ред опита и когато излезе, рече:

— Какво ли може да е това?

— Нямам представа! — отвърна Гордън. — Трябва да предупредим Донифан и останалите.

— Само не и малките! — добави Бриан. — Ще се изплашат!

Тъкмо в това време всички се връщаха за обед и малките научиха какво се е случило. Това доста ги поуплаши.

Донифан, Уилкокс, Уеб и Гарнет се пъхнаха един след друг в отвърстието. Но шумът бе престанал; нищо вече не се чуваше и помислиха, че другарите им са се излъгали.

Във всеки случай решиха работата да не се прекъсва и щом свършиха обеда, веднага я продължиха.

Вечерта не се чуваше никакъв шум, но към девет часа през стената ясно се долови ново ръмжене.

В същия миг Фан, който се бе пъхнал в отвърстието, изскочи оттам настръхнал и озъбен, като със силен лай даваше ясно да се разбере, че е раздразнен, сякаш искаше да отговори на ръмженето, идващо от вътрешността на скалния масив.

И дотогавашната уплаха на малките, примесена с учудване, се превърна в истински ужас. Въображението на малкия англичанин непрекъснато се разпалва с познатите легенди на северните страни, според които разни гноми, таласъми, валкирии, въздушни, водни и какви ли не други духове се въртят около люлката му. Ето защо Доул, Костър, дори Дженкинс и Айвърсън не криеха, че умират от срах. След като напразно се опита да ги успокои, Бриан ги накара да си легнат, но те дълго време не можаха да заспят. И на всичко отгоре сънуваха призраци, привидения, свръхестествени същества, които спохождаха недрата на скалата — с една дума, ужасите на кошмара.

Гордън и другите продължаваха да разговарят тихо за това странно явление. На няколко пъти им се стори, че чуват отново шума, а Фан не преставаше да проявява необичайна раздразнителност.

Най-после умората надви и всички си легнаха, с изключение на Бриан и Моко. После чак до зори във вътрешността на Френч-ден цареше дълбока тишина.

На другия ден още отрано всички бяха на крак. Бакстър и Донифан допълзяха до дъното на тунела Никакъв шум не се чуваше. Кучето сновеше назад-напред, но не показваше безпокойство и не се хвърляше вече към стената както предния ден.

— Да се залавяме отново за работа — каза Бриан.

— Да — отговори Бакстър. — Винаги можем да спрем, ако се чуе някакъв подозрителен шум.

— Не е изключено — забеляза тогава Донифан — това да се дължи просто на някакъв извор, който минава през скалата.

— В такъв случай би трябвало да се чува непрекъснато — забеляза Уилкокс, — а ето че вече престана да се чува.

— Вярно — отвърна Гордън, — и мисля, че се дължи по-скоро на вятъра, който влиза през някаква цепнатина на гребена на скалата …

— Да се качим на билото — каза Сървис, — там може да открием нещо.

Предложението бе прието.

На петнайсетина крачки, щом се спуснеха отново на брега, започваше лъкатушна пътека, по която се стигаше до върха на скалата. За няколко минути Бакстър и двама-трима други се изкачиха по нея и по билото се озоваха точно над Френч-ден. Напразен труд. На повърхността на тази скална гърбица, обрасла с ниска и гъста трева, не намериха никаква пукнатина, през която би проникнала въздушна или водна струя. И се заспущаха обратно, без да научат нищо повече за това странно явление, което малките съвсем наивно обясняваха със свръхестествени сили.

Започнаха наново да копаят и продължиха чак до вечерта. Вчерашните шумове не се чуваха вече, макар че според наблюдението, извършено от Бакстър, сега стената не издаваше тъп, а кух звук. Дали в тази посока нямаше естествена кухина, до която опираше тунелът? И може би именно в тази кухина ставаше въпросното явление? Предположението, че съществува втора пещера, съседна на първата, беше напълно допустимо; дори това им се искаше, защото щяха да си спестят труда да разширяват сегашната.

Разбира се, всички влагаха в тази работа необикновено старание и този ден се оказа един от най-уморителните. Обаче и той мина без особени събития, само вечерта Гордън установи, че кучето му е изчезнало.

Обикновено през време на ядене Фан никога не пропущаше да заеме място до табуретката на господаря си; но тази вечер мястото му беше празно.

Завикаха Фан. Ала Фан не се отзоваваше.

Гордън отиде до прага на вратата. Завика отново. Пълна тишина.

Донифан изтича до брега на реката, Уилкокс — до езерото Нито следа от кучето.

Напразно разшириха обхвата на търсенията до няколко-стотин крачки от Френч-ден! Не успяха да открият Фап.

Очевидно кучето се намираше на място, откъдето не можеше вече да се чува, защото иначе положително би отговорило на гласа на Гордън. Дали не се е загубило? Това не беше изключено. Или пък е загинало от зъбите на някой звяр? И това беше възможно, дори така най-правдоподобно можеше да се обясни неговото изчезване.

Беше девет часът вечерта. Дълбок мрак обвиваше скалата и езерото. Трябваше да се откажат от всякакво дирене и да се върнат във Френч-ден.

Тогава всички се прибраха много разтревожени — и не само разтревожени, но и опечалени от мисълта, че умното животно е изчезнало може би завинаги!

Едни се проснаха на койките, други насядаха около масата, но не им се спеше. Струваше им се, че са още по-самотни, по-изоставени и по-отдалечени от родината и от семействата си!

Изведнъж сред тишината отново се чу ръмжене. Този път то приличаше на вой, последван от стонове на болка, които продължиха почти цяла минута.

— Оттам. Оттам иде това! — извика Бриан, втурвайки се по коридора.

Всички наскачаха, сякаш очакваха някакво привидение.

Ужасът обхвана отново малките, които се гушеха под одеялата.

Бриан се появи отново и каза:

— Там трябва да има някаква кухина, а входът навярно е в подножието на скалата.

— И вероятно нощем в нея се прютяват животни! — добави Гордън.

— Възможно е — обади се Донифан. — Затова утре ще отидем на разузнаване.

В този миг екна лай и вой, който идеше от вътрешността на скалния масив.

— Дали Фан не е там — извика Уилкокс, — вкопчан с някакво животно?

Бриан, който току-що бе влязъл отново в тунела, се ослушваше с ухо, допряио до най-вътрешната стена Нищо не се чуваше вече! Но дали Фан беше там, или не, нямаше съмнение, че съществува втора пещера, в която може да се влезе отвън, вероятно през някаква дупка, скрита между преплетените храсти в основата на скалата.

Нощта мина, без да чуят отново нито вой, нито лай.

Диренето, предприето на разсъмване както към брега на реката, така и към езерото, не даде по-добър резултат от предния ден.

Колкото и да го търсиха и да викаха в околностите на Френч-ден, Фан не се появяваше.

Бриан и Бакстър се заловиха отново за работа, като се редуваха. Кирката и търнокопът не оставаха нито за миг бездейни. До обед дълбочината на тунела се увеличи с близо два фута. От време на време се спираха, наостряха уши но нищо вече не се чуваше.

Работата, прекъсната за обед, продължи след един час. Взеха всички предпазни мерки в случай, че с последния удар на кирката стената се пробиеше и се отвореше път за някакво животно. Малките бяха отведени към брега. С пушки и револвери в ръка Донифан, Уилкокс и Уеб стояха готови за всякаква изненада.

Към два часа Бриан възкликна. Кирката му бе минала през варовика, който се срути и откри доста широк отвор.

Бриан тутакси се приближи до другарите си, които не знаеха какво да мислят.

Но преди да успее да отвори уста, нещо се плъзна бързо покрай стената на тунела и някакво животно с един скок се озова в пещерата.

Това беше Фан!

Да! Фан, който най-напред се впусна към едно ведро, пълно с вода, и запи жадно. После, махайки с опашка, без да проявява ни най-малка раздразнителност, заскача около Гордън. Значи нямаше от какво да се страхуват.

Тогава Бриан взе един фенер и се мушна в тунела. Гордън, Донифан, Уилкокс, Бакстър и Моко го последваха. След минута, когато всички минаха през отвора, предизвикан от срутването, те се зоваха сред тъмна кухина, в която не проникваше никаква светлина отвън.

Това беше втора пещера със същата височина и ширина като Френч-ден, но много по-дълбока, и земята в пространство от петдесет квадратни ярда^[1] беше покрита със ситен пясък.

Тъй като тази пещера изглежда нямаше изход, можеше да се предположи, че въздухът е нечист. Но щом фенерът гореше със силен пламък, значи въздухът проникваше през някакъв отвор. Иначе как би могъл Фан да влезе тук?

В този момент Уилкокс се препъна в някакво неподвижно и студено тяло.

Бриан приближи фенера.

— Труп на чакал — извика Бакстър.

— Да! Чакал, удушен от нашия храбър Фан! — отвърна Бриан.

— Ето какво е обяснението на това, което не можехме да разберем! — добави Гордън.

Но ако тази пещера служеше за постоянно убежище на един или няколко чакала, откъде влизаха те? Трябваше непременно да намерят този вход.

Ето защо, след като излезе от Френч-ден, Бриан тръгна покрай скалата откъм езерото. Същевременно той надаваше викове, на които най-после отговориха други викове от вътрешността. По този начин откри тесен отвор в храсталака, наравно със земята, през който са се промъквали чакалите. Но след като Фан ги е проследил, е станало частично срутване и отворът е бил затрупан, както скоро сами се убедиха.

Значи всичко се изясняваше — и воят на чакалите, и лаят на кучето, което цяло денонощие не бе могло да излезе навън.

Каква радост! Не само че Фан се бе върнал при младите си господари, но и колко труд си спестяваха! Сега имаха нещо „съвсем готово“, както се изрази Доул голяма пещера, чието съществуване корабокрушенецът Бодоан не е подозирал. Като разширят пролуката, ще имат втора врата, отворена към езерото. А това щеше да улесни вътрешната подредба и задоволяването на всички нужди. Ето защо момчетата, събрани в новата пещера, нададоха викове „ура“, към които Фан присъедини своя радостен лай.

С какво усърдие се запретнаха отново за работа, за да превърнат тунела в удобен коридор! Втората пещера, която нарекоха „залата“, оправдаваше с размерите си това название. Докато пробият изби от двете страни на коридора, пренесоха всички неща в тази зала. Тя идеше да им служи едновременно и за спалня, и за работно помещение, докато първата стая беше определена за кухня, килер и трапезария. Но тъй като възнамеряваха да я използуват и за общ склад, Гордън предложи да я нарекат Склада, което бе прието.

Най-напред се заловиха с пренасянето на койките и ги наредиха симетрично по пясъка в залата, където имаше достатъчно място. После дойде ред на мебелите от „Слуи“: дивани, фотьойли, маси, шкафове и други, както и печките от каютата и каюткомпанията на яхтата (много важни). Разположиха ги така, че да отопляват това огромно помещение. Същевременно издълбаха входа откъм езерото, за да сложат една от вратите на шхуната — работа, за която Бакстър положи голям труд. Освен това от двете страни на тази врата пробиха две нови амбразури, тъй че в залата проникваше достатъчно светлина, а вечер се осветяваше с фенер, окачен на свода й. Това подреждане отне две седмици. Налагаше се да го приключат, защото след затишието времето започна да се променя. Макар и да не беше още много студено, бурите станаха толкова силни, че бе забранено всякакво излизане навън. Действително вятърът толкова се засили, че въпреки защитата на скалата вдигаше водите на езерото високо като в море. Вълните се разбиваха с грохот и несъмнено биха погубили всеки плавателен съд — рибарска лодка или дивашка пирога. Стана нужда да изтеглят яла на брега, иначе имаше опасност да бъде отнесен. От време на време водите на реката, тласнати срещу течението, заливаха брега и заплашваха да стигнат до скалата. За щастие нито Складът, нито залата не бяха изложени пряко на пристъпите на бурята, защото вятърът духаше откъм запад. Така че печките, включително и кухненската, натъпкани със сухи дърва, от които бяха натрупали голям запас, работеха добре.

Колко навреме всичко спасено от „Слуи“ бе намерило сигурен подслон! Провизиите вече нямаше защо да се боят от стихиите. Гордън и другарите му, принудени от лошото време да стоят затворени вътре, сега имаха възможност да се настанят по-удобно. Те разшириха коридора и издълбаха две дълбоки помещения, в едното от които, затворено с врата, прибраха мунициите, така че да няма опасност от експлозия. И макар че ловците не можеха да кръстосват из околностите на Френч-ден, водните птици задоволяваха насъщните им нужди, при все че Моко не успяваше винаги да премахне тинестия им вкус, и това предизвикваше протести и гримаси. Разбира се, в единия ъгъл на Склада отделиха място и за нандуто, докато му построеха заслон навън.

Тогава на Гордън му хрумна да състави програма, която всеки да спазва, щом бъде одобрена. Освен за материалните нужди трябваше да мислят и за духовния живот. Отде да знаят колко щеше да трае пребиваването им на този остров? Ако успееха да го напуснат, щяха да са доволни че са оползотворили времето си! С няколкото книги, взети от библиотеката на шхуната, големите можеха да увеличат общите си познания и да се посветят на просвещаването на най-малките. Чудесна работа, благодарение на която щяха да прекарват полезно и приятно дългите зимни часове!

Но преди да се изработи тази програма, бе взета една друга мярка, и то при следните обстоятелства.

Вечерта на 10 юни, след вечерята, когато всички се бяха събрали около бумтящите печки в залата, разговорът се насочи към възможността да се дадат имена на главните географски точки на острова.

— Това би било много полезно и практично — каза Бриан.

— Да, имена — възкликна Айвърсън, — и най-важното е да изберем хубави имена!

— Както винаги са правили истинските или въображаемите робинзоновци! — вметна Уеб.

— А в действителност, другари — заяви Гордън, — ние сме именно такива.

— Пансион от робинзоновци! — възкликна Сървис.

— Всъщност — продължи Гордън, — когато дадем имена на залива, реките, горите, езерото, скалата, блатата, носовете, по-лесно ще можем да се ориентираме!

Не ще и дума, това предложение бе прието и оставаше само да си напрегнат въображението, за да измислят подходящи названия.

— Ние имаме вече залива Слуи, където се разби нашата яхта — каза Донифан, — и мисля, че трябва да запазим това име, с което сме свикнали.

— Разбира се! — отвърна Крос.

— Ще запазим също названието на жилището си, Френч-ден — додаде Бриан, — в памет на корабокрушенеца, чието място заехме!

По този въпрос нямаше никакво възражение, дори от страна на Донифан, макар че предложението бе направено от Бриан.

— А сега — рече Уилкокс — как ще наречем речицата, която се влива в залива Слуи?

— Река Зеландия — предложи Бакстър. — Това име ще ни напомня за нашата родина!

— Прието! Прието! — завикаха всички в един глас.

— Ами езерото? — запита Гарнет.

— Щом реката получи името на нашата Зеландия — каза Донифан, — да дадем на езерото название, което да напомня за нашите семейства: да го наречем Фемили-лейк (Семейно езеро)!

И това бе прието с ръкопляскания.

Както виждаме, съществуваше пълно единодушие, и под въздействието на същите тия чувства на скалата бе прикачено името Окланд хил (Окландски хълм). Носа, с който завършваше тя — носа, от върха на който Бриан бе помислил, че е открил на изток море — по негово предложение нарекоха Фолс-сий-пойнт (Нос на лъжливото море).

Що се отнася до другите названия, които приеха едно след друго, те бяха следните:

Частта от гората, където бяха открити капаните, нарекоха Трапс-уудс (Гора на капаните), другата част, разположена между залива Слуи и скалата — Бог-уудс (Блатиста гора), тресавището, което покриваше цялата южна част на острова — Саут-мурс (Южни мочурища), потока, преграден с малък каменен брод — Дайк-крийк (Поток на яза), брега на острова, на който бе заседнала яхтата — Рек-коуст (Корабо-крушенски бряг), и накрая — Спорт-теръс (Спортна площадка) — мястото между реката и езерото, което образуваше пред залата нещо като морава, предназначена за упражненията, предвидени в програмата.

Колкото до другите части на острова, щяха да им дават названия едновременно с опознаването им и според събитията, които щяха да станат там.

Но сметнаха за уместно да сложат имена и на главните носове, отбелязани в картата на Франсоа Бодоан. Например в северната част на острова — Норт-кейп, в южния му край — Саут-кейп. И най-после по общо съгласие дадоха на трите носа, които се издаваха на запад, към Тихия океан, названията Френч-кейп, Бритиш-кейп и Америкън-кейп, в чест на трите нации — френската, английската и американската, — представени в малката колония.

Колония?! Да! Това название бе предложено накрая, за да напомня, че настаняването им нямаше вече временен характер. И, естествено, то се дължеше на инициативата на Гордън, винаги загрижен повече да организира живота в това владение, отколкото да търси начин да се измъкнат оттам. Така че тези млади момчета не бяха вече корабрушенците от „Слуи“, а колонистите на острова.

Но на кой остров? Оставаше и него да кръстят на свой ред.

— Слушайте! Слушайте! Зная как да го наречем! — извика Костър.

— Знаеш ли? — възкликна Донифан.

— Браво на малкия Костър! — провикна се Гарнет.

— Сигурно ще го наречете остров Бебе! — подхвърли Сървис.

— Хайде, хайде! Не се подигравайте на Костър — каза Бриан, — а да чуем идеята му!

Смутеното дете мълчеше.

— Говори, Костър — подкани го Бриан с насърчителен жест. — Уверен съм, че идеята ти е добра!

— Е — каза Костър, — понеже сме ученици от пансиона „Черман“, да го наречем остров Черман!

И действително не можеше да се намери по-подходящо име. Така че то бе одобрено от всички с ръкопляскания, от което Костър се почувствува много горд.

Остров Черман! Наистина това название имаше известна географска отсянка и можеше спокойно да намери място в бъдещите атласи.

Когато най-после церемонията завърши — за всеобщо задоволство, дойде време да се оттеглят на почивка, но в тоя момент Бриан поиска думата.

— Другари — подзе той, — сега, когато дадохме име на нашия остров, не е ли уместно да изберем вожд, който да го управлява?

— Вожд ли? — оживи се Донифан.

— Да, струва ми се, че всичко ще тръгне по-добре, ако един от нас има власт над другите! Така се прави във всички страни, защо да не го направим и на остров Черман?

— Да! Вожд Да изберем вожд! — завикаха едновременно и големи, и малки.

— Да изберем вожд — каза тогава Донифан, — но при условие, че ще бъде за определен срок, например една година!

— И да бъде преизбиран — вметна Бриан.

— Добре! Кого ще определим? — запита Донифан с много загрижен тон.

Изглежда завистливото момче се страхуваше само от едно: да не би вместо него изборът на другарите му да падне върху Бриан! Но бързо разбра грешката си.

— Кого да определим ли? — отвърна Бриан. — Разбира се, най-умния от всички ни нашия другар Гордън!

— Да! Да! Ура за Гордън!

Отначало Гордън искаше да отклони оказаната му чест, тъй като по му харасваше да организира, отколкото да командува. Обаче като размисли какви раздори могат да предизвикат в бъдеще страстите, които у тия млади момчета са не по-малко пламенни отколкото у възрастни хора, разсъди, че властта му няма да бъде безполезна!

Ето как Гордън бе провъзгласен за вожд на малката колония на остров Черман.