Жул Верн
Две години ваканция (17)

II

Приготовления за следващата зима. — Предложение на Бриан. — Заминаване на Бриан, Жак и Моко. — Прекосяване иа Фемили-лейк. — Ист-ривър. — Малко пристанище в устието. — Морето на изток. — Жак и Бриан. — Връщане във Френч-ден.

 

 

След осем дни започна новата 1861 година, а в тази част от южното полукълбо това е средата на лятото.

Бяха минали почти десет месеца, откакто младите корабокрушенци от „Слуи“ стояха изхвърлени на своя остров, на хиляда и осемстотин левги от Нова Зеландия!

Трябва да признаем, че през това време положението им малко по малко се бе подобрило. Изглеждаше дори, че занапред ще могат да задоволяват всичките си материални нужди. Но те бяха все така изоставени на непозната земя! Ще дойде ли помощта отвън — единствената, на която можеха да се надяват, — и то преди края на хубавия сезон? Дали колонията няма да бъде обречена да търпи несгодите иа втората антарктическа зима? Наистина досега никой не бе боледувал. Всички, и малки, и големи, се чувствуваха много добре. Благодарение иа предпазливостта на Гордън, който следете за това — по тази причина понякога го упрекваха в прекалена строгост, нямаше неприятни изненади. Все пак трябваше да се държи сметка за заболяванията, рядко избягвани от децата иа тази възраст, особено от най-малките. Изобщо, при все че настоящето беше поносимо, бъдещето оставаше все така изпълнено с тревога. Бриан искаше на всяка цена да напуснат остров Черман и непрекъснато мислеше за това! Ала как да предприемат такова пътуване, което можеше да продължи много, с единствения плавателен съд, който имаха — този крехък ял, ако островът не спадаше към някой от тихоокеанските архипелази или ако най-близкият континент се намираше на мяколкостотин мили? Дори двама-трима от най-смелите да се решаха да тръгнат да търсят земя на изток, дали щяха да успеят да стигнат до нея? В състояние ли бяха да построят достатъчно голям плавателен съд, за да прекосят тия краища на Тихия океан? Положително не! Това беше пряко силите им, и Бриан пе знаеше какво да измисли за спасяването на всички!

Следователно не им оставаше нищо друго, освен, да чакат, да чакат и да работят, за да направят жилището си във Френч-ден по-удобно. После, ако не това лято, защото трябваше да бързат с тази работа, за да изпреварят сезона на студовете, то поне следващото лято младите колонисти щяха да довършат изследването на своя остров.

Всеки се залови решително за работа. От опит знаеха несгодите на зимата по тия ширини. Със седмици, дори с месеци лошото време щеше да ги принуждава да стоят затворени в залата, така че благоразумието изискваше да се предпазят от студа и глада — двата техни най-опасни врагове.

Борбата със студа във Френч-ден се свеждаше просто до въпроса за горивото, и преди да свърши есента, макар и кратка, Гордън трябваше да натрупа достатъчен запас от дърва за денонощно поддържане на печките. Но не следвате ли да помислят и за домашните животни, затворени в обора и в птичарника? Подслоняването им в Склада би ги притеснявало много и дори беше неблагоразумно от хигиенична гледна точка. Затова се налагаше да направят сайванта но-удобен за живеене; да го предпазят от ниските температури, да го отопляват, като построят там огнище, което да поддържа сносна температура на въздуха. С това се за-ловиха Бакстър, Бриан, Сървис и Моко през първия месец на новата година.

А Донифан и ловните му другари се заеха с решаването на не по-малко важния въпрос за продоволствието през целия зимен период. Всеки ден те обикаляха капаните, примките, мрежите. Излишъците извън необходимото за всикедневната прехрана отиваха за попълване на запасите в килера във вид на солени или пушено месо, което Моко както винаги приготвяше грижливо. Така си осигуряваха храната, колкото и дълга и сурова да се окажеше зимата.

Налагаше се обаче да предприемат нов поход, този път с цел да изследват ако не всички непознати местности на остров Черман, то поне частта източно от Фемили-лейк. Дали там имаше гори, блата или дюни? Криеше ли нови богатства, които те да могат да използват?

Един ден Бриен се съвещава с Гордън по този въпрос, разглеждайки го по съвсем нов начин.

— Макар че картата на корабокрушенеца Бодоан е изработена доста точно, в което можахме да се убедим — каза той, — уместно ще бъде да се запознаем с Тихия океан на изток. Ние разполагаме с отлични далекогледи, каквито моят сънародник не е имал, и кой знае дали няма да видим земи, конто той не е можал да види? Според неговата карта остров Черман е изолиран в този край, а може да не е така.

— Ти държиш на мисълта си — отвърна Гордън — и чакаш с нетърпение да заминеш?

— Да, Гордън, и в душата си съм убеден, че и ти мислиш като мен! Нима всички наши усилия не трябва да бъдат насочени към връщането ни в най-скоро време в родината?

— Вярно — отговори Гордън, — и щом толкова държиш на това, ще организираме поход.

— Поход, в който ще участвуваме всички, нали? — запита Бриан.

— Не — отвърна Гордън. — Струва ми се, че шестима-седмина от другарите ни …

— И те не са малко, Гордън! Ако сме толкова много, ще можем само да обиколим езерото от север или от юг; а дали това няма да изисква доста време и усилия?

— Какво предлагам тогава, Бриан? Предлагам само двама-трима да прекосят езерото с яла, като тръгнат от Фреич-ден, за да достигнат отсрещния бряг.

— А кой ще управлява?

— Моко — отговори Бриан. — Той умее да кара лодка, а и аз разбирам малко от тая работа. С платното, ако вятърът е благоприятен, или с две весла, ако ли пък не е, лесно ще изминем петте или шестте мили, колкото е разстоянието между езерото и тази река. Според картата тя минава през горите на изток; така ще се спуснем до нейното устие.

— Разбрано, Бриан — отвърна Гордън, — одобрявам твоята идея. А кой ще придружава Моко?

— Аз, Гордън, тъй като не участвувах в похода на север от езерото. Сега е мой ред да бъда полезен … не искам …

— Полезен ли? — възкликна Гордън. — Та не ни ли направи вече хиляди услуги, скъпи ми Бриан? Не си ли самата всеотдайност? Не ти ли дължим признателност?

— Хайде, хайде, Гордън! Всички сме изпълнявали дълга си! Е, разбрахме ли се?

— Разбрахме се, Бриан. Кого ще вземеш за трети спътник? Няма да ти предложа Донифан, защото не се погаждате…

— А аз е удоволствие бих го приел! — отвърна Бриан. — Донифан има добро сърце, той е смел, сръчен и ако не беше завистлив но характер, щеше да бъде чудесен другар. А като разбере, че не се стремя да се налагам на никого, лека-полека ще се поправи и съм сигурен, че ще станем най-добрите приятели на света. Но аз имах пред вид друг за спътник.

— Кой?

— Братчето ми Жак — отговори Бриан. — Неговото състояние ме безпокои все повече и повече. Явно на душата му тежи нещо сериозно, което не иска да каже. Може би при тази екскурзия, когато бъде сам с мен.

— Имаш право, Бриан. Вземи Жак и още днес почни приготовленията си за отпътуване.

— Те няма да отнемат много време — отговори Бриан, — защото отсъствието ни ще трае не повече от два-три дни.

Същия ден Гордън съобщи за проектирания поход. Донифан явно беше много ядосан, че няма да участвува в него, и когато се оплака за това на Гордън, той му обясни, че при условията, в които ще стане този поход, не са нужни повече от трима души, че тази идея е на Бриан, който има право да я изпълни, и т.н.

— Значи — отвърна Донифан, — екскурзията е само за него, така ли, Гордън?

— Ти си несправедлив, Донифан, несправедлив към Бриан, несправедлив и към мене.

Донифан не настоя повече и се присъедини към приятелите си Уилкокс, Крос и Уеб, сред които можеше свободно да даде отдушник на яда си.

Когато юнгата научи, че временно ще смени задълженията си на майстор-готвач с тия на капитан на яла, той не скри задоволството си. Мисълта, че ще замине с Бриан, засилваше още повече радостта му. Естествено на печката в Склада щеше да го замести Сървис, който се радваше, че ще може да лапа колкото си иска, без никой да му се бърка. Що се отнася до Жак, изглежда му харесваше да придружава брат си и да напусне Фреич-ден за няколко дни.

Веднага приготвиха яла. Сложиха му малко триъгълно платно, което Моко върза и уви около мачтата. Две пушки, три револвера, муниции в достатъчно количество, три пътнически одеяла, течна и твърда храна, мушами за дъжд, две весла и чифт резервни — такива бяха нещата, необходими за кратък поход — като не забравиха и копието от картата на корабокрушенеца, към което в зависимост от откритията си щяха да прибавят нови имена.

На 4 февруари около осем часа сутринта, след като се сбогуваха с другарите си, Бриан, Жак и Моко се качиха на лодката при яза на река Зеландия. Времето беше хубаво духаше лек бриз от югозапад. Вдигнаха платното и Моко, застанал на кърмата, улови кормилото, като предостави на Бриан грижата да дърпа шкота.^[1] Макар че от време на време вятърът набръчкваше леко повърхността на езерото, ялът усети по-силно въздействието му, когато се озова малко по-навътре. Скоростта му се увеличи. След половин час Гордън и останалите, които наблюдаваха от брега при Спорт-теръс, забелязваха вече само една черна точица, която скоро щеше да изчезне.

Моко беше на кърмата, Бриан — в средата, а Жак бе застанал на носа, в подножието на мачтата. В течение на един час се виждаха високите хребети на Окланд-хил, после те се скриха зад хоризонта. Ала отсрещният бряг на езерото още не се забелязваше, макар че вероятно не беше далеч. За нещастие, както се случва обикновено, когато слънцето напече силно, вятърът взе да отслабва и към обед от време на време се усещаше само слаб полъх.

— Жалко — каза Бриан, — че вятърът не се задържа цял ден!

— Още по-жалко щеше да бъде, господин Бриан — отвърна Моко, — ако духаше срещу нас.

— Ти си философ, Моко!

— Не зная какво подразбирате под тази дума — отговори юнгата. — А пък аз, каквото и да се случи, съм свикнал никога да не се ядосвам!

— Е, това именно е философия!

— Нека да е философия, а сега да грабваме веслата, господин Бриан. Желателно е да стигнем отсрещния бряг, преди да се мръкне. Ако ли пък в края на краищата не успеем, ще трябва да се примирим.

— Както кажеш, Моко. Аз ще взема едното весло, ти — другото, а Жак ще застане на кормилото.

— Разбира се — отвърна юнгата. — Ако господин Жак управлява добре, и пътуването ще бъде добро.

— Ти ще ми казваш как да управлявам, Моко — отговори Жак, — а аз ще се старая да изпълнявам напътствията ти.

Моко сви платното, което дори не потрепваше, защото вятърът бе утихнал напълно. Трите момчета хапнаха набързо. След това юнгата застана на носа, Жак седна на кърмата, а Бриан остана в средата. Ялът, понесен от силното течение, се насочи малко косо на североизток според компаса.

В този момент лодката се намираше в средата на това обигарно водно пространство като в открито море, защото повърхността на езерото беше обградена от чертата на хоризонта. Жак се взираше внимателно на изток, да види дали няма да се появи брегът срещу Френч-ден.

Към три часа юнгата, който бе взел далекогледа, заяви, че различава очертания на земя. Малко по-късно Бриан се убеди, че Моко не греши. В четири часа се показаха върхове на дървета над нисък бряг, и стана ясно защо Бриан не бе могъл да го види от Фолс-сий-пойнт. Значи на остров Черман нямаше други височини освен Окланд-хил, който се издигаше между залива Слуи и Фемили-лейк.

Още две и половина — три мили и щяха да стигнат източния бряг. Бриан и Моко работеха усърдно с веслата си, макар в жегата това да ги изморяваше. Повърхността на езерото беше гладка като огледало. Често в много бистрата вода на дванайсет-петнайсет фута се виждаше дъното, обрасло с водорасли, между които си играеха безброй риби.

Най-после, към шест часа вечерта, ялът спря в подножието на стръмен бряг, над който надвиснаха гъстите клони на вечнозелени дъбове и приморски борове. На този доста висок бряг не можеше да се слезе, така че трябваше да продължат покрай него почти половин миля в северна посока.

— Ето реката, отбелязана на картата — каза тогава Бриан. И посочи едно разширение на брега, през което изтичаха водите на езерото.

— Е, мисля, че трябва непременно да й дадем име — рече юнгата.

— Имаш право, Моко. Да я наречем Ист-ривър (Източна река), понеже тече през източната част на острова.

— Отлично — каза Моко, — а сега ни остава да се спуснем по течението на Ист-ривър, за да стигнем до устието й.

— Това ще направим утре, Моко. По-добре да прекараме нощта на това място. После, когато се съмне, ще пуснем яла свободно по течението, за да изучим местността по двата бряга на реката.

— Ще слезем ли? — попита Жак.

— Разбира се — отговори Бриан, — и ще лагеруваме под дърветата.

Бриан, Моко и Жак скочиха на брега, който представляваше малко заливче. След като вързаха яла здраво за един дънер, те извадиха от него оръжието и провизиите си. Под един голям вечнозелен дъб запалиха огън от сухи дърва. Вечеряха със сухари и студено месо, застлаха одеялата на земята и това беше достатъчно на тези момчета, за да заспят сладко. За всеки случай заредиха оръжието; но макар след смрачаване тук-там да се чуваше вой, нощта мина спокойно.

— Хайде, на път! — изпика Бриан; който се събуди пръв, още в шест часа сутринта.

След няколко минути тримата заеха отново местата си в яла и се оставиха на течението на реката.

То беше доста силно отливът бе започнал преди половин час, — та, не ставаше нужда да си служат е веслата, Ето защо, докато Бриан и Жак седяха при носа на яла, Моко, настанен при кърмата, използуваше едно от веслата като кормило, за да направлява леката лодка по течението.

— Възможно е — каза той — отливът да се окаже достатъчен, за да ни отнесе до морето, ако Ист-ринър е дълга само пет-шест мили, защото тя тече по-бързо от река Зеландия.

— Дано — отвърна Бриан — А за връщането, може би, ще ни трябват два-три прилива.

— Вярно, господин Бриан, и ако искате, можем веднага да тръгнем обратно.

— Добре, Моко — отвърна Бриан, — но едва след като проверим дали източно от остров Черман няма някаква земя.

А ялът, както прецени Моко, се носеше със скорост повече от една миля на час. При това Ист-ривър течеше почти направо, според компаса на североизток. Бреговете и бяха по-стръмни от тия на река Зеландия, а коритото й — по-тясно — само тридесетина фута, с което ее обясняваше бързината на течението й. Бриан се страхуваше, че може да се появят бързеи или водовъртежи и да е невъзможно за плаване до морския бриг. Във всеки случай трябваше да вземат мерки, ако възникнеше някаква пречка.

Бяха в дебрите на гора, сред гъста растителност, Тук се намираха почти същите дървесни породи, както и Трансуудс, с тази разлика, че преобладаваха вечнозелоните дъбове, корковите дъбове, боровете и елите.

Между тях — макар че не беше така сведущ в ботаниката, както Гордън — Бриан разпозна едно дърво което се срещаше често в Нова Зеландия: Това дърво, което разгръщаше като чадър клоните си на шейсетина фута от земята, имаше конусовидни плодове, дълги три-четири инча, застрени накрая и покрити с нещо като с лъскава черупка.

— Това трябва да е пиния! — възкликна Бриан.

— Ако не се лъжете, господин Бриан — отвърна Моно, — нека поспрем за малко. Струва cи труда.

Със замах на кърмовото весло той насочи яла към левия бряг. Бриан и Жак скочиха на стръмния бряг. След няколко минути те донесоха голямо количество от тези шишарки, всяка от които има ядка с овална форма, обвита в тънка люспа и по миризма прилична на лешник. Ценна находка за лакомците от малката колония, но най-вече — както ги осведоми Гордън след завръщането на Бриан — поради това, че от плодовете се получаваше превъзходно масло.

Важно беше също да разберат дали тази гора е богата на дивеч като другите гори, разположени на запад от Фемили-лейк. Сигурно така беше, защото Бриан видя да минава през гъсталака стадо уплашени нанду и планински лами, дори двойка гуанаки, които бягаха с удивителна бързина. Що се отнася до птиците, Донифан би имал възможност да даде няколко сполучливи изстрела. Бриан обаче се въздържаше да хаби напразно барута си, тъй като в яла хранителни припаси се намираха в достатъчно количество.

Към единайсет часа забелязаха, че гъстият горски масив започва да оредява. Няколко поляни освежаваха подлеса. Същевременно вятърът се пропи със солена миризма, което показваше, че морето е близо.

А след няколко минути зад група великолепни вечнозелени дъбове на хоризонта внезапно се появи синкава ивица.

Течението продължаваше да влачи яла, макар и по-бавно. Скоро приливът щеше да се почувствува в коритото иа Ист-ривър, широко тук четиридесет-петдесет фута.

Като се приближи до скалите, издигащи се на брега, Моко насочи яла към левия бряг; после стъпи с многорожката на земята й я заби здраво в пясъка. Бриан и братчето му също слязоха.

Колко по-различен беше този бряг от брега в западната част на остров Черман! Тук също имаше дълбок залив, и то точно на идна линия със залива Слуи; но вместо широкия песъчлив бряг, опасан от низ подводни скали и преграден от канарата, която се издигаше навътре в Рек-коуст, тук беше струпан хаос от скали, сред които — както се увери скоро Бриан — можеха да се намерят не една, а двайсет пещери.

Значи този бряг беше много удобен за живеене и ако шхуната бе заседнала на това място, а след засядането бяха успели да я изтеглят, щяха да могат да я приютят в устието иа Ист-ривър, в малкото естествено пристанище, където дори при отлив имаше много вода.

Най-напред Бриан обгърна с поглед пространството до линията на хоризонта в края на този обширен залив. Проснал се между два пясъчни носа на около петнайсет мили ширина, той напълно заслужаваше името залив.

В момента заливът беше пуст. Вероятно винаги е било така. Не се виждаше никакъв кораб, дори в края му, ясно очертан на небосклона. Нито дори следа от земя или остров! Моко, свикнал да разпознава смътните контури на далечните височини, които често се сливат с морските мъгли, не откри нищо с далекогледа си. Остров Чермаи изглеждаше изолиран както на изток, така и на запад. Затова на картата иа корабокрушепеца-французин не беше обозначена никаква земя в тази посока.

Би било преувеличено да кажем, че Браан се разочарова много. Не! Той наистина, очакваше това. Ето защо сметна за съвсем естествено да даде на този дългообразеи бряг названието Дисепшън-бей (залив Разочарование).

— Не — каза той, и оттук не ще можем да тръгнем обратно за родината!

— Ех, господин Бриан — отвърна Моко, — нима значение по какъв път ще тръгнем, важното е да заминем! А сега, мисля, не е зле да обядваме.

— Добре — отговори Бриан, — но по-бързо. В колко часа ще може ялът да поеме обратно срещу течението на Ист-ривър?

— Ако искаме да използуваме прилива, трябва да се качваме веднага.

— Това е невъзможно, Моко! Аз искам да огледам хоризонта при по-благоприятни условия от някоя скала над брега.

— Тогава, господин Бриан, ще бъдем принудени да чакаме следващия прилив, който ще настъпи в Ист-ривър не по-рано от десет часа вечерта.

— Не те ли е страх да плават нощем? — запита Бриан.

— Не, няма никаква опасност — отвърна Моко, — понеже ще имаме пълнолуние. Пък и реката тече толкова направо, че ще бъде достатъчно да управляваме с кърмовото весло, докато трае приливът. После, когато настъпи отливът, ще се опитаме да се движим срещу течението с весла, или ако то е много силно, ще направим престой до сутринта.

— Добре, Моко, така ще направим. И тъй като разполагаме с около дванайсет часа, нека ги употребим, за да довършим нашите изследвания.

Цялото време от закуската до обеда бе използувано за обхождане иа тази част от брега, защитена от гъстите дървета, които стигаха чак до подножието на скалите. Тук изглежда имаше не по-малко дивеч, отколкото в околностите на Френч-ден, и Бриан си позволи да убие няколко тинаму за вечеря.

Главната особеност на този бряг бяха гранитните блокове. Това струпване на огромни канари представляваше наистипа грандиозен хаос нещо като Карнак,^[2] чието неправилно разположение не беше дело на човешка ръка. В него се врязваха дълбоки пещери, наричани в някои келтски страни „камини“, където човек лесно можеше да се засели. Тук би имало доста зали и складове за нуждите па малката колония. Само на половин миля пространство Бриан откри десетина такива удобни пещери.

Така Бриан естествено стигна до въпроса защо корабокрушенецът-французнн не се е настанил в тази част от остров Черман. Че е идвал тук, нямаше никакво съмнение, защото главните линии на този бряг бяха отбелязани точно по картата. Щом не се срещаше никаква следа от пребиваването му, значи по всяка вероятност Франсоа Бодоан вече си е бил избрал за жилище Френч-деи, преди да се впусне да изследва местностите, на изток, и като се е убедил, че при пещерата е по-малко изложен на морските бури, решил да остане. Твърде правдоподобно обяснение, което Бриап сметна за приемливо.

Към два часа, когато слънцето мина зенита, изглежда беше най-удобното време за внимателно наблюдение на морето около острова. Тогава Бриан, Жак и Моко се опитаха да изкачат един скалист масив, който приличаше на огромна мечка. Този масив се издигаше иа стотина фута пад малкото заливче и те с големи усилия се добраха до върха му.

Оттам, като се обърнеш назад, с поглед се обхващаше гората, простираща се па запад до Фемиди-лейк, чиято повърхност беше скрита зад обширен пояс зеленина. На юг местността изглеждате набраздена от жълтеникави дюни, пресечени тук-там от тъмни елови горички, като в сухите равнини на северните страни. На север очертанието на залива завършваше с нисък нос, образуващ границата на обширна пясъчна равнина, простираща се зад него. Изобщо остров Черман беше действително плодороден само в централната си част, където сладките води на езерото му вливаха живот, изтичайки се през различните рекички от двата му бряга.

Бриан насочи далекогледа си към източния хоризонт, който в този момент се очертаваше много ясно. Ако на разстояние седем-осем мили имаше някаква земя, тя непременно щеше да попадне в обектива на уреда.

Но в тази посока нямаше нищо! Нищо, освен необятното море, опасано от непрекъснатата линия на небето!

Цял час Бриан, Жак и Моко не преставаха да наблюдават внимателно и тъкмо се канеха вече да се спуснат отново на брега, Моко спря Бриан.

— Какво има там? — запита той, протягайки ръка към североизток.

Бриан обърна далекогледа към посочената точка.

Там, малко над хоризонта, действително блещукаше белезникаво петънце, което окото би взело за облак, ако в този момент небето не беше абсолютно ясно. Едва олед като дълго го държа в полезрението на своя далекоглед, Бриан можа да се увери, че това петно не се движи и никак не променя формата си.

— Не знам какво може да е това — каза той, — освен ако не е планина! Но планината не би имала такъв вид!

След няколко минути, когато слънцето се снишаваше все повече и повече на запад, петното изчезна. Дали там се намираше някаква висока земя, или пък това белезникаво обагряне беше просто отражение на светлината от водата? Жак и Моко се спряха на последната хипотеза, докато Бриан остана резервиран по този въпрос.

Завършили изследването си, тримата се спуснаха отново до устието на Ист-ривър, в малкото заливче, в дъното на което беше приютен ялът. Жак събра сухи клони под дърветата, после запали огън, докато Моко приготвяше няколко тинаму за печене.

Към седем часа, след като яхода с апетит, Жак и Бриан тръгнаха да се разходят по пясъчния бряг, докато чакат часа на прилива, за да поемат обратно.

От своя страна Моко хвана но левия бряг на реката, където растяха пинии, защото искаше да събере шишарки.

Когато се върна при устието на Ист-ривър, започваше да се свечерява. В далечината последните слънчеви лъчи, плъзгайки се ниско над острова, продължаваха да осветяват морето, ала крайбрежието беше вече потънало в полумрак.

Когато Моко стигна до яла, Бриан и братчето му още не бяха се върнали. Тъй като сигурно не бяха далеч, нямаше защо да се безпокои.

Но ето че изведнъж Моко чу стенание и същевременно някакъв силен глас. Нямаше съмнение: това беше гласът на Бриан. Дали двамата братя не бяха изложени на някаква опасност? Без да се колебае, юнгата се втурна към брега, след като заобиколи последните скали, които обграждаха заливчето.

Внезапно видя нещо, което го накара да се спре.

Жак беше коленичил пред Бриан! Той като че ли го умоляваше, искаше му прошка! Ето откъде идеха стенанията, дочути от Моко.

От приличие юнгата понече да се върне Но беше вече късно! Моко бе чул и разбрал всичко! Сега знаеше провинението на Жак, за което той се разкайваше пред брат си! А Бриан викаше:

— Нещастнико! Значи ти, … ти си направил това! Ти си причината!

— Прости ми … бате прости ми!

— Затова ли странеше от другарите си? Затова ли се страхуваше от тях? Ах, дано никога не узнаят! Не! … Нито дума никому!

Много би дал Моко, за да не знае нищо за тази тайна. Но сега му беше вече невъзможно да се преструва пред Бриан, че не я знае. Ето защо след няколко минути, когато го намери сам при яла, той каза:

— Господин Бриан, аз чух.

— Какво! Значи знаеш, че Жак …

— Да, господин Бриан и трябва да му простите.

— А другите ще му простят ли?

— Може би! — отвърна Моко. — Във всеки случай по-добре да не научат нищо, и бъдете сигурни, че аз ще мълча!

— Ах, горкият ми Моко! — промърмори Бриан, стискайки ръката на юнгата.

Цели два часа, до момента на отплаването, Бриан не каза нито дума на Жак. А той седеше в подножието на една скала, явно по-съкрушен, откакто бе признал всичко по настояване на брат си.

Към десет часа, когато започна да се усеща приливът, Бриан, Жак и Моко се настаниха в яла. Щом той се откъсна от брега, течението го повлече бързо. Месечината, изгряла малко след залез слънце, осветяваше достатъчно Ист-ривър, така че можеше да се плава до дванайсет и половина след полунощ. Настъпилият в това време отлив ги принуди да вземат веслата и за един час ялът не можа да измине нито миля срещу течението.

Затова Бриан предложи да спрат до сутринта, за да дочакат прилива. Така и сториха. В шест часа заранта тръгнаха пак на път, а в девет часа ялът навлезе отново във водите на Фемили-лейк.

Там Моко пак вдигна платното и при попътен вятър, който духаше косо, насочи яла към Френч-ден.

Около шест часа вечерта, след благополучно пътуване, през което нито Бриан, нито Жак не нарушиха мълчанието си, ялът бе забелязан от Гарнет, който ловеше риба на брега на езерото. Няколко минути по-късно той спря до яза, и Гордън посрещна с радост своите завърнали се другари.