Жул Верн
Две години ваканция (24)

IX

Първи опит. — Увеличаване на хвърчилото. — Втори опит. — Отлагане за другия ден. — Предложение на Бриан. — Признанието. — Идеята на Бриан. — Във въздуха посред но. — Какво се вижда. — Вятърът се засилва. — Развръзка.

 

 

Сутринта на 25 ноември Бриан и Бакстър се заловиха за работа. Преди да придадат на хвърчилото по-значителни размери, трябваше да знаят каква тежест може да вдигне то в сегашния си вид. Така, с налучкване, понеже нямаше начин да изчислят това научно, щяха да го направят достатъчно голямо, за да издържи на тежест (без да се смята неговата), която не трябваше да бъде по-малка от сто и двадесет — сто и тридесет фунта.

Не беше иужно да чакат нощта, за да направят първия си опит. В този момент вятърът духаше от югозапад и Бриан реши, че няма никакво неудобство да се възползува от него, при условие, че задържеше хвърчилото на малка височина, за да не бъде забелязано от източния бряг на езерото.

Опитът успя напълно; установиха, че при обикновен вятър хвърчилото вдига торба от дванайсет фунта. С кантарче, взето от „Слуи“, можаха да определят много точно теглото.

Тогава свалиха хвърчилото на земята и го сложиха легнало на Спорт-теръс.

Най-напред Бакстър заякчи рамката му с помощта на въжета, съединени в централен възел, както пръчките на чадър са свързани с пръстена, който се плъзга по дръжката. След това увеличи размерите му, като разшири рамката и добави нови платна. Тук Кейт се оказа много полезна. Във Френч-ден имаше и игли, и конци, а сръчната домакиня умееше да шие.

Ако Бриан или Бакстър бяха по-силни в механиката, при построяването на хвърчилото щяха да се съобразят с главните елементи — тегло, площ, център на тежестта, център на налягането на вятъра (който се бърка с центъра на повърхността) и най-носле мястото, за което е вързано въжето. След тези изчисления трябваше да определят подемната сила на хвърчилото и височината, която можеше да достигне. Освен това с изчисления щяха да узнаят каква здравина трябва да има въжето, за да издържи на обтягането — едно от най-важните условия, за да се осигури безопасността на наблюдателя.

За щастие, тънкото въже, взето от лота на шхуната, дълго най-малко две хиляди фута, се оказа тъкмо подходящо. Дори и при много силен вятър хвърчилото „тегли“ умерено, когато мястото за окачване на балансира е правилно избрано. Следователно трябваше да се определи с точност това място, от което зависи наклонът на хвърчилото спрямо посоката на вятъра и неговата устойчивост.

При новото си предназначение хвърчилото не трябваше вече да има опашка в долния си край — за голямо разочарование на Костър и Доул тя щеше да бъде безполезна; вдиганият товар беше достатъчен, за да не позволи „пикиране“.

След няколко опита Бриан и Бакстър забелязаха, че този товар трябва да се завърже на една трета от височината на рамката, като се прикрепи за някоя от напречните пръчки, които опъваха платното на ширина. Две въжета, вързани за тази пръчка, щяха да поддържат товара по такъв начин, че да виси на двайсетина фута отдолу.

Колкото до въжето, приготвиха едно с дължина около хиляда и двеста фута, което, като се приспаднеше извивката, можеше да вдигне хвърчилото на седемстотин-осемстотин фута.

И накрая, за да намалят до минимум опасността от падане, в случай че се скъсаше въжето или се счупеше рамката, решиха вдигането да се извърши над езерото. Разстоянието в хоризонтална посока, където хвърчилото щеше да падне, нямаше да бъде толкова значително, та един добър плувец да не може да стигне до западния бряг.

Когато приключиха с направата на хвърчилото, то имаше площ седемдесет квадратни метра и осмоъгълна форма, радиус близо петнайсет фута и всяка от страните — по около четири. Със здравата си рамка и непроницаемо от вятъра платно трябваше да вдига лесно тежест от сто — сто и двайсет фунта.

А гондолата, в която щеше да се настани наблюдателят, представляваше чисто и просто един плетен от върба кош. Той беше достатъчно дълбок, за да побере до подмишниците едно момче със среден ръст, достатъчно широк, за да се движи то свободно, достатъчно открит, за да може при нужда да се измъкне бързо.

Разбира се, тази работа не стана нито за един, нито дори за два дни. Започната на 5-и сутринта, тя бе завършена след обед на 7-и. Затова отложиха за вечерта подготвителния опит, който щеше да им помогне да определят подемната сила на хвърчилото и устойчивостта му във въздуха.

През тия последни дни не се случи нищо, което да промени положението. Няколко пъти ту едни, ту други оставаха дълги часове да наблюдават от скалата. Те не видяха нищо подозрително нито на север, от края на Трапс-уудс до Френч-ден, нито на юг, отвъд реката, нито на запад, към залива Слуи, нито около Фемили-лейк, където Уолстън би пожелал да отиде, преди да напусне острова. Никакъв гърмеж не се чу в околностите на Окланд-хил. Никакъв дим не се вдигна над хоризонта.

Следователно имаха ли основание Бриан и другарите му да се надяват, че тези злодеи са напуснали окончателно остров Черман? Ще могат ли най-после да се отдадат свободно на предишните си занимания?

Проектираният опит несъмнено щеше да покаже това.

Сега оставаше един последен въпрос: как настанилият се в гондолата ще сигнализира да го свалят на земята, когато сметне това за необходимо?

Ето какво обясни Бриан, когато Донифан и Гордън го запитаха за това.

— Светлинен сигнал е невъзможен — отговори Бриан, — защото има опасност да бъде забелязан от Уолстън. Затова двамата с Бакстър намислихме следното. Една връв, дълга колкото въжето на хвърчилото, предварително вдяната в оловна топка, пробита в средата, ще бъде вързана с единия край за гондолата, а някой от нас ще държи другия. Достатъчно е да се плъзне тази топка по връвта, за да се даде сигнал за смъкване на хвърчилото.

— Добре измислено! — отвърна Донифан.

След като всичко бе уговорено, оставаше само да пристъпят, към предварителния опит. Месечината трябваше да изгрее едва към два часа след полунощ и имаше хубав вятър, който духаше от югозапад. Така че условията изглеждаха изключително благоприятни за работа още същата вечер.

В девет часа беше съвсем тъмно. Няколко доста гъсти облака се носеха по беззвездното небе. На каквато и височини да се издигнеше хвърчилото, то не можеше да бъде забелязано дори в околностите на Френч-ден.

И големи, и малки трябваше да присъствуват на този опит и тъй като той щеше да бъде пробен и не криеше опасности, те щяха да следят различните му перипетии повече с удоволствие, отколкото с вълнение.

Брашпилът на „Слуи“ бе сложен в средата на Спорт-теръс и закрепен здраво за земята, за да устоява на тегленето на хвърчилото. Дългото въже, грижливо навито, бе разположено по такъв начин, че да се развива лесно едновременно с връвта, предназначена да дава сигнал. В гондолата Бриан бе поставил торба пръст, която тежеше точно сто и тридесет фунта — товар, превишаващ теглото на най-тежкия от другарите му.

Донифан, Бакстър, Уилкокс и Уеб застанаха до хвърчилото, проснато на земята на сто крачки от брашпила. По команда на Бриан те трябваше да го вдигат малко по малко с помощта на въжетата, вързани за напречните пръчки на рамката. Щом подхванато от вятъра, заемеше нужния наклон според положението на балансира, Бриан, Гордън, Сървис, Крос и Гарнет, определени да управляват брашпила, щяха да започнат да отпускат въжето в зависимост от вдигането на хвърчилото във въздуха.

— Внимание! — извика Бриан.

— Ние сме готови! — отговори Донифан.

— Почвайте!

Хвърчилото се заиздига малко по малко, потрепери от вятъра и се наклони по посоката му.

— Отпущайте! Отпущайте! — закрещя Уилкокс.

И брашпилът, дърпан от въжето, взе тутакси да се върти, докато хвърчилото и гондолата се издигаха бавно в простора.

Макар че това беше непредпазливо, когато „Въздушният исполин“ се отдели от земята, екнаха гръмки „ура“. Но той почти веднага изчезна в мрака, за горчиво разочарование на Айвърсън, Дженкинс, Доул и Костър, които не искаха да го губят от очи, докато се полюшваше над Фемили-лейк. Това накара Кейт да им каже:

— Не се отчайвайте, папузите ми! Друг път, когато няма да има опасност, ще вдигнем вашия исполин посред бял ден и тогава, ако бъдете послушни, ще можете да му пращате картички!

Макар че вече не се виждаше, усещаше се, че хвърчилото дърпа равномерно — доказателство, че във високите слоеве духа постоянен вятър и че тегленето е умерено; доказателство също, че балансирът е разположен както трябва.

Бриан, желаейки демонстрацията да бъде убедителна, доколкото позволяваха обстоятелствата, остави въжето да се развие докрай. Тогава можа да определи степента на обтягане, която се оказа съвсем нормална. Брашпилът бе развил хиляда и двеста фута въже и по всяка вероятност апаратът се бе издигнал на седемстотин-осемстотин фута височина. Цялата тази маневра не бе отнела повече от десет минути.

След завършването на опита завъртяха ръчките на брашпила, за да навият въжето. Само че тази втора част от операцията се оказа много по-продължителна. Необходим беше не по-малко от час, за да се намотае хиляда и двеста фута въже.

Както става и при аеростат, приземяването на хвърчилото е винаги най-деликатната работа, ако искаме апаратът да слезе на земята, без да се удари. Но в тоя момент вятърът беше толкова постоянен, че и това завърши с пълен успех. Скоро платненият осмоъгълник се появи отново от мрака и падна меко на земята, почти на същото място, откъдето се бе издигнал.

Пристигането му бе посрещнато с „ура“, както бе приветствувано и неговото излитане.

Така че оставаше само да го задържат на земята, за да не го подхване вятърът. Затова Бакстър и Уилкокс предложиха да бдят над него до зори.

На другия ден, 8 ноември, в същия час трябваше да се проведе окончателният опит.

А сега чакаха само разпорежданията на Бриан, за да се приберат във Френч-ден.

Бриан не казваше нищо и изглеждаше потънал в дълбок размисъл.

За какво мислеше той? Дали за опасностите, свързани с полет, предприет в такива изключителни условия? Или пък за отговорността, която поемаше, като позволяваше на един от другарите си да се вдигне с тази гондола?

— Да се връщаме — каза Гордън. — Късно е.

— Момент — отвърна Бриан. — Гордън, Донифан, почакайте! Искам да направя едно предложение!

— Говори — рече Донифан.

— Току-що направихме опит с нашето хвърчило — поде Бриан — и този опит успя, защото обстоятелствата се оказаха благоприятни, вятърът беше нормален, нито много слаб, нито много силен. Но знаем ли какво ще бъде времето утре и ще ни позволява ли вятърът да задържаме хвърчилото над езерото? Ето защо ми се струва най-разумно да не отлагаме полета!

Наистина нямаше нищо по-разумно от това, щом бяха решили да опитат.

Обаче никой не отговори на неговото предложение. При тези рискове колебанието беше естествено — дори от страна на най-безстрашните.

И все пак, когато Бриан добави: „Кой иска да се вдигне?“, Жак каза бързо:

— Аз!

И почти веднага Донифан, Бакстър, Уилкокс, Крос и Сървис извикаха едновременно:

— Аз!

После настъпи мълчание, което Бриан не бързаше да наруши.

Пръв проговори Жак:

— Бате, на мен се полага да се нагърбя с тази работа! Да … на мен! Моля те! Позволи ми да замина!

— А защо именно ти, а не аз или някой друг? — възрази Доиифан.

— Да Защо? — попита Бакстър.

— Защото съм задължен! — отвърна Жак.

— Задължен ли си? — повтори Гордън.

— Да!

Гордън улови Бриан за ръката, сякаш искаше да го запита какво иска да каже Жак, и усети как тя потрепери в неговата. И ако нощта не беше толкова тъмна, щеше да види дори как пребледняха бузите на другаря му, щеше да види как клепките му се сведоха над навлажяените очи.

— Е, бате! — поде отново Жак с решителен тон, неочакван за дете на тази възраст.

— Отговори, Бриан! — каза Донифан. — Жак твърди, че имал право да свърши тази работа! Но нямаме ли и ние същото право като него? Какво е направил, за да го предявява?

— Какво съм направил ли — отвърна Жак, — какво съм направил ей сега ще ви кажа!

— Жак! — извика Бриан, който искаше да попречи на братчето си да говори.

— Не — продължи Жак със задавен от вълнение глас. — Остави ме да си призная! Много ми тежи! Гордън, Донифан, вие сте тук всички далеч от родителите си на този остров по моя вина единствен аз съм причината за това! „Слуи“ бе отнесена в открито море, защото от глупост не, на шега от вироглавство отвързах въжето, с което беше привързана за окландския кей! Да, на шега! А после, като видях, че яхтата тръгва, загубих ума и дума! Не извиках, когато още имаше време! И чак след един час посред нощ в открито море! Ах, простете ми, приятели, простете ми!

Горкото момче ридаеше; Кейт се опитваше да го утеши, но напразно.

— Добре, Жак! — каза тогава Бриан. — Ти призна вината си и сега искаш да рискуваш живота си, за да я изкупиш или поне да поправиш отчасти злото, което си причинил?

— А не го ли поправи вече? — възкликна Донифан, който проявяваше присъщото си великодушие. — Не се ли излага двайсет пъти на опасност, за да ни бъде полезен! Ех, Бриан, чак сега разбирам защо предлагаше все братчето си, когато имаше някаква опасност, и защо Жак беше винаги готов да се жертвува! Значи затова тръгна да търси двама ни с Крос сред мъглата с риск за живота си! Да, приятелю Жак, ние на драго сърце ти прощаваме и повече не е нужно да изкупваш вината си!

Всички наобиколиха Жак, хващаха го за ръцете, ала гърдите му не преставаха да се разтърсват от ридания. Сега вече знаеха защо това дете, най-веселото в целия пансион „Черман“, един от най-големите палавници, бе станало толкова тъжно и все гледаше да страни от тях! После, по заповед на брат му, но най-вече по собствено желание бе изкупувал вината си всеки път, когато имаше някаква опасност! И смяташе, че още не е направил достатъчно! Искаше да продължава да се жертвува за другите! И щом възвърна способността си да говори, заяви:

— Виждате ли, аз единствен аз трябва да замина! Нали, бате?

— Добре, Жак, добре! — повтори Бриан, прегръщайки братчето си.

Напразно се опитваха Донифан и останалите да го разубедят: след направеното признание Жак държеше твърдо на правото си. Не можеха да сторят нищо друго, освен да го оставят да се отдаде на волята на вятъра, а той като че ли се засилваше.

Жак стисна ръцете на другарите си. После, готов да заеме мястото си в гондолата, от която току-що бяха извадили торбата с пръст, той се обърна отново към Бриан. Брат му стоеше неподвижен на няколко крачки зад брашпила.

— Дай да те целуна, бате! — каза Жак.

— Добре! Целуни ме! — отвърна Бриан, подтискайки вълнението си. — Или по-добре нека аз да те целуна защото аз ще полетя!

— Ти? — възкликна Жак.

— Ти ти? — повториха Донифан и Сървис.

— Да аз. Все едно е дали вината на Жак ще бъде изкупена от него или от неговия брат! Всъщност, когато ми хрумна идеята за този опит, нима можехте да предположите, че възнамерявам да предоставя на друг да я изпълни?

— Бате — извика Жак, — моля ти се!

— Не, Жак!

— Тогава — каза Донифан — аз на свой ред предявявам това право.

— Не, Донифан! — отвърна Бриан с тон, който не търпеше възражение. — Аз ще полетя! Такова е моето желание!

— Знаех, че ще постъпиш така, Бриан! — каза Гордън, стискайки ръката на другаря си.

При тия думи Бриан се качи в гондолата и когато се настани удобно, заповяда да вдигнат хвърчилото.

Наклонено по посока на вятъра, отначало то се издигна бавно; после Бакстър, Уилкокс, Крос и Сървис, застанали до брашпила, започнаха да размотават въжето му, докато Гърнет, който държеше сигналната връв я отпускаше между пръстите си.

След десет секунди „Въздушният исполин“ изчезна в мрака, този път не сред възгласи „ура“, които бяха съпровождали пробния му полет, а сред дълбоко мълчание.

С него бе изчезнал и безстрашният вожд на този малък свят, благородният Бриан.

Междувременно хвърчилото се издигаше равномерно бавно. Постоянният вятър му осигуряваше отлична устойчивост. То едва се поклащаше насам-натам. Бриан не усещаше сътресения, които биха направили положението му по-опасно. Затова стоеше неподвижно, уловен с две ръце за въжетата, поддържащи гондолата, която се полюшваше леко като люлка.

Какво странно чувство изпита Бриан отначало, когато се усети увиснал в пространството, на тази широка наклонена плоскост, потрепваща под тласъка на въздушното течение! Струваше му се, че е отнесен от някаква фантастична хищна птица, или по-право закачен за крилата на огромен чер прилеп. Но благодарение на силната си воля можа да запази необходимото за опита хладнокръвие.

Десет минути след като хвърчилото се отдели от Спорт-теръс, едно слабо сътресение показа, че възходящото му движение е престанало. Опънато на края на въжето си, то се издигна още малко, този път с няколко сътресения. Достигнатата височина по вертикална линия трябва да беше някъде между шестотин и седемстотин фута.

Бриан, напълно спокоен, най-напред опъна връвта, вдяната в топката; после се залови да наблюдава пространството. С една ръка той се държеше за едно от въжетата на гондолата, а в другата стискаше далекогледа.

Под него — дълбок мрак. Езерото, горите и скалата образуваха неясна маса, в която не се различаваше никаква подробност.

Краищата на острова се пресичаха от заобикалящото го море, и от мястото, което заемаше, Бриан можеше да обхване с поглед всичко наоколо.

Вярно, ако се бе издигнал посред бял ден и обърнал очи към облян от светлина хоризонт, сигурно щеше да забележи било други острови, било дори континент, ако съществуваше такъв в радиус от четиридесет-петдесет мили — разстояние, до което погледът му безспорно би стигнал?

Докато на запад, север и юг в момента небето беше толкова замъглено, че нищо не можеше да се види, не беше така в източна посока, където в малко късче от небосвода, за кратко време очистено от облаци, блестяха няколко звезди.

И тъкмо откъм тази страна вниманието на Бриан бе привлечено от доста силна светлина, който се отразяваше чак в ниските облачни слоеве.

„Това е светлина на огън! — рече си той. — Дали Уолстън е разположил лагера си на това място? Не! Този огън е много далеч и сигурно се намира оттатък острова! Дали не е изригващ вулкан и дали на изток няма някаква земя?“

Бриан си спомни, че при първия си поход до Дисепшън-бей в полезрението на далекогледа му се бе появило белезникаво петно.

„Да — каза си той, — точно от тази страна беше. А може това петно да е отражение от ледник? На изток, близо до остров Черман, трябва да има някаква земя!“

Бриан насочи далекогледа си към тази светлина, която в тъмнината се открояваше още по-ясно. Несъмнено там, в съседство със забелязания ледник, имаше някаква огнедишаща планина, принадлежаща или към континент, или към архипелаг и отстояща на не повече от тридесетима мили разстояние.

В този миг Бриан забеляза нова светла точка. Между дърветата на запад от Фемили-лейк блестеше друга светлина, която се намираше много по-близо до него — на около пет-шест мили, следователно на повърхността на острова.

„Този път това е в гората — си рече той — и дори в самия и край, на брега!“

Но тази светлина изглежда само се появи и изчезна, защото, макар и да се взираше внимателно, Бриан не можа да я види повече.

Ах, колко силно биеше сърцето му, а ръката му трепереше така, че не можеше да насочва далекогледа както трябва!

Така или иначе, там, недалеч от устието на Ист-ривър, имаше лагерен огън. Бриан го бе съзрял и скоро се убеди, че светлината му още се отразява от гъстите дървета.

Значи Уолстън и шайката му лагеруват на това място, в близост до малкото заливче при Мечата скала! Убийците от „Севърн“ не са напуснали остров Черман! Младите колонисти продължаваха да бъдат изложени на опасност и нямаше да има вече спокойствие за Френч-ден!

Какво разочарование изпита Бриан! Очевидно, тъй като не можеше да поправи лодката си, Уолстън се е отказал от идеята да тръгне отново по море, за да се насочи към някоя съседна земя! И сега се намираше в околността! В това нямаше вече никакво съмнение!

След като завърши наблюденията си, Бриан сметна за безполезно да продължава това въздушно разузнаване. Ето защо се приготви да слиза. Вятърът се засилваше чувствително. Сътресенията също се засилиха и вече клатеха гондолата до такава степен, че затрудняваха приземяването.

Като се увери, че сигналната връв е достатъчно опъната, Бриан пусна топката, която се плъзна и след няколко секунди се озова в ръката на Гарнет.

Въжето на брашпила тутакси започна да притегля апарата към земята.

Но докато хвърчилото слизаше, Бриан продължаваше да гледа по посока на забелязаните светлини. Той видя отново отражението от изригването, а после, по-наблизо, до брега — лагерния огън.

Можем да си представим с какво нетърпение Гордън и другите бяха чакали сигнала за спущаме. Колко дълги им се сториха двайсетте минути, прекарани от Бриан в простора!

В това време Донифан, Бакстър, Уилкокс, Сървис и Уеб въртяха енергично ръчките на брашпила. Те също бяха забелязали, че вятърът се засилва и не духа вече така равномерно. Усещаха това по клатенето на въжето и мислеха с дълбока тревога за Бриан, който сигурно изпитваше последиците от тези сътресения.

Така че брашпилът работеше бързо, за да навие хиляда и двеста фута развито въже. Вятърът продължаваше да се засилва и три четвърти час след дадения от Бриан сигнал вече духаше здравата.

В този момент хвърчилото навярно се намираше на повече от сто фута над езерото.

Изведнъж се почувствува силен трус. Уилкокс, Донифан, Сървис, Уеб и Бакстър, загубвайки опора, насмалко не се търкулнаха на земята. Въжето на хпърчилото се бе скъсало.

И сред викове на ужас двайсет пъти се повтори едно и също име:

— Бриан! Бриан!

Няколко минути след това Бриан изскочи на брега и завика силно.

— Бате! — Бате! — възкликна Жак, който пръв го притисна в прегръдките си.

— Уолстън е още тук!

Това бяха първите думи на Бриан, когато другарите му го наобиколиха.

В момента, когато въжето се скъса, Бриан се почувствува понесен надолу, но косо и сравнително бавно, защото хвърчилото бе образувало нещо като парашут над него. Трябваше непременно да се измъкне от гондолата, преди тя да е стигнала повърхността на езерото. Точно когато тя щеше да потъне, Бриан се хвърли с главата надолу и като добър плувец не му беше трудно да се добере до брега, отстоящ на не повече от четиристотин-петстотин фута.

През това време хвърчилото, освободено от своя товар, изчезна на североизток, подхванато от вятъра като гигантска отломка от въздушно корабокрушение.