Жул Верн
Две години ваканция (18)

III

Солницата. — Кокилите. — Посещение на Саут-мурс. — Подготовка за зимата. — Различни игри. — Спречкване между Донифан и Бриан. — Намеса на Гордън. — Безпокойства за бъдещето. Изборите на 10 юни.

 

 

По повод на сцената между него и братлето му, на която Моко бе станал неволен свидетел, Бриан сметна за най-благоразумно да пази мълчание дори пред Гордън. Той разказа за похода на другарите си, събрали се тогава в залата. Описа източния бряг на остров Черман в цялата негова част, която обхващаше Дисешнън-бей, Ист-ривър, течаща през съседните на езерото гори, толкова богати на раззеленени дървета. Твърдеше, че е по-удобно да се настанят на този бря отколкото на западния, но добави, че засега няма защо да напущат Френч-ден. В тази част на Тихия океан не се виждаше никаква земя. Обаче Бриан спомена за белезникавото петно, което бе забелязал в далечината, над хоризонта и чието присъствие не беше в състояние да обясни. По всяка вероятност то представляваше просто валмо изпарения и нямаше да бъде зле да проверят това, когато посетят Дисепшън-бей. Изобщо можеше с увереност да се твърди, че в съседство с остров Черман не се намираше никаква земя и сигурно стотици мили го деляха от континента или от най-близките архипелази.

Така че трябваше да съберат отново кураж, за да се борят за живота си, докато дойде помощ отвън, защото нямаше изгледи младите колонисти да могат да се спасят сами. Всеки се залови за работа. Всички усилия бяха носочени към превъзмогване на несгодите, които щеше да им донесе следващата зима. Бриан залягаше дори с още по-голямо усърдие от преди. Усещаше се обаче, че той е станал по-необщителен и че подобно на братчето си страни от другите. Освен тази промяна в характера му Гордън забеляза, че Бриан гледаше да дава преднина на Жак във всички случаи, когато трябваше да се покаже смелост или да се изложи на някаква опасност — което Жак впрочем приемаше с готовност. Но тъй като Бриан никога не казваше нищо, което би дало повод на Гордън да го разпитва по този въпрос, последният проявяваше сдържаност, макар и да чувствуваше, че между двамата братя е имало обяснение.

Месец февруари изтече в различни работи. Когато Уилкокс забеляза, че сьомгата навлиза в сладките води на Фемили-лейк, наловиха известно количество с помощта на мрежи, опънати от единия до другия бряг на река Зеландия. Необходимостта да ги консервират изискваше да се снабдят с голямо количество сол. За тази цел ходиха няколко пъти до залива Слуи, където Бакстър и Бриан направиха малка солница — обикновен квадрат в гънките на пясъка, в който се утаяваше солта, след като морската вода се изпареше под действието на слънчевите лъчи.

През първата половина на март трима-четирима млади колонисти можаха да изследват част от блатистата местност на Саут-мурс, която се простираше по левия бряг на река Зеландия. Идеята за това изследване хрумна на Донифан, а Бакстър по негов съвет направи няколко чифта кокили, използувайки за целта леки пръти от рангоута на яхтата. Тъй като на някои места блатото беше покрито с тънък слой вода, с тези кокили можеха да се доберат до суха земя, без да си намокрят краката.

На 17 април сутринта Донифан, Уеб и Уилкокс, след като преминаха реката с яла, слязоха на левия бряг. Те носеха пушките си през рамо. Дори Донифан се бе въоръжил с дългата пушка от арсенала на Френч-ден, надявайки се, че ще има отлична възможност да си послужи с нея.

Щом тримата ловци стъпиха на брега, те сложиха кокилите си, за да стигнат до високите части на тресавището, които при прилив се показваха на повърхността.

С тях беше и Фан. Той нямаше нужда от кокили и не се страхуваше, че ще намокри краката си, като подскача през локвите.

След като изминаха една миля в югозападна посока, Донифан, Уилкокс и Уеб стигнаха до пресушената част на блатото. Тогава махнаха кокилите си, за да могат по-свободно да преследват дивеча.

Краят на огромното пространство на Саут-мурс не се виждаше, само на изток синята ивица на морето завиваше по хоризонта.

Колко много дивеч имаше по повърхността на тресавището: бекасини, дългоопашати патки, патици, кокошчета, дъждосвирци, летни бърнета и хиляди черни морски птици, които се ценят повече за пуха си отколкото за месото, но сготвени както трябва, представляват много вкусно блюдо. Донифан и двамата му другари можеха да настрелят със стотици от тези безбройни водни птици, без да хвърлят на халос нито едно зрънце олово. Но те бяха благоразумни и се задоволиха с няколко дузини пернати, а Фан ходеше да ги прибира чак от средата на големите локви.

Донифан много се блазнеше да убие и други животни, но те не биха били годни за трапезата в Склада въпреки цялото готварско изкуство на юнгата. Ставаше дума за тинокори, спадащи към семейството на дългоногите блатни птици, и за чапли, украсени с лъскава качулка от бели пера. В случая младият ловец се сдържа — защото все едно да хвърлеше барута си на вятъра, но не можа да изтрае, когато забеляза ято фламинго с огненочервени крила, които обичат особено солените води и чието месо е вкусно като яребичното. Тези птици, строени в добър ред, се охраняваха от караули, издаващи звук като от тръба, щом усетеха опасност. Като видя тия великолепни образци на птичия свят на острова, Донифан се отдаде на ловната си страст. А и Уилкокс, и Уеб се показаха не по-благоразумни от него. Те също се втурнаха към тая страна — но напразно. Не знаеха, че ако се бяха приближили незабелязано, щяха съвсем лесно да застрелят тези фламинго, защото от гърмежите те не бягат, а се вцепеняват.

Така че напразно се мъчеха Донифан, Уеб и Уилкокс да настигнат тези прекрасни ципоноги птици с повече от четири фута дължина от върха на човката до края на опашката. Предупреждението бе дадено и ятото изчезна на юг, преди да успеят да го улучат дори с дългата далекобойна пушка.

Все пак тримата ловци се връщаха с достатъчно дивеч, така че нямаше защо да съжаляват за разходката си през Саут-мурс. Щом стигнаха до тресавището, те отново се качиха на кокилите и се добраха до брега на реката, като си дадоха дума да повторят тази екскурзия, която ще бъде още по-резултатна, когато настъпят първите студове.

Гордън не биваше да чака да дойде зимата, та едва тогава да вземе мерки, за да изтърпи Френч-ден нейните несгоди. Трябваше да се запасят с много гориво, за да осигурят също отоплението на оборите и на птичарника. За тази цел организираха много походи до окрайнините на Бог-уудс. В течение на две седмици колата, впрегната с двете гуанаки, по няколко пъти на ден слизаше до брега и се качваше обратно. Макар че зимата щеше да трае повече от шест месеца, със значителния запас от дърва и тюленова мас сега Френч-ден нямаше защо да се бои нито от студ, нито от мрак.

Тези работи никак не пречеха да се изпълнява учебната програма на този малък свят. Големите се редуваха да преподават на по-малките. На събеседванията, които ставаха два пъти седмично, Донифан продължаваше да парадира със своето превъзходство, и с това, разбира се, не печелеше много приятели. Така че освен обичайните си привърженици нямаше други. Но най късно до два месеца, когато щеше да изтече мандатът на Гордън, той разчиташе да го измести като вожд на колонията. Воден от самолюбие, Донифан смяташе, че тази длъжност му се полага по право. Не е ли истинска несправедливост, че не са го избрали при първото гласуване? Уилкокс, Крос и Уеб неблагоразумие насърчаваха амбициите му, дори подготвяха почвата за бъдещия му избор и изглежда не се съмняваха в успеха.

Обаче Донифан нямаше на своя страна мнозинството от другарите си. Особено най-малките явно не бяха за него, макар и да не бяха и за Гордън.

Гордън виждаше ясно всички тези машинации и въпреки че имаше право да бъде преизбран, знаеше се, че не държи да запази това свое положение. Той чувствуваше, че строгостта, която бе проявявал през „едногодишното си президентство“, нямаше да му спечели гласове. Малко грубото му държане и може би прекомерната му практичност често не се харесваха и Донифан се надяваше да се възползува от това недоволство. По време на избора сигурно щеше да се разрази интересна борба.

Малките упрекваха Гордън главно за неговата наистина дребнава пестеливост на сладкишите. Освен това той ги мъмреше за небрежността им към облеклото, когато се връщаха във Френч-ден с изцапана или скъсана дреха и особено с пробити обувки, което налагаше трудни поправки и усложняваше много положението с обувките. А колко пъти ги гълчеше и понякога дори наказваше за загубени копчета! Разправии за копчета на куртки и панталони ставаха постоянно и Гордън изискваше вечер всеки да се представя със задължителния брой копчета, иначе се лишаваше от десерт или се поставяше под арест. Тогава Бриан се застъпваше ту за Дженкинс, ту за Доул и така печелеше популярност! Освен това малките знаеха, че двамата отговорници за кухнята, Сървис и Моко, са предани на Бриан и ако той станеше някога вожд на остров Черман, предвкусваха щастливо бъдеще, когато няма да им липсват лакомства!

Какво ли не става на тоя свят! Не беше ли всъщност тази колония от малки момчета образ на обществото и не се ли стремяха тези деца „да подражават на възрастните“ още в началото на живота си?

Що се отнася до Бриан, тези въпроси никак не го интересуваха. Той се трудеше неуморно, без да жали братчето си; двамата винаги първи започваха и последни свършваха работата, като че ли имаха да изпълняват някакъв особен дълг.

Дните не бяха посветени изцяло на учебни занятия. В програмата имаше определени няколко часа за развлечения. Едно от условията за поддържане на добро здраве е каляването с гимнастически упражнения. И малки, и големи участвуваха в тях. Катереха се но дърветата, като се изкачваха до най-долните клони с помощта на въже, увито около стъблото. Прескачаха големи, разстояния, служейки си с дълги пръти. Къпеха се във водите на езерото, а тия, които не умееха да плуват, бързо се научиха. Устройваха надбягвания с награди за победителите. Упражняваха се в хвърляне на боласи и на ласо.

Играеха и някои от ония игри, които са толкова разпространени сред младите англичани: освен вече споменатите, също и крокет, „раундърс“, при която топката се гони с дълга бухалка към дървени клинове, разположени във всеки от ъглите на огромен правилен петоъгълник, „който“, където се изисква главно сила на ръцете и точност на окото. Но уместно е да опишем последната игра с известни подробности, защото един ден тя предизвика много неприятна сцена между Бриан и Донифан.

Това стана на 25 април след обед. Разделени на два отбора, осем души — Донифан, Уеб, Уилкокс и Крос от една страна, Бриан, Бакстър, Гарнет и Сървис от друга — играеха партия койтс на моравата на Спорт-теръс.

На равната повърхност на това игрище, на около петдесет фута един от друг бяха забити два „хоба“, т.е. железни клинове. Всеки от играчите имаше по два „койта“ — нещо като метални шайби с дупка в средата и стесняващи се от центъра към периферията.

В тази игра всеки играч трябва да хвърля последователно своите шайби с такава сръчност, че да се нанижат най-напред на първия клин, после — на втория. Ако успее да улучи един от „хобовете“, играчът получава две точки, — а ако улучи два — четири точки. Ако „койтовете“ паднат до „хоба“, за двата, които са най-близко до целта, играчът получава две точки, а ако само един заеме това положение — една точка.

През този ден оживлението на играчите беше голямо и тъй като Донифан се числеше към противния на Бриан отбор, всеки влагаше в играта изключително самолюбие.

Бяха изиграни вече две партии. Бриан, Бакстър, Сървис и Гарнет спечелиха първата, отбелязвайки седем точки, докато противниците им спечелиха втората само с шест.

Сега се играеше решаващата партия. Двата отбора бяха получили по пет точки и оставаше да се хвърлят само два койта.

— Твой ред е, Донифан — каза Уеб, — цели се добре! Това е последният ни койт и от него зависи дали ще победим!

— Бъди спокоен! — отвърна Донифан.

И зае позиция — стъпил здраво с единия крак пред другия, с шайбата в дясната ръка, тялото леко наведено напред и извити наляво гърди, за да има по-добър замах.

Личеше, че това суетно момче влага в играта, както се казва, цялата си душа — със стиснати зъби, малко пребледнели бузи и с остър поглед под намръщени вежди.

След като се прицели внимателно, въртейки шайбата си, той я запокити силно по хоризонтална линия, защото целта отстоеше на петдесетина фута.

Шайбата закачи „хоба“ е външния си край и вместо да се надене на главата на клина, падна на земята — така се получих общо само шест точки.

Донифан не можа да се сдържи: махна ядно с ръка и тупна гневно с крак.

— Лошо — каза Крос, — но въпреки това още не сме загубили, Донифан!

— Не, разбира се! — вметна Уилкокс. — Твоят койт е под самия хоб, а Бриан едва ли ще има по-добро постижение!

Действително, ако шайбата, която Бриан се готвеше да метне — сега беше негов ред да играе, — не се нанижеше на хоба, отборът му щеше да загуби играта, защото беше почти невъзможно да я хвърли по-близо до целта от Донифановата.

— Цели се добре! Цели се добре! — завика Сървис.

Бриан не отговори, тъй като не искаше да дразни Донифан. Той желаеше едно-единствено нещо: да осигури победа в играта не толкова за себе си, колкото за другарите си.

Ето, той застана в позиция и така сръчно запрати своя койт, че го наниза на хоба.

— Седем точки! — провикна се победоносно Сървис. — Играта е спечелена, спечелена!

Донифан се приближи бързо.

— Не! Играта не е спечелена! — каза той.

— Но защо? — попита Бакстър.

— Защото Бриан играе нечестно!

— Нечестно ли? — възкликна Бриан, чието лице пребледня при това обвинение.

— Да, нечестно! — повтори Донифан. — Бриан не застана на чертата, на която трябваше да стои! Прекрачи я с две стъпки!

— Това е лъжа! — извика Сървис.

— Да, лъжа! — отговори Бриан. — Дори и да допуснем, че е вярно, направил съм го неволно и няма да търпя Донифан да ме обвинява в нечестност!

— Я го гледай! Няма да търпиш, а? — каза Донифан, повдигайки рамене.

— Не — отвърна Бриан, който вече започваше да губи самообладание. — И най-напред ще докажа, че бях стъпил точно на чертата.

— Да! Да! — завикаха Бакстър и Сървис.

— Не! Не! — възразиха Уеб и Крос.

— Вижте отпечатъците от обувките ми на пясъка! — продължи Бриан. — И тъй като Донифан не може да не е забелязал това, ще го улича в лъжа!

— Лъжа ли! — кресна Донифан, като се приближи бавно до другаря си.

Уеб и Крос бяха застанали зад него, за да го подкрепят, докато Сървис и Бакстър стояха готови да помагат на Бриан, ако се стигнеше до бой.

Донифан зае поза на боксьор — свали си куртката, запретна ръкавите си до лактите, уви кърпа около юмрука си.

Бриан, който бе възвърнал своето хладнокръвие, стоеше неподвижен, като че ли не му се искаше да се бие с един от другарите си, да дава такъв пример на малката колония.

— Ти не беше прав, като ме оскърби, Донифан — каза той, — и сега не си прав, като ме предизвикваш!

— Я гледай — отвърна Донифан с тон на най-дълбоко презрение, — значи нямаме право да предизвикваме тия, които не умеят да отговарят на предизвикателствата!

— Аз не отговарям — каза Бриан, — защото не ми подхожда да отговоря!

— Щом не отговаряш — възрази Донифаи, — значи те е страх!

— Мен да ме е страх!?

— Ти си страхливец!

Като запретна ръкави, Бриан пристъпи решително към Донифаи. Двамата противници вече бяха застанали един срещу друг.

У англичаните и дори в английските пансиони боксът така да се каже, влиза в учебната програма. При това се забелязва, че момчетата, изкусни в този спорт, проявяват повече кротост и търпение от другите и не търсят всякакъв повод да се бият.

Бриан като французин никога не бе имал влечение към тази размяна на юмручни удари, чиято мишена е единствено лицето. Ето защо той се намираше в неизгодно положение спрямо своя противник, който беше много ловък боксьор, макар че двамата бяха на еднаква възраст, с еднакъв ръст и почти равни по сила.

Двубоят тъкмо щеше да започне и да се завърже първата схватка, когато Гордън, уведомен от Доул, побърза да се намеси.

— Бриан! Донифан! — извика той.

— Той ме нарече лъжец! — каза Донифан.

— Но след като той ме обвини в измама и ме нарече страхливец! — отвърна Бриан.

В този момент всички бяха наобиколили Гордън, а двамата противници се отдръпнаха няколко крачки един от друг, Бриан — със скръстени ръце, Донифан — в позата на боксьор.

— Донифан — каза тогава Гордън със строг глас, — аз познавам Бриан! Той не може да е предизвикал кавгата! Ти пръв си дал повод!

— Как не, Гордън! — отвърна Донифан. — Ама и аз добре те познавам! Ти си винаги готов да ми се противопоставяш!

— Да, когато го заслужаваш! — отговори Гордън.

— Така да бъде! — каза Донифан. — Но който и да е виновен — Бриан или аз, щом Бриан отказва да се бие, значи е страхливец.

— А ти, Донифан — отвърна Гордън, — си лошо момче и даваш много лош пример на другарите си! Представи си: при сериозното положение, в което се намираме, един измежду нас гледа само да сее раздор! И непрекъснато се заяжда с най-добрия!

— Бриан, благодари на Гордън! — подвикна Донифан. — А сега се пази!

— О, не! — извика Гордън. — Като ваш вожд аз забранявам всякакви сбивания помежду ви! Бриан, прибери се във Френч-ден. А ти, Донифан, върви където искаш, докато ти мине ядът, и не се явявай, докато не осъзнаеш, че като те мъмря, само изпълнявам своя дълг!

— Да! Да! — завикаха останалите, без Уеб, Уилкокс и Крос. — Ура за Гордън! Ура за Бриан!

Не можеха да не се преклонят пред това почти пълно единодушие. Бриан се прибра в залата, а вечерта, когато Донифан се върна в часа за лягане, той не показа вече ни най-малко желание да продължава кавгата. Все пак се чувствуваше, че в него кипи скрита ненавист, че враждебността му към Бриан се е засилила още повече и че при случай няма да забрави урока, даден му от Гордън. Впрочем той отхвърли всички опити на Гордън да ги помири.

Действително трябваше много да се съжалява за тези неприятни раздори, които застрашаваха спокойствието на малката колония. На страната на Донифан бяха Уилкокс, Крос и Уеб, които се намираха под негово влияние и винаги го защищаваха, тъй че имаше опасност от разрив в бъдеще.

От този ден нататък обаче не повдигаха никакъв въпрос. Никой не нравеше ни най-малък намек за случилото се между двамата съперници и обичайната подготвителна работа за зимата продължи както винаги.

А зимата не се забави много. През първата седмица на май студът се чувствуваше толкова силно, че Гордън нареди да се запалят печките в залата и да се поддържат денонощно. Скоро се наложи дори да отопляват обора и птичарника — това влизаше в задълженията на Сървис и Гарнет.

В туй време някои птици започнаха да се готвят да отлитат на ята. Къде ли отиваха те? Вероятно в северните части на Тихия океан или на американския континент, където щяха да намерят по-мек климат, отколкото на остров Черман.

Първо място между тези птици заемаха ластовиците, отлични пътнички, способни да изминават бързо значителни разстояния. Мислейки непрекъснато по какъв начин да се върнат в родината, изведнъж на Бриан му хрумна да използува отлитането на тези птички, за да съобщи за сегашното положение на корабокрушенците от „Слуи“. Не беше трудно да уловят няколко дузини от тия ластовици, от вида „полски“, защото те идваха да свиват гнезда чак във вътрешността на Склада. Сложиха на шията им платнена торбичка с бележчица, в която се посочваше приблизително в коя част па Тихия океан трябва да се търси остров Черман, с настойчива молба да се съобщи в Окланд, столицата на Нова Зеландия.

След това младите колонисти пуснаха ластовичките и в момента, когато те изчезваха в североизточна посока, с искрено вълнение им отправиха трогателно „довиждане“!

Изгледите за спасение по тоя начин бяха много слаби; но колкото и малка да беше вероятността да бъде намерена някоя от тия бележки, Бриан не искаше да пропуска тази възможност.

На 25 май падна първият сняг, тоест няколко дни порано отколкото предишната година. Дали това подраняване не предвещаваше много сурова зима? Във всеки случай имаше такава опасност. За щастие Френч-ден беше осигурен за дълги месеци с отопление, осветление н храна, без да се смята това, което им даваха Саут-мурс, откъдето дивечът долиташе често чак до бреговете на река Зеландия.

От няколко седмици вече беше раздадено топло облекло и Гордън следеше да се спазват строго всички хигиенични мерки.

Напоследък във Френч-ден се чувствуваше скрито вълнение, което възбуждани: младите глави. Работата е там, че иа 10 юни завършваше едногодишният мандат на Гордън като вожд на остров Черман.

Във връзка с това ставаха преговори, тайни съвещания, може да се каже — дори интриги, които не можеха да не вълнуват сериозно този малък свят. Гордън, разбира се, гледаше да бъде безучастен. А на Бриан като французин по произход никак не му се искаше да управлява колония от малчугани, в която англичанчетата представляваха мнозинство.

Скришом, без да се издава, от тим избори най-много се безпокоеше Донифан. С необикновения си ум, със своята смелост, в която никой не се съмняваше, очевидно той би имал големи шансове, ако пе беше високомерният му характер, властолюбивият му нрав и недостатъците на завистливата му душа.

Но било защото се чувствуваше уверен, че ще успее да измести Гордън, или пък защото гордостта му пречеше да проси гласове, той си даваше вид, че стои настрана. Но това, което Донифан не вършеше открито, приятелите му го вършеха вместо него. Уилкокс, Уеб и Крос скришом „обработваха“ другарите си да гласуват за Донифан, особено малките, поддръжката па които беше цепна. И тъй като нямаше никакъв друг кандидат, Донифан с основание можеше да смята избирането си за осигурено.

Дойде 10 юни.

Гласуването бе определено за след обед. Всеки трябваше да запише на листче името на тоя, за когото искаше да гласува. Мнозинството от гласовете щеше да реши въпроса.

Гласуването започна в два часа под ръководството на Гордън и премина с оная сериозност, с която англосаксонците се отнасят към всяка дейност от тоя род.

А когато свърши преброяването на гласовете, получиха се следните резултати:

Бриан — осем гласа

Донифан — три гласа

Гордън — един глас

Нито Гордън, нито Донифан бяха пожелали да участвуват в гласуването. А Бриан бе гласувал за Гордън.

Като чу обявяването на този резултат, Донифан не можа да скрие разочарованието си и силното раздразнение.

Бриан, много изненадан, че бе получил мнозинството на гласовете, в първия момент искаше да се откаже от оказаната му чест. Но сигурно му хрумна нещо друго, защото като погледна братчето си Жак, каза:

— Благодаря, другари, приемам!

От тоя ден Бриан стана за една година вожд на младите колоиисти на остров Черман.