Жул Верн
Две години ваканция (3)

III

Пансионът „Черман“ в Окланд. — Големи и малки. — Ваканция на море. — Шхуната „Слуи“. — Нощта срещу 15 февруари. — Отнесени. — Сблъскване. — Буря. — Разследване в Окланд. — Какво бе останало от шхуната.

Пансионът „Черман“ беше по това време един от най-реномираните в град Окланд, столица на Нова Зеландия, важна английска колония в Тихия океан. В него се учеха стотина деца от най-добрите семейства на страната. Маорите, коренните жители на този архипелаг, не можеха да запишат в него децата си, за които впречем бяха определени други училища. В пансиона „Черман“ имаше само малолетни англичани, французи, американци, германци, синове на земевладелци, рентиери, търговци или местни чиновници. Там те получаваха такова пълно образование, каквото се дава в подобни учебни заведения в Обединеното кралство.

Архипелагът Нова Зеландия се състои от два главни острова; на север — Ика-На-Мауи, или Рибния остров, на юг — Тауаи-Понаму, или Земя на нефрита. Отделени от Куковия пролив, те са разположени между 34° и 45° южна ширина — положение, каквото заема в северното полукълбо оная част от Европа, която включва Франция и Северна Африка.

Остров Ика-На-Мауи, силно нарязан в южната си част, образува нещо подобно на неправилен трапец, който се простира на северозапад по извивка, завършваща с нос Ван Димен.

Почти в началото на тази извивка, там, където полуостровът е широк само няколко мили, е построен Окланд. Така градът е разположен като Коринт в Гърция, поради което е получил прозвището „Южен Коринт“. Той има две открити пристанища, едното на запад, другото на изток. Последното, в залива Хаураки, не е много дълбоко, затова се е наложило да се изградят няколко от ония дълги кейове по английски образец, където могат да акостират кораби със среден тонаж. Между тях се простира Търговският кей, До който стига Куийнз стрийт, една от главните улици на града.

Някъде към средата на тази улица именно се намираше пансионът „Черман“.

А на 15 февруари 1860 година след обед от въпросния пансион излязоха стотина момчета, придружени от своите родители, с весел вид и жизнерадостна походка — същински птички, току-що пуснати от кафез.

Работата е там, че това беше началото на лятната ваканция. Два месеца независимост, два месеца свобода. А на някои от тия ученици им предстоеше морско пътешествие, за което отдавна се говореше в пансиона „Черман“. Излишно е да добавяме каква завист будеха тия, на които добрата съдба предлагаше възможност да пътуват с яхтата „Слуи“, която се готвеше да извърши морска екскурзия около бреговете на Нова Зеландия.

Тази красива шхуна беше наета от родителите на учениците за шестседмично плаване. Тя принадлежеше на бащата на един от тях, господин Уилям Х. Гарнет, бивш капитан от търговския флот, на когото можеше да се има пълно доверие. Чрез подписка между различните семейства трябваше да се покрият разноските по пътуването, което щеше да стане при най-добри условия — сигурност и удобства. Това беше голяма радост за децата, които едва ли биха могли да прекарат по-добре няколкоседмичната ваканция.

В английските пансиони възпитанието се различава значително от това, което се дава във френските пансиони. Там на учениците се предоставя по-голяма инициатива и следователно относителна свобода, което се отразява много благотворно на тяхното бъдеще. Те по-малко време остават деца. С една дума, възпитанието там върви в крак с образованието. Затова повечето от възпитаниците са учтиви, внимателни, спретнати и — което заслужава да се отбележи — малко склонни да си служат с лицемерие или лъжа, дори когато се налага да избягнат справедливо наказание. Трябва дачсе отбележи също, че в тези учебни заведения момчетата не са така ограничени от правилата на общия живот и произтичащото от тях задължение да пазят тишина. Обикновено те са настанени в отделни стаи, където понякога се хранят, а когато седнат на масата в общата трапезария, могат да разговарят съвсем свободно.

В зависимост от възрастта учениците са разделени на класове. В пансиона „Черман“ те бяха пет. Докато в първи и втори клас малките още целуваха родителите си по бузите, то в трети големите заменяха синовната целувка с ръкостискане на зрели мъже. Освен това не ги следеше надзирател, разрешаваше се четенето на романи и вестници, имаше повече свободни дни, броят на учебните часове беше доста ограничен, физическото възпитание — гимнастика, бокс и всевъзможни игри — беше много добре застъпено. Но като противовес на тази самостоятелност, с която учениците рядко злоупотребяваха, по правило се прилагаха телесни наказания, главно с камшик. Впрочем младите англосаксонци не смятаха за позорно да ги бият с камшик и безропотно се подлагаха на това наказание, щом съзнаваха, че са го заслужили.

Всеизвестно е, че англичаните уважават традициите както в частния, така и в обществения живот, и тези традиции — дори когато са нелепи — се спазват не по-малко н в учебните заведения, където те по нищо не приличат на притеснителния режим във френските училища. Старите ученици са задължени да покровителствуват новите само при условие, че в замяна на това ще получават от тях дребни услуги, които също се смятат за задължение. Тези услуги — например да им носят сутрешната закуска, да четкат дрехите им, да лъскат обувките им, да изпълняват разни поръчки — са известни под названието „фагизъм“, а тия, които ги изпълняват, се наричат „фаги“. Най-малките, от първите класове, служат за фаги на учениците от по-горните класове и ако откажат да се подчинят, животът им става невъзможен. Но никой от тях и не помисля да отказва и така свикват, да спазват една дисциплина, която не се среща почти никак сред учениците във френските лицеи. Пък и традицията изисква това и ако има страна, която да я съблюдава най-много, това е Обединеното кралство, където тя важи еднакво както за най-простия „кокни“^[1] на улицата, така и за членовете на Камарата на лордовете.

Учениците, които трябваше да участвуват в екскурзията със „Слуи“, бяха от различни класове на пансиона „Черман“. Както можеше да се види на борда на шхуната, там се намираха деца от осем до четиринайсет години. И тези петнайсет момчета, включително юнгата, щяха да бъдат въвлечени за дълго време в страшни приключения по далечни места.

Необходимо е да се запознаем с имената им, възрастта, способностите, характерите им, с положението на семействата им и какви отношения съществуваха помежду им в това учебно заведение, с което се разделяха в обичайното за ваканцията време.

С изключение на двама французи, братята Бриан, и Гордън, който беше американец, всички останали бяха от английски произход.

Донифан и Крос произлизаха от семейства на богати земевладелци, които заемаха високо обществено положение в Нова Зеландия. На възраст тринайсет години и няколко месеца, те бяха братовчеди, и двамата от пети клас. Донифан, елегантен и грижлив към външността си, безспорно беше най-представителният от всички ученици. Умен и прилежен, той държеше никога да не изостава, не само от ученолюбие, но и от желание да изпъкне пред другарите си. Със своето донякъде аристократично високомерие си бе спечелил прякора „лорд Донифан“, а поради властния си характер се стремеше да се налага навсякъде, където и да се намира.

Оттук произтича съперничеството между него и Бриан, което води началото си от преди няколко години и особено се изостри, откакто поради стечението на обстоятелствата влиянието на Бриан върху другарите му се засили. Що се отнася до Крос, той е съвсем обикновен ученик, но проникнат с възхищение към всичко, което мисли, казва или върши неговият братовчед Донифан.

Бакстър, от същия клас, тринайсетгодишен, сдържан, разсъдлив юноша; работлив, много находчив, много сръчен, е син на търговец с твърде скромно състояние.

Уеб и Уилкокс, на дванайсет и половина години, са ученици от четвърти клас. С посредствени умствени способности, доста своеволни и свадливи по нрав, те винаги проявяват голяма взискателност в практическото, прилагане на фагизма. Техните семейства са богати и заемат високи постове в местното съдебно ведомство.

Гарнет и другарят му Сървис са от трети клас, и двамата дванайсетгодишни, единият — син на морски капитан в оставка, другият — на заможен колонист; те живеят в Норт Шор, на северния бряг на пристанището Уайтемала. Между двете семейства съществуват много тесни връзки и вследствие на тази близост Гарнет и Сървис са станали неразделни. Те са с добри сърца, но не твърде трудолюбиви и ако им дадете ключа на волните простори, няма да го оставят да ръждяса в джобовете им. Гарнет има особено влечение към акордеона, толкова много ценен в английския флот. Тъй че като син на моряк в свободното си време той свири на своя любим инструмент, който не бе забравил да вземе на борда на „Слуи“. Що се отнася до Сървис, несъмнено той е най-веселият, най-палавият от дружината, безспорният смешник на пансиона „Черман“, който мечтае само за пътешествия и приключения, натъпкан е с „Робинзон Крузо“ и „Швейцарският Робинзон“, които са любимото му четиво.

А сега да ви запознаем с други две момчета по на девет години. Първият, Дженкинс, е син на председателя на Новозеландското кралско научно дружество, другият, Айвърсън — син на свещеника на столичната църква „Свети Павел“. Макар и да са още в трети и втори клас, всички ги сочат като едни от най-добрите ученици в пансиона.

Следват две деца — Доул, на осем и половина години, и Костър, осемгодишен, и двамата синове на офицери от англо-зеландската армия, живеещи в градчето Учунга, на шест мили от Окланд, на брега на пристанището Манукау. Те са, от ония „малки“, за които нищо не може да се каже, само че Доул е много упорит, а Костър — много лаком. Макар и да не блестят твърде в първи клас, все пак те се числят към най-силните, защото знаят да четата и пишат, с което обикновено не могат да се похвалят връстниците им.

Както виждаме, всички тези деца спадат към почтени семейства, заселили се отдавна в Нова Зеландия.

Остава да разкажем за останалите три момчета, намиращи се на шхуната — американеца и двамата французи.

Американчето, Гордън, е на четиринайсет години. Както във фигурата, така и в държането му се забелязва вече отпечатък на известна грубост на типичен „янки“. Макар и малко непохватен и тромав, безспорно той е най-сериозният от петокласниците. При все че не е блестящ като другаря си Донифан, той притежава правдив, практичен дух, за което често дава доказателства. Има вкус към сериозните неща, тъй като е с наблюдателен ум и хладнокръвен темперамент. Педантичен до дребнавост, той подрежда мислите в мозъка си като нещата на чина си, където всичко е разпределено, надписано и отбелязано в специален бележник. Изобщо другарите му го уважават, признават качествата му и макар да не е англичанин по произход, винаги се отнасят добре с него. Гордън е родом от Бостън, но е кръгъл сирак, няма друг близък освен своя настойник, бивш консулски служител, който, след като замогнал, се заселил в Нова Зеландия и от няколко години вече живее в една от красивите вили, пръснати по височините около село Маунт-Сент-Джон.

Двамата французи, Бриан и Жак, са синове на виден инженер, който преди две години и половина бе дошъл да поеме ръководството на големите мероприятия за пресушаване на блатата в централната част на Ика-Иа-Мауи. По-големият е на тринайсет години. Не твърде трудолюбив, макар и много умен, често се случва той да бъде от последните в пети клас. Но когато иска, със схватливосттта и забележителната си памет се издига на първо място и именно за това Донифан най-много му завижда. Тъй че двамата с Бриан никога не се погаждаха в пансиона „Черман“ и вече видяхме последиците от тази несговорчивост на борда на „Слуи“. При това Бриан е смел, предприемчив, ловък, находчив в споровете, нещо повече — услужлив, добро момче, без нито следа от високомерието на Донифан, малко небрежен в облеклото и обноските — с една дума, типичен французин, поради което се различаваше много от своите другари англичанчета. Впрочем той често защищаваше най-слабите от големите, които злоупотребяваха със силата си, а що се отнася лично до него, нито веднъж не пожела да се подчини на задълженията на фагизма. Поради тази негова съпротива избухваха спорове, спречквания, стълкновения, от които благодарение на енергичността и смелостта си почти винаги излизаше победител. Затова всички го обичат, а когато стана дума кой да ръководи „Слуи“, другарите му, само с изключение на неколцина, без ни най-малко колебание му се подчиниха — още повече че, както знаем, при прехвърлянето си от Европа в Нова Зеландия той бе придобил известни познания по мореплаване.

Колкото до малкото му братче, Жак, досега го бяха смятали за най-големия палавник на трети клас — ако не и в целия пансион „Черман“, без да се изключва Сървис: той непрекъснато измисляше нови дяволии, правеше си какви ли не лоши шеги с другарите си, за което много често го наказваха. Но както ще видим по-нататък, от потеглянето на яхтата характерът му, кой знае по каква причина, съвсем се измени.

Такива са малчуганите, които бурята бе изхвърлила на някаква земя в Тихия океан.

По време на тази няколкоседмична разходка край бреговете на Нова Зеландия „Слуи“ трябваше да бъде командувана от своя собственик, бащата на Гарнет, който беше един от най-смелите яхтсмени в района на Австралазия. Колко пъти шхуната се бе появявала около бреговете на Нова Каледония, на Австралия, от пролива Торес до най-южните точки на Тасмания, та чак в моретата около Молукските острови, Филипините и Целебес, понякога толкова гибелни дори за плавателни съдове с най-голям тонаж! Но тя беше яхта със здрава конструкция и добри мореходни качества, която се държаше отлично в морето дори при най-силна буря.

Екипажът се състоеше от боцман, шестима матроси, готвач и юнга — Моко, дваиайсетгодишно негърче, чието семейство отдавна работеше за един новозеландски колонист. Трябва да споменем също прекрасното ловно куче Фан от американска порода, което принадлежеше на Гордън и никога не се делеше от господаря си.

Денят на отплаването бе определен за 15 февруари. Дотогава „Слуи“ стоеше привързана с кърмата в края на Търговския кей и поради това доста далеч в пристанището.

Екипажът още не беше на борда, когато на 14-и вечерта младите пътници се качиха на него. Капитан Гарнет трябваше да пристигне едва при вдигането на котвата. Само боцманът и юнгата посрещнаха Гордън и неговите другари — моряците бяха слезли да обърнат по една последна чаша уиски, И дори, след като всички се настаниха и легнаха, боцманът сметна, че може да се присъедини към екипажа в една от пристанищните кръчми, където извърши непростимата грешка да се застои до късен нощен час. Колкото до юнгата, той си бе легнал да спи в кубрика.

Какво се случи тогава? Изглежда, никога няма да узнаем. Едно е сигурно: че въжето, с която яхтата беше привързана за пристана, се оказа отвързано поради небрежност или зложелателство. На борда не забелязаха нищо.

Черна нощ обгръщаше пристанището и залива Хаураки. От брега духаше силен вятър и шхуната, подхваната отдолу от течението, предизвикано от отлива, се понесе към открито море.

Когато юнгата се събуди, „Слуи“ се клатушкаше разлюлявана от вълнение, което не можеше да бъде обичайният прибой. Моко побърза да се качи веднага на палубата Яхтата беше отнесена в морето!

На виковете на юнгата Гордън, Бриан, Донифан и няколко други скочиха от койките си и през люка се втурнаха навън. Напразно викаха за помощ! Не се виждаше никаква светлинка нито от града, нито от пристанището. Шхуната се намираше вече посред залива, на три мили от брега.

Най-напред, по съвет на Бриан, подкрепен от юнгата, момчетата се опитаха да вдигнат платно, за да могат чрез лавиране да се върнат в пристанището. Но тъй като платното беше твърде тежко, за да може да бъде насочвано както трябва, то само ги завлече още по-далеч под действието на западния вятър. „Слуи“ заобиколи нос Колвйл, мина пролива, който го дели от Острова на Голямата бариера, и скоро се озова далеч от Нова Зеландия.

Не ще и дума, положението беше сериозно. Бриан и другарите му не можеха вече да се надяват на помощ от сушата. В случай, че някой кораб от пристанището тръгнеше да ги търси, щяха да минат няколко часа, докато ги настигне, дори ако успее да намери шхуната в тоя непрогледен мрак. А когато се съмне, как ще забележи толкова малко корабче, залутано в открито море? И ще могат ли тези деца да се измъкнат със собствени сили от това положение? Ако вятърът не се промени, ще трябва да се откажат от мисълта да се върнат на суша.

Наистина оставаше една възможност: да ги срещне кораб, плаващ към някое от новозеландските пристанища. Ето защо, колкото и съмнителна да беше тази възможност, Моко побърза да вдигне фенер на върха на фок-мачтата. Сега трябваше само да чакат да се съмне.

Що се отнася до малките, тъй като шумът не ги събуди, решиха да ги оставят да спят. Уплахата им само би създала безредие на яхтата.

Междувременно направиха още няколко опита да обърнат „Слуи“ срещу вятъра. Но тя веднага се отклоняваше и се понасяше бързо към изток.

Изведнъж на две-три мили забелязаха светлинка. Това беше бяла светлина на върха на мачта — отличителен знак на движещ се параход. Скоро се показаха и двете други сигнални светлини — червена и зелена, а тъй като се виждаха едновременно и едната, и другата, това значеше, че параходът се насочва право към яхтата.

Напразно надаваха момчетата отчаяни викове. Грохотът на вълните, свистенето на парата, която изскачаше от изпускателните тръби на парахода, засилващият се вятър от открито море — поради всичко това гласовете им се губеха в простора.

Все пак, дори и да не можеха да ги чуят, дали матросите от вахтата няма да забележат, фенера на „Слуи“? Това беше последната надежда.

За нещастие при едно внезапно наклоняване на яхтата въжето за вдигане на платното се скъса, фенерът падна в морето и нищо вече не показваше присъствието на „Слуи“, към която параходът се носеше със скорост дванайсет мили в час.

За няколко секунди той се приближи до яхтата и щеше мигновено да я потопи, ако я бе ударил острани; но я блъсна в кърмата и разкъса само част от обшивката, без да засегне корпуса.

Изобщо ударът беше толкова слаб, че като остави „Слуи“ на произвола на приближаващата буря, параходът продължи пътя си.

Много често капитаните не си правят труда да окажат помощ на кораб, който са блъснали. Това е престъпно поведение, за което има много примери. Но в случая вероятно на борда на парахода не бяха почувствували сблъскването с такава лека яхта, която дори не забелязаха в тъмното.

Тогава малките момчета, понесеци от вятъра, сметнаха, че ги очаква гибел. Съмна се, но безкрайният простор наоколо беше пуст. В тази рядко посещавана част от Тихия океан корабите, пътуващи от Австралазия за Америка или от Америка за Австралазия, се движат по пътища, разположени по на юг или по на север. Нито един от тях не се видя от яхтата. Настъпи нощта, още по-лоша, и макар от време на време бурята да отслабваше, вятърът не преставаше да духа от запад.

Бриан и другарите му не можеха да си представят докога ще продължи това лутане. Напразно се опитваха те да маневрират така, че да върнат отново шхуната в новозеландски води. Нямаха нито познания да променят курса й, нито сили да вдигнат платната и.

При тези условия Бриан, проявявайки необикновена за годините си енергия, започна да придобива такова влияние върху другарите си, на което дори самият Донифан бе принуден да се подчини. Макар и да не успя с помощта на Моко да върне яхтата в западна посока, все пак с минималните си знания съумя да запази достатъчно способността й да плава. Той не жалеше силите си, бдеше денонощно, упорито гледаше хоризонта, за да търси там начин за спасение. Погрижи се дори да хвърли в морето няколко бутилки със запечатано в тях писмо за премеждията на „Слуи“. Ненадеждно средство, разбира се, но не искаше да го пренебрегва.

А в това време западните ветрове продължаваха да тласкат яхтата през Тихия океан и тя не можеше нито да се спре, нито дори да намали скоростта си.

Известно е как се развиха нещата. Няколко дни след като шхуната бе отнесена от залива Хаураки, се разрази буря, която две седмици бушува с необикновена сила. Връхлитана от огромни вълни, които безброй пъти заплашваха да я смажат под мощните си удари — а това наистина би станало, ако не беше здравата й конструкция и мореходните й качества, — накрая „Слуи“ акостира на непозната земя в Тихия океан.

Но каква ли участ очакваше сега този пансион от корабокрушенци, запокитени на хиляда и осемстотин левги от Нова Зеландия? Откъде щеше да им дойде помощ, когато самите те не можеха да си помогнат?

Във всеки случай семействата им имаха пълно основание да ги смятат за потънали заедно с шхуната.

Ето защо още през нощта на 14 срещу 15 февруари, когато в Окланд се разбра, че „Слуи“ е изчезнала, уведомиха капитан Гарнет и семействата на злочестите деца. Излишно е да описваме какво вълнение предизвика това събитие в града, където всички бяха потресени.

Но ако швартовото й въже^[2] се е отвързало или откъснало, възможно е шхуната да не е била отнесена извън залива. Тя сигурно може да се намери, макар че засилващият се западен вятър вдъхваше най-страшни опасения.

Така че без да губи нито минута, началникът на пристанището взе мерки за оказване на помощ на яхтата. Две малки параходчета предприеха дирения в район от няколко мили извън залива Хаураки. Цяла нощ те обхождаха тия места, където морето започваше да става много бурно. А когато се върнаха на разсъмване, семействата, сполетени от това ужасно нещастие, загубиха всякаква надежда.

Но макар и да не успяха да намерят „Слуи“, тези параходчета поне бяха прибрали отломки от нея. Това бяха останки от хакаборда, паднали в морето след сблъскването с перуанския параход „Кито“ — сблъскване, което дори този кораб не бе усетил.

Върху тези останки още личаха две-три букви от името „Слуи“. Следователно по всяка вероятност яхтата е била разбита от вълните и вследствие на тази катастрофа е загинала заедно с хората и товара на дванайсетина мили от бреговете на Нова Зеландия.