Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (32)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Deux Ans de vacances, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
xsenedra (2007)

Издание:

Жул Верн. Две години ваканция

Роман в две части

Издателство „Отечество“, София, 1982

Преведе от френски: Борис Миндов

Библиотека „Избрани книги за деца и юноши“

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Художник: Христо Брайков

Редактор: Добринка Савова-Габровска

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Стефанов

Коректор: Маргарита Чобанова

Код 11 95376 22532/6126–82

Френска. Първо издание. Изд. №818.

Дадена за набор август 1982 г. Подписана за печат октомври 1982 г.

Излязла от печат декември 1982 г. Формат 1/16/60/90

Печатни коли 21,50. Издателски коли 21,50. Усл. изд. коли 22,19. Цена 1,86 лв.

Издателство „Отечество“, бул. „Г. Трайков“ 2а, София

ДП „Георги Димитров“, кл. „Лозенец“, бул. „Г. Трайков“ 2а, София, 1982

 

Jules Verne. Deux ans de vacances

J. Hetzel et Cie, Paris, 1888

История

  1. — Добавяне

II

Сред прибоя. — Бриан и Донифан. — Видимият бряг. — Приготовления за спасяване. — Оспорваната лодка. — От върха на фок-мачтата. — Смело начинание на Бриан. — Последица от прилива.

 

 

В този момент мъгливата завеса се вдигна и погледът можеше вече да обхване обширно пространство около шхуната. Облаците продължаваха да се носят с голяма бързина; бурята още не бе усмирила яростта си. Но може би тези бяха последните й пориви в тия непознати части на Тихия океан.

Това вдъхваше надежда, защото сега положението криеше не по-малко опасности отколкото през нощта, когато „Слуи“ се бореше със стихиите в открито море. Притиснати едно до друго, децата сигурно се мислеха загубени, щом някоя вълна се прехвърлеше през перилата и ги покриеше с пяна. Ударите бяха още по-силни поради това, че шхуната не можеше да ги избегне. Но макар че при всеки удар тя потреперваше с целия си корпус, изглежда обшивката й оставаше здрава дори когато се блъскаше в основата на подводните скали и, така да се каже, се заклещи между надводната им част. Бриан и Гордън слязоха в каютите и се увериха, че във вътрешността на трюма не прониква вода. Така те успокоиха, доколкото можеха, другарите си, особено малките.

— Не бойте се! — повтаряше непрекъснато Бриан. — Яхтата е здрава! Брегът не е далеч! Да почакаме, ще се опитаме да стигнем до пясъчния бряг!

— Но защо ще чакаме? — попита Донифан.

— Да защо? — вметна едно друго момче на дванай-сетина години, което се казваше Уилкокс, — Донифан е прав Защо да чакаме?

— Защото морето е още много бурно и ще ни блъсне в скалите! — отвърна Бриан.

— Ами ако яхтата се разбие? — извика трето момче, на име Уеб, почти връстник на Уилкокс.

— Мисля, че няма такава опасност — отговори Бриан, — поне докато трае отливът. Когато водата се отдръпне, доколкото позволява вятърът, ще се заемем със спасяването!

Бриан беше прав. Макар че приливите и отливите в Тихия океан са сравнително слаби, все пак те могат да предизвикат значителна разлика в равнището на водата при единия и другия случай. Тъй че беше за предпочитане да се почака няколко часа, особено ако вятърът отслабне. Може би отливът щеше да оголи част от рифа. Тогава няма да бъде толкова опасно да изоставят шхуната и по-лесно ще преминат четвъртината миля, която ги делеше от брега.

Но колкото и благоразумен да беше този съвет, Донифан и двама-трима други като че ли не бяха склонни да се вслушат в него. Те се събраха на носа и взеха да се съвещават полугласно. Донифан, Уилкокс, Уеб и едно друго мрмче на име Крос явно не искаха да слушат Бриан. През дългото плаване на „Слуи“ те се съгласиха да му се подчиняват единствено защото Бриан имаше известен опит в корабоплаването. Но бяха твърдо решили, щом стъпят на суша, да си възвърнат свободата на действие — особено Донифан, който смяташе, че по ученост и ум превъзхожда Бриан и всичките си останали другари. Донифан отдавна завиждаше на Бриан, особено защото той беше французин, и младите англичани не бяха твърде склонни да търпят властта му.

Ето защо имаше опасност тези настроения да усложнят и без това доста тревожното положение.

В това време Донифан, Уилкокс, Крос и Уеб гледаха широката ивица пяна, осеяна с водовъртежи и набраздена от течения, през която явно беше твърде рисковано да се мине. И най-опитният плувец не би устоял на вълните, предизвикани от отлива, който вятърът блъскаше отзад. Така че светът да се почака няколко часа беше напълно основателен. Донифан и другарите му волю-неволю се убедиха в това и накрая се върнаха на кърмата, при най-малките.

В този момент Бриан говореше на Гордън и ма неколцина от заобикалящите го:

— В никой случай не бива да се разделяме! Трябва да стоим един до друг, иначе сме загубени!

— Май искаш да ни командуваш! — подвикна Донифан, като чу тези думи.

— Нищо не искам — отвърна Бриан, — само да действуваме дружно за спасяването на всички!

— Бриан има право! — намеси се Гордън, хладнокръвен и сериозен юноша, който никога не говореше необмислено.

— Да! Да! — завикаха двама-трима от малките, които някакъв таен инстинкт подтикваше да поддържат Бриан.

Донифан не възрази; ала той и другарите му упорито продължаваха да стоят настрана и да чакат да настъпи часът за спасителните операции.

Но каква беше тази земя? Дали представляваше някакъв остров в Тихия океан или част от континент? Този въпрос не можеше да бъде решен, докато „Слуи“ не се приближеше достатъчно до брега, за да може да се изследва значително пространство. Този вдлъбнат бряг, образуващ голям залив, завършваше е два носа, единият доста висок и стръмен на север, другият — източен в южна посока. Но дали зад тези два носа морето правеше извивка по такъв начин, че миеше контурите на остров? Напразно се опитваше Бриан да разбере това с помощта на един от корабните далекогледи.

Ако тази земя действително беше остров, как щяха да го напуснат, ако не можеха да измъкнат от плитчината своята шхуна, която скоро приливът щеше да разбие, кат-о я повлече към рифа? И ако този остров се окажеше пуст — в Тихия океан има такива, — как щяха да поддържат съществуването си тези деца, предоставени сами на себе си, само с провизиите, които успееха да спасят, от яхтата?

На континент, напротив, възможностите за спасяване биха се увеличили значително, защото този континент би могъл да бъде само Южна Америка. Там, на територията на Чили или на Боливия, биха получили помощ, ако не веднага, то поне няколко дни след като стъпят на земя. Наистина на този бряг, близо до който се намираха пампасите, можеха да се опасяват от неприятни срещи. Но в момента важното беше да стигнат земя.

Времето беше толкова ведро, че се виждаха всички подробности. На преден план се различаваше ясно пясъчният бряг, скалата, която го обграждаше отзад, както и горският масив под нея. Бриан забеляза дори от дясната страна на брега устие на река.

Изобщо, макар че видът на този бряг не беше никак привлекателен, гъстата зеленина показваше известно плодородие като в умерения пояс. Несъмнено зад скалата растителността, защитена от морските ветрове и намерила по-благоприятна почва, се развиваше още по-буйно.

Тази част от брега явно не беше заселена. Тук, дори при устието на реката, не се виждаше нито къща, нито колиба. Може би туземците, ако имаше такива, предпочитаха да живеят във вътрешността на страната, където не биха били толкова изложени на яростните пристъпи на западните ветрове.

— Не виждам ни най-малка следа от дим! — каза Бриан, като свали далекогледа си.

— А и няма нито една лодка на брега! — забеляза Моко.

— Как ще има, като липсва пристанище? — възрази Донифан.

— Не е нужно да има пристанище — подхвана Гордън. — Рибарски лодки биха могли да намерят убежище в устието на някоя река, ако бурята ги принуди да се приберат във вътрешността.

Забележката на Гордън беше правилна. Така или иначе, по една ли друга причина, не откриха никаква лодка, и действително тази част от брега изглеждаше напълно необитавана. А можеше ли да стане обитаема, ако се наложеше младите корабокрушенци да останат там няколко седмици? Ето това беше най-важното за тях.

Междувременно отливът се отдръпваше малко по малко наистина много бавно, защото морският вятър му пречеше, макар че явно отслабваше, отклонявайки се в северозападна посока. Затова трябваше да бъдат готови за момента, когато в рифа се откриеше удобен проход.

Наближаваше седем часът. Всички се заловиха да изнасят на палубата на яхтата най-необходимите неща, а останалите щяха да съберат, когато морето ги изхвърляше на брега. И малки, и големи се впрегнаха в тази работа. На борда имаше доста голям запас от консерви, сухари, солено и пушено месо. Опаковаха ги на вързопи, които трябваше да се разпределят между най-големите, защото върху тях падаше грижата да ги пренесат на сушата.

Но за да могат да ги пренесат, водата трябваше да се отдръпне от рифа. Дали ще стане това при отлива и достатъчен ли ще бъде той, за да се оголят скалите чак до пясъчния бряг?

Бриан и Гордън се заловиха да наблюдават внимателно морето. Посоката на вятъра се промени, настъпи затишие и кипежът на прибоя започна да отслабва. Така лесно можеше да се следи спадането на водата около стърчащите подводни скали. Впрочем шхуната вече чувствуваше това спадане, като се наклони по-рязко на лявата си страна. Ако този наклон се увеличеше, имаше опасност дори да легне на борда си, защото беше много източена по форма, с повдигнати флортимберси[1] и доста висок кил[2], като у яхтите с голяма скорост. В такъв случай, ако водата залееше палубата, преди да успеят да напуснат яхтата, положението им щеше да стане крайно сериозно.

Колко жалко, че бурята бе отнесла лодките! С тези лодки, крито можеха да поберат всички, Бриан и другарите му биха могли сега да се опитат да стигнат брега. А и колко лесно щяха да установят с тях връзка между брега и шхуната, за да пренесат толкова полезни неща, които засега трябваше да оставят на борда! Защото ако „Слуи“ се разбиеше следващата нощ, каква полза щяха да имат от тези останки, когато прибоят ги изхвърли зад рифа? Можеха ли тогава да им служат за нещо? Дали това, което оцелее от провизиите, няма да стане напълно негодно? И младите корабокрушенци може би скоро ще бъдат принудени да се задоволяват само с онова, което им предложеше тази земя?

Наистина много жалко, че нямаха вече лодка, която да им помогне в спасителните операции!

Внезапно на носа екнаха викове. Бакстър току-що бе направил важно откритие.

Ялът на шхуната, който мислеха за загубен, се бе заклещил между ватерщагите[3] на бушприта. Вярно, този ял можеше да носи само пет-шест души; но тъй като беше здрав — в което се увериха, когато го измъкнаха на палубата, — биха могли да го използуват в случай, че морето не им позволеше да минат подводните скали по сухо. Затова трябваше да чакат отливът да стигне най-ниската си точка, а в това време избухна разгорещен спор, в който Бриан и Донифан пак се сблъскаха.

Работата е там, че Донифан, Унлкокс, Усб и Крос бяха сложили ръка на яла и се готвеха да го спуснат зад борда, когато Бриан се приближи до тях.

— Какво искате да правите? — запита той.

— Каквото ни е нужно! — отговори Уилкокс.

— Ще се качите на тази лодка?

— Да — отвърна Донифан, — и ти не ще можеш да ни попречиш!

— Ще ви попреча — възрази Бриан, — аз и всички ония, които ти искаш да изоставиш!

— Да изоставя ли? Отде го измисли пък това! — отговори Донифан високомерно. — Аз никого не искам да изоставям, разбираш ли. Щом стигнем брега, един от нас ще върне яла обратно.

— Ами ако не може да се върне — извика Бриан, който едва се сдържаше, — и ако се разбие в тия скали.

— Да се качваме! Да се качваме! — намеси се Уеб, като блъсна Бриан настрана.

После с помощта на Уилкокс и Крос той вдигна лодката, за да я спусне във водата.

Бриан я улови за единия край.

— Няма да се качвате! — каза той.

— Ще видим! — отвърна Донифан.

— Няма да се качвате! — повтори Бриан, твърдо решен да се противопостави в интерес на всички. — Ялът трябва да вземе по-напред най-малките, ако при отлива остане достатъчно вода, за да могат да се доберат до брега.

— Остави ни на мира! — крясна Донифан, кипнал от яд. — Повтарям ти, Бриан, не можеш да ни попречиш да правим каквото си искаме!

— А пък аз ти повтарям, Донифан — извика Бриан, — че ще ви попреча!

Двамата юноши бяха готови да се нахвърлят един върху друг. В тази кавга Уилкокс, Уеб и Крос, естествено, щяха да подкрепят Донифан, а Бакстър, Сървис и Гарнет — да застанат на страната на Бриан. А това можеше да има печални последици, ако не беше се намесил Гордън.

Гордън, най-големият и същевременно най-хладнокръвният, разбираше колко пагубна щеше да бъде тази случка за по-нататъшните им отношения, затова има благоразумието да защити Бриан.

— Хайде, хайде — каза той, — малко търпение, Донифан! Нали виждаш, че морето е още много развълнувано и има опасност да загубим яла си!

— Не искам — крясна Донифан — Бриан да ни се налага, какъвто навик е придобил от известно време!

— Не! Не! — подкрепиха го Крос и Уеб.

— Аз нямам намерение да се налагам никому — отвърна Бриан, — но не ще позволя и на други да се налагат, когато се отнася за общото благо!

— Ние не по-малко от теб мислим за общото благо! — тросна се Донифан. — И особено сега, когато сме на земя.

— За съжаление, още не сме — възрази Гордън. — Донифан, не се инати, да почакаме благоприятен момент, за да си послужим с яла!

Гордън много навреме играеше ролята на помирител между Донифан и Бриан — това му се бе случвало неведнъж вече — и другарите му го послушаха.

Междувременно равнището на водата бе спаднало с два фута. Много полезно би било да се разбере дали има проток между подводните скали.

Бриан, мислейки, че ще може ио-добре да добие представа за разположението на скалите, като ги наблюдава от фок-мачтата, се насочи към носа на яхтата, улови се за вантите от дясната страна и като се опираше на ръце, се изкачи до реята.

В рифа се очертаваше проход, чиято посока бе отбелязана от стърчащите от двете страни върхове на скалите, по които трябваше да се водят, ако искаха да достигнат брега с помощта на яла. Но в този момент по повърхността имаше още много водовъртежи и вълни, тъй че не можеха да използуват лодката. Тя неминуемо би се блъснала в някоя скала и мигновено би се разбила. Ето защо по-добре да чакат, докато отливът открие удобен проток.

От реята, която бе яхнал, Бриан се залови да добие по-точна представа за брега. Той обходи с далекогледа си брега чак до подножието на скалата. Пространството между двата носа — осем-девет мили — изглеждаше напълно необитавано.

След като прекара половин час в наблюдения, Бриан слезе при другарите си да им докладва какво е видял. Докато Донифан, Уилкокс, Уеб и Крос си даваха вид, че го слушат, без да проронят дума, Гордън се отнесе другояче.

— „Слуи“ заседна около шест часа сутринта, така ли Бриан? — запита той.

— Да — отговори Бриан.

— А колко време трае отливът?

— Мисля, пет часа. Нали, Моко?

— Да между пет и шест часа — отвърна юнгата.

— Значи — добави Гордън — към единайсет часа ще бъде най-благоприятният момент да се опитаме да стигнем брега?

— Точно така е според моите изчисления — отговори Бриан.

— Е — продължи Гордън, — тогава да се приготвим за този момент и да похапнем малко. Ако ще влизаме във водата, по-добре това да стане няколко часа след ядене.

Добър съвет, какъвто и можеше да се очаква от такова предвидливо момче. Ето защо се заловиха със закуската, която се състоеше от консерви и сухари. Бриан полагаше особени грижи за малките. Дженкинс, Айвърсън, Доул и Костър с присъщото на възрастта им безгрижие започнаха да се успокояват и имаше опасност да преядат, защото от двайсет и четири часа не бяха слагали нищо в устата си. Но всичко мина благополучно и за подкрепително сръбнаха по няколко капки бренди, разредено с вода.

След това Бриан се върна при носа на шхуната и там, облъкатен на фалшборда, започна да следи рифа.

Колко бавно се отдръпваше морето! Личеше обаче, че равнището му спадаше, защото наклонът на яхтата се увеличаваше. Моко, който спусна лота[4], установи, че над плитчината имаше още най-малко осем фута вода. Но можеха ли да се надяват, че водата ще спадне достатъчно, за да остане рифът на сухо? Моко не вярваше това и сметна за необходимо да го сподели скришом с Бриан, за да не плаши другите.

Тогава Бриан се приближи до Гордън да поговорят по тоя въпрос. И двамата разбираха добре, че вятърът, макар че сега духаше малко на север, пречеше на морето да спадне толкова, колкото това би станало при тихо време.

— Как да постъпим? — запита Гордън.

— Не зная, не зная! — отвърна Бриан. — А какво нещастие е да не знаем да сме просто деца, когато трябва да бъдем възрастни!

— Нуждата ще ни научи какво да правим! — възрази Гордън. — Да не се отчайваме, Бриан, а да действуваме разумно!

— Да, да действуваме, Гордън! Но ако не напуснем „Слуи“ до следващия прилив и се наложи да прекараме още една нощ на борда, ние сме загубени.

— Това се разбира от само себе си, защото яхтата ще стане на трески! Затуй трябва да я напуснем на всяка цена.

— Да, на всяка цена, Гордън!

— Не е ли по-добре да построим нещо като сал, да опънем въже от яхтата до брега?

— Вече мислих за това — отговори Бриан. — За нещастие почти целият рангоут е отнесен от бурята. А нямаме време да счупим фалшборда, за да се опитаме да направим сал с отломките му! Остава само ялът, който е неизползваем, понеже вълнението е много силмо! Не! Можем да се опитаме да опънем въже през рифа и да вържем края му за някоя от подводните скали. Възможно е тогава да успеем да се измъкнем на брега.

— Кой ще тегли това въже?

— Аз — отвърна Бриан.

— Аз пък ще ти помагам! — заяви Гордън.

— Не, аз сам! — възрази Бриан.

— Яла ли ще използуваш?

— Това значи да го погубя, Гордън, а по-добре да го запазя като последно средство!

Обаче преди да приведе в изпълнение тоя рискован план, Бриан искаше да вземе една полезна предпазна мярка, за да бъде подготвен за всякаква евентуалност.

На борда имаше няколко плавателни пояса и той нареди на малките веднага да си ги сложат. В случай, че се наложи да напуснат яхтата, ако водата бъде толкова дълбока, че да не могат да я прегазят, тези уреди ще ги задържат, а тогава големите ще се опитат да ги изтласкат към брега, придвижвайки се сами по въжето.

Беше десет и четвърт. Най-много след четиридесет и пет минути отливът щеше да достигне най-ниската си точка. Пред вълнореза на „Слуи“ имаше вече по-малко от четири-пет фута вода; но по всяка вероятност морето щеше да спадне най-много с още няколко инча[5]. Наистина на шейсет ярда[6] дълбочината чувствително се увеличаваше — това личеше от тъмния цвят на водата и многобройните върхове на скали, които стърчаха по протежение на брега. Трудното беше да преминат дълбочините, които морето образуваше пред яхтата. Все пак, ако Бриан успееше да прокара въже в тази посока, да го върже здраво за някоя от скалите и да го опъне с помощта на брашпила, то би им позволило да стигнат място, където може да се стъпи. Освен туй, като плъзнат по това въже вързопите с провизиите и необходимите прибори, ще ги прекарат благополучно до сушата.

Колкото и опасно да беше това начинание, Бриан не искаше да позволи никому да го замести, тъй че сам започна да се приготвя.

На яхтата имаше много такива въжета, дълги по стотина фута, които служат за буксир[7] и за други цели. Бриан, избра от тях едно със средна дебелина, което му се струваше подходящо, и като се съблече, нави края му около кръста си.

— Хей — извика Гордън, — всички останали да се приготвят да размотават въжето! Елате при носа!

Донифан, Уилкокс, Крос и Уеб не можеха да откажат помощта си в тази работа, важността на която съзнаваха. Така че, независимо от настроенията им, всички се приготвиха да развиват въжето, което трябваше да се отпуска малко по малко, за да се пестят силите на Бриан.

Точно когато той се канеше да се спусне в морето, братчето му се приближи и завика:

— Батко! Батко!

— Не бой се, Жак, не бой се за мен! — отвърна Бриан. Само след миг го видяха на повърхността на водата, по която плуваше енергично, докато въжето се развиваше подире му.

Ала дори при спокойно море тази маневра би била трудна, защото прибоят биеше силно дългия низ от скали. Попътни и насрещни течения пречеха на храброто момче да се движи по права линия, а когато го подхванеха, с голяма мъка успяваше да се измъкне от тях.

Въпреки това Бриан малко по малко се приближаваше до пясъчния бряг, докато другарите му постепенно отпущаха въжето. Но личеше, че силите му започват да се изчерпват, макар че се намираше още само на петдесетина фута от шхуната. Пред него се образуваше нещо като водовъртеж, предизвикан от сблъскването на две противоположни течения. Ако успееше да го заобиколи, може би щеше да стигне целта си, защото оттатък водовъртежа морето беше по-спокойно. Тъй че с голямо усилие той се помъчи да мине отляво. Но опитът му не успя. Дори издръжлив плувец, в разцвета на силите, не би сполучил в случая. Подхванат от вкопчилите го води, Бриан бе повлечен неумолимо към средата на водовъртежа.

— Помощ! Дърпайте! Дърпайте! — има той сила да извика, преди да изчезне.

На яхтата настъпи страшна паника.

— Дърпайте! — изкомандува хладнокръвно Гордън.

И другарите му побързаха да опънат въжето, за да изтеглят Бриан обратно на борда, докато не се е задушил ог продължителен престой под водата.

За по-малко от минута Бриан бе вдигнат на палубата — наистина в безсъзнание, но бързо се свести в ръцете на братчето си.

Опитът да се опъне въже през рифа бе завършил неуспешно. Никой не би го повторил с надежда да сполучи. Ето защо тези нещастни деца бяха принудени да чакат… Но какво да чакат? Помощ? Откъде и от кого би могла да дойде тя?

Минаваше пладне. Приливът, вече се усещаше и прибоят се засилваше. А понеже беше новолуние, приливът щеше да бъде дори по-силен от предишния. Тъй че колкото и слаб вятър да духаше откъм морето, той можеше да вдигне шхуната от скалистото й ложе Тя щеше да се удари отново в плитчината и да се преобърне върху скалите! Никой нямаше да оцелее при такова корабокрушение! А нищо не можеше да се направи, нищо!

Всички, застанали на кърмата, малките обградени от големите, гледаха как морето набъбваше, докато върховевете на скалите изчезваха един след друг. За нещастие вятърът идеше пак от запад и като предишната нощ метеше с все сила земята. Тъй като водата бе станала по-дълбока, по-високите вълни обливаха „Слуи“ с пръските си и всеки миг щяха да я разбият. Само бог можеше да помогне на младите корабокрушенци. Техните молитви се примесваха с писъците на ужас.

Малко преди два часа шхуната, повдигната от прилива, вече не се наклоняваше на лявата си страна; но поради надлъжното клатене носът й се удряше в дъното, докато в задната и част ахтерщевенът[8] оставаше все така заклещен между скалите. Скоро трусовете започнаха да се редуват непрекъснато и „Слуи“ се навеждаше ту на едната, ту на другата си страна. Децата бяха принудени да се държат едно за друго, за да не преметнат зад борда.

В този момент на два кабелта[9] от яхтата се вдигна разпенена водна планина, идеща от открито море. Тази огромна вълна, висока над двайсет фута, изглежда беше предизвикана от внезапно засилване на прилива или от сблъскването му с течението на реката. Тя връхлетя като бесен порой, заля голяма част от рифа, повдигна „Слуи“ и я прекара над скалите, без корпусът й да получи нито драскотина.

За по-малко от една минута „Слуи“ мина през тази кипяща водна маса, стигна до средата на брега и се удари в една пясъчна издатина на двеста фута от първите дървета, скупчени в подножието на канарата. И се закова там — този път на твърда земя, — а морето се отдръпна и остави целия бряг сух.

Бележки

[1] Флортимберс — долна (дънна) част на шпангоутите (ребрата) на морски дървен кораб. — Б. пр.

[2] Кил — гредата, която минава по дъното на кораба от носа до кърмата. — Б. пр.

[3] Ватерщаг — въже, което поддържа бушприта, свързвайки го с носовата част на кораба. — Б. пр.

[4] Лот — уред за измерване на дълбочината в море и други водни басейни. — Б. пр.

[5] Инч — мярка за дължина — 2,54 см. — Б. пр.

[6] Ярд — мярка за дължина — 91,4 см. — Б. пр.

[7] Буксир — оъже за теглене на един плавателен съд от друг. — Б. пр.

[8] Ахтерщевен — метална или дървена конструкция, завършваща кораба в кърмовата му част. — Б. пр.

[9] Кабелт — морска мярка за разстояние — 185,2 м. — Б. пр.