Жул Верн
Две години ваканция (26)

XI

Кейт и щурманът. — Разказът на Ивънс. — След засядането на лодката. — Уолстън в Беър-рок-харбър. — Хвърчилото. — Френч-ден открита. — Бягството на Ивънс. — Прехвърляне през реката. — Проекти. — Предложение на Гордън. — Земите на изток. — Остров Черман-Хановер.

 

 

Първоначално Гордън, Бриан и Донифан останаха неподвижни пред толкова неочакваното появяване на Ивънс. После инстинктивно се втурнаха към щурмана като към спасител.

Той беше двайсет и пет — трийсет годишен човек, широкоплещест, със здраво телосложение, с живи очи, открито чело, умно и симпатично лице, с твърда и решителна походка; лицето му беше отчасти скрито под гъста брада, непостригвана от корабокрушението на „Севърн“.

Щом влезе, Ивънс тутакси затръшна вратата, обърна се и прилепи ухо до нея. Като не чу нищо отвън, той пристъпи към средата на Залата. Там под светлината на висящия ог свода фенер огледа малката група, която го заобикаляше, и промълви следните думи:

— Да … деца! Само деца!

Изведнъж погледът му се оживи, лицето му светна от радост, ръцете му се разпериха.

— Кейт! — извика той. — Кейт, ти си жива!

И я улови за ръцете, сякаш да се увери, че не са ръце на призрак.

— Да, жива като вас, Ивънс! — отвърна Кейт. — Бог ме спаси, както спаси вас и ви праша да помогнете на тези деца!

Щурманът преброи с поглед момчетата, събрали се около масата в Залата.

— Петнайсет — каза той, — и едва пет-шест в състояние да се защищават! Но това няма значение!

— Има ли опасност да бъдем нападнати, щурман Ивънс? — запита Бриан.

— Не, момчето ми, не … поне засега! — отговори Ивънс.

Разбира се, всички горяха от нетърпение да узнаят историята на щурмана и иай-вече какво се бе случило, след като лодката е била изхвърлена на Севърн-шорс. Нито големите, нито малките не искаха да лягат да спят, докато не чуят тоя разказ, толкова важен за тях. Но преди това Ивънс трябваше да свали мокрите си дрехи и да похапне. От дрехите му се стичаше вода, понеже се бе наложило да преплава река Зеландия. Той беше изтощен от умора и глад, защото от дванайсет часа не бе ял и от сутринта нито миг не бе почивал.

Бриан го заведе незабавно в Склада, където Гордън му даде хубаво моряшко облекло. След това Моко му поднесе студено месо от дивеч, сухари, няколко чаши горещ чай и солидна чаша бренди.

Четвърт час по-късно Ивънс, седнал пред масата в Залата, разказваше за събитията, станали след изхвърлянето на моряците от „Севърп“ на острова.

— Няколко минути преди лодката да се приближи до брега — каза той, — петима души, между които бях и аз, бяхме изхвърлени на първите подводни скали. Никой от нас не пострада сериозно при премятането. Никакви наранявания, само натъртвания. Но все пак трудно ни беше да излезем от прибоя сред тоя мрак и това разярено море, раз-бунено от вятъра.

След продължителни усилия обаче се измъкнахме от вълните живи и здрави — Уолстъп, Брандт, Рок, Кук, Коуп и аз. Липсваха само двама — Форбс и Пайк. Не знаехме дали са били отнесени от някоя вълна или пък са се спасили, когато лодката е стигнала до брега. А за Кейт мислех, че вълните са я отвлекли, и не се надявах повече да я видя.

И като говореше така, Ивънс не се опитваше да скрие вълнението и радостта си, че е намерил смелата жена, спасила се с него от клането на „Севърн“! След като и двамата са се намирали в ръцете на тия убийци, сега те бяха извън властта им, макар и не извън обсега им в бъдеще:

Ивънс продължи:

— Когато се озовахме на брега, доста време трябваше да търсим лодката. Навярно тя е била изхвърлена към седем часа вечерта, а едва към полунощ я забелязахме преобърната на пясъка. Най-напред се спуснахме покрай брега.

— Покрай Севърн-шорс — вметна Бриан. — Така го нарекоха някои от другарите ни, които намериха лодката на „Севърн“, предиоще Кейт да ни бе разказала за корабокрушението.

— Как преди?! — учуди се Ивънс.

— Да, щурман Ивънс — каза Донифан. — Ние пристигнахме на това място същата вечер, когато е станало корабокрушението и двамата ви другари още лежаха на пясъка! Но на другия ден, като дойдохме да; изпълним последния си дълг към тях, те бяха изчезнали.

— Тъй ли? — продължи Ивънс. — Сега всичко ми става ясно! Мислехме, че Форбс и Пайк са се удавили — и щеше да бъде по-добре, двама негодници по-малко! — но те са били изхвърлени на неголямо разстояние от лодката. Там Уолстън и останалите ги намериха и ги съживиха с няколко глътки джин.

За тяхно щастие — и може би за наше нещастие — сандъците на лодката не бяха разбити при корабокрушението, нито залети от морската вода. Мунициите, оръжието, петте бордови пушки, останалите провизии, натоварени набързо при пожара на „Севърн“ — всичко бе извадено от лодката, защото имаше опасност следващият прилив да я унищожи напълно. След като свършихме тази работа, напуснахме мястото на корабокрушението и по брега поехме в източна посока. В този момент един от тия мерзавци — мисля, че беше Рок, — забеляза, че Кейт я няма. А Уолстън отговори: „Отнесла я е някоя вълна! Добре, че се отървахме от нея!“ Тогава си помислих: щом бандата се радва, че се е отървала от Кейт сега, когато вече няма нужда от нея, същото ще бъде и с щурмана Ивънс, когато стане излишен Но къде бяхте вие, Кейт?

— Аз се намирах близо до лодката, откъм морето — отговори Кейт, — на мястото, където бях изхвърлена след корабокрушението Там никой не можеше да ме види и чух всичко, което Уолстън и останалите си говореха. Но когато те си заминаха, Ивънс, аз станах и за да не попадна отново в ръцете на Уолстън, побягнах в обратна посока. След тридесет и шест часа, полумъртва от глад, тези добри деца ме прибраха и доведоха във Френч-ден.

— Френч-ден ли? — повтори Ивънс.

— Така наричаме жилището си — отвърна Гордън, — в памет на един корабокрушенец-французин, който го е обитавал много години преди нас!

— Френч-ден Севърн-шорс — каза Ивънс. — Виждам, момчетата ми, че сте дали имена на различни части от този остров! Това е хубаво!

— Да, щурман Ивънс, и все хубави имена — отвърна Сървис, — а имаме и още много други: Фемили-лейк, Даунс-лендс, Саут-мурс, река Зеландия, Трапс-уудс…

— Добре! Добре! Ще ми разкажете за всичко по-късно … утре! А сега да продължа моята история Нищо ли не се чува отвън?

— Нищо — отговори Моко, който стоеше на пост до вратата на Залата.

— Отлично! — рече Ивънс. — Продължавам. Един час след като напуснахме лодката, стигнахме до някаква гора и там се настанихме да лагеруваме. На другия ден и през следващите няколко дни се връщахме на мястото, където бе заседнала лодката, и се опитвахме да я поправим; но тъй като нямахме други сечива, освен една обикновена брадва, невъзможно беше да сменим разкъсаната обшивка и да направим лодката годна за плаване по море дори на малко разстояние. Пък и там беше много неудобно за такава работа.

Затова тръгнахме да търсим друго място за лагер в не толкова пуста местност, където с лов да можем да осигуряваме прехраната си и същевременно ще бъдем близо до река, от която да се снабдяваме с прясна вода, защото запасите ни се бяха напълно изчерпили. След като извървяхме десетина мили край брега, стигнахме до една речица …

— Ист-ривър! — каза Сървис.

— Добре, нека бъде Ист-ривър! — съгласи се Ивънс. — Там, в дъното на голям залив …

— Дисепшън-бей! — обади се Дженкинс.

— Добре, Дисепшън-бей. — усмихна се Ивънс. — Сред скалите имаше удобно убежище …

— Мечата скала! — извика Костър на свой ред.

— Добре, малкият, нека бъде Мечата скала! — отвърна Ивънс, кимвайки одобрително с глава. — Лесно можехме да се настаним на това място и ако домъкнехме лодката, която първата буря би разбила окончателно, може би щяхме да успеем да я поправим.

Затова се върнахме да търсим лодката и след като я облекчихме доколкото е възможно от товара й, спуснахме я отново във водата. После, като я теглехме с въже покрай брега, макар че водата стигаше до планшира и, успяхме да я домъкнем до залива, където сега е на сигурно място.

— Значи лодката е при Мечата скала? — попита Бриан.

— Да, момчето ми, и мисля, че ще може да се поправи ако разполагаме с необходимите инструменти …

— Но ние имаме такива инструменти, щурман Ивънс — побърза да отговори Донифан.

— Е, така и предположи Уолстън, когато случайно узна, че островът е обитаван и кои се намират на него!

— А как узна? — запита Гордън.

— Ето как — отговори Ивънс. — Преди осем дни Уолстън, другарите му и аз — защото никога не ме оставяха сам — тръгнахме на разузнаване през гората. След три-четири часа път срещу течението на Ист-ривър стигнахме бреговете на едно голямо езеро, откъдето изтичаше тази река. И на това място, представете си учудването ни, намерихме някакъв странен уред, паднал на брега Той представляваше нещо като скелет от тръстика, на който беше опънато платно.

— Нашето хвърчило! — възкликна Донифан.

— Нашето хвърчило, което падна в езерото — добави Бриан, — а вятърът го е домъкнал чак до там!

— А, хвърчило ли било? — запита Ивънс. — Честна дума, не се сетихме, и този уред много ни заинтригува! Във всеки случай той не се появи току-тъй! Беше изработен на острова! Нямаше никакво съмнение! Значи островът беше населен! Но от кого? Уолстън искаше на всяка цена да узнае. А пък аз от тоя ден реших, да бягам. Каквито и да бяха обитателите на тоя остров — дори и диваци, — те не можеха да бъдат по-лоши от убийците от „Севърн“! Но от този момент нататък аз бях под денонощно наблюдение!

— А как бе открита Френч-ден? — попита Бакстър.

— След малко ще чуете — отвърна Ивънс. — Но преди да продължа разказа си, кажете ми, момчета, за какво ви беше това огромно хвърчило? Сигнал ли давахте с него?

Гордън разправи на Ивънс за опита, с каква цел го бяха предприели, как Бриан бе рискувал живота си за спасението на всички и по какъв начин бе узкал, че Уолстън е още на острова.

— Вие сте смело момче! — каза Ивънс, като улови ръката на Бриан и я раздруса дружелюбно.

След това продължи:

— Разбирате ли, сега Уолстън имаше само една грижа: да узнае какви са обитателите на тоя остров. Ако са туземци, възможно е да се спогодим с тях? Ако са корабокрушенци, може би ще имат необходимите инструменти? В такъв случай няма да му откажат помощта си да поправи лодката, за да поеме отново по море.

И тъй, започна дирене — трябва да ви кажа, много предпазливо. Напредвахме малко по малко, като изследвахме горите по десния бряг на езерото, за да се приближим до южния му край. Но не забелязахме никакъв човек. Никакъв изстрел не се чуваше в тази част на острова.

— Защото никой от нас не се отдалечаваше вече от Френч-ден — каза Бриан, — а и стрелянето беше забранено!

— И все пак ви открихме! — продължи Ивънс. — Пък и не можеше да бъде другояче. Това стана през нощта на 23 срещу 24 ноември, когато един от другарите на Уолстън стигнал до Фреич-ден по южния бряг на езерото. За нещастие по едно време той забелязал светлина, която се процеждала през скалата — несъмнено светлината от вашия фенер блеснала за миг в открехнатата врата. На другия ден лично Уолстън тръгна насам и вечерта остана скрит във високите треви на няколко крачки от реката …

— Ние разбрахме — каза Бриан.

— Разбрахте ли?

— Да, защото на това място двамата с Гордън намерихме парчета от лула и Кейт позна, че това е лулата на Уолстън!

— Вярно! — потвърди Ивънс. — Уолстън я загуби точно тогава и когато се върна, много се ядосва. Но той вече знаеше за съществуването на малката колония. И наистина, докато стоял залегнал в тревата, забелязал повечето от вас — ходели сте назад-напред по десния бряг на реката. Просто деца, с които седем мъже лесно можеха да се справят; Уолстън се върна да съобщи на другарите си какво беше видял. От един разговор между него и. Брандт, който случайно дочух, разбрах какво се готви срещу Френч-ден.

— Зверове! — извика Кейт. — Не биха пожалили дори тия деца.

— Да, Кейт — отвърна Ивънс, — както не пожалиха капитана и пътниците на „Севърн“! Зверове! Правилно ги нарекохте, и ги предвожда най-жестокият измежду тях, Уолстън — дано не избегне възмездието за своите престъпления!

— Най-после, слава богу, успяхте да избягате, Ивънс! — рече Кейт.

— Да, Кейт. Преди дванайсетина часа можах да се възползувам от отсъствието на Уолстън и другите, които ме бяха оставили под надзора на Форбс и Рок. Моментът ми се стори удобен за бягство. Разчитах да заблудя тия двамата негодници или поне да ги изпреваря, ако упеех да взема известна преднина!

Беше около два часа сутринта, когато хукнах през гората Форбс и Рок почти ведн-ага откриха бягството ми и се втурнаха подире ми. Те бяха въоръжени с пушки Аз имах за защита само моряшкия си нож и краката си и се носех с бързината на делфин!

Преследването продължи цял ден. Като ударих косо през гората, аз стигнах левия бряг на езерото. Оставаше да го заобиколя, защото от дочутия разговор бях научил, че сте се настанили на бреговете на река, която тече на запад.

Откровено казано, никога в живота си не съм тичал така стремглаво и толкова продължително: през тоя ден изминах близо петнайсет мили! Но дявол да го вземе! Негодниците тичаха бързо като мен, а куршумите им летяха още по-бързо. Няколко пъти те изсвистяваха край ушите ми. Представете си! Аз знаех тяхната тайна! Ако им се изплъзнех, можех да ги издам! Трябваше да ме уловят на всяка цена! Вярно, ако нямаха огнестрелно оръжие, можех да ги причакам спокойно с нож в ръка! Или аз щях да ги убия, или те мен! Да, Кейт! Предпочитах да умра, но да не се върна в лагера при тия разбойници! Все пак се надявах, че с настъпването на нощта тази проклета гонитба ще спре! Ала надеждата ми не се сбъдна. Вече бях заобиколил завоя на езерото и се изкачвах от другата страна, а чувствувах, че Форбс и Рок са непрекъснато по петите ми. В тоя момент се разрази бурята, която назряваше от няколко часа. Тя затрудни преследването, защото само при светлината на светкавиците тия мерзавци можеха да ме забелязват между тръстиките на стръмния бряг. Най-после стигнах на стотина крачки от реката Ако успеех да я премина, тия негодници щяха да ме оставят на мира и можех да се смятам за спасен! Те никога не биха се осмелили да я прекосят, тъй като знаеха, че Френч-ден е близо.

Затова побягнах и тъкмо стигнах левия бряг на реката, една последна светкавица освети пространството. Тутакси екна гърмеж.

— Тоя, който чухме ли? — запита Донифан.

— Очевидно! — отговори Ивънс. — Един куршум одраска рамото ми Скочих и се хвърлих в реката. С няколко замаха се озовах на другия бряг и се скрих в тревата, докато Рок и Форбс, които бяха стигнали до противоположния бряг, си говореха: „Мислиш ли, че сме го улучили? — Положително! — В такъв случай трябва да е на дъното?. — Сигурно, и вече е умрял, непременно е умрял! — Тогава още по-добре!“ И си отидоха.

Да, още по-добре за мен и за Кейт! Ах, мерзавци такива! Ще видите вие дали съм умрял! След няколко минути се измъкнах от тревата и тръгнах към ъгъла на скалата Чух лай. Извиках. Вратата на Френч-ден се отвори А сега — добави Ивънс, протягайки ръка по посока на езерото, — ние, момчета, трябва да очистим тия негодници и да избавим вашия остров от тях!

Той произнесе тия думи с такава пламенност, че всички се изправиха, готови да го следват.

Сега беше техен ред да разкажат на Ивънс какво се бе случило през тия двайсет месеца, да му опишат при какви условия „Слуи“ бе напуснала Нова Зеландия, дългото й скитане по Тихия океан до острова, откриването на останките на корабокрушенеца-французин, настаняването на малката колония във Френч-ден, екскурзиите през топлия сезон, работата през зимата и как най-после животът им бе сравнително осигурен и избавен от опасности, до пристигането на Уолстън и съучастниците му.

— И в продължение на двайсет месеца нито един кораб не се е показвал около острова? — запита Ивънс.

— Във всеки случай не сме забелязали нито един в морето — отговори Бриан.

— Слагахте ли сигнали?

— Да! На най-високия връх на скалата издигнахме мачта.

— И никой ли не я е забелязал?

— Не, щурман Ивънс — отвърна Донифан. — Но трябва да признаем, че преди шест седмици я свалихме, за да не привлича вниманието на Уолстън.

— И добре сте сторили, момчетата ми! Вярно, че сега този негодник е запознат с положението! Затова денонощно ще бъдем нащрек!

— Жалко — забеляза тогава Гордън, — жалко, че ще имаме работа с такива престъпници вместо с честни хора, на които с удоволствие бихме помогнали! Така нашата малка колония би се засилила! А занапред ни чака борба, трябва да браним живота си, а знаем какъв ще бъде изходът от тази борба!

— Бог ни е закрилял досега, деца мои — обади се Кейт, — и той няма да ни изостави! Нали ни прати смелия Ивънс, а с него и …

— Ивънс! Ура за Ивънс! — завикаха в един глас всички млади колонисти.

— Разчитайте на мен, момчета — отвърна щурманът, — а тъй като и аз разчитам на вас, обещавам ви да се защищаваме добре!

— И все пак — подхвана Гордън, — ако може да се избегне тази борба, ако Уолстън се съгласи да напусне острова.

— Какво искаш да кажеш, Гордън? — попита Бриан.

— Искам да кажа, че другарите му и той отдавна да са се махнали, ако имаха възможност да използуват лодката! Нали така, щурман Ивънс?

— Не ще и дума.

— Така че ако влезем в преговори с тях, ако им набавим нужните сечива, не е изключено да се съгласят? Зная много добре, че е гнусно да се установят отношения с убийците от „Севърн“! Но това е необходимо, за да се избавим от тях, да осуетим нападение, което може да доведе до голямо кръвопролитие! Е, вие какво мислите, щурман Ивънс?

Ивънс изслуша внимателно Гордън. Предложението му показваше практичен ум, които не допуска неразумни увлечения, и характер, който разглежда спокойно всяко положение. Той смяташе — и не се лъжеше, — че Гордън е най-сериозният и забележката му явно заслужава да бъде обсъдена.

— Действително, господин Гордън — отговори той, — трябва да използуваме всички средства, за да се отървем от присъствието на тези злодеи. Ето защо, ако се съгласят да се махнат, по-добре да им дадем възможност да поправят лодката си, отколкото да водим с тях борба, като не знаем как ще свърши. Но можем ли да имаме вяра на Уолстън? Когато се свържете с него, няма ли той да се възползува от това, за да се опита да нападне Френч-ден, да сложи ръка на всичко, което ви принадлежи? Няма ли да си помисли, че сте скрили някакви пари, от корабокрушението? Повярвайте ми, тези негодници в отплата за вашите услуги ще гледат само да ви причинят някакво зло! В такива души няма място за признателност! Да се сговорите с тях, значи да се предадете в ръцете им.

— Не! Не! — извикаха Бакстър и Донифан, към които се присъединиха и другарите им с пламенност, която зарадва щурмана.

— Не! — добави Бриан. — Не бива да имаме нищо общо с Уолстън и неговата банда!

— Освен това — продължи Ивънс — те се нуждаят не само от инструменти, но и от муниции! Няма съмнение, че разполагат още с достатъчно боеприпаси, за да се опитат да ви нападнат! Но за да отидат по-далеч добре въоръжени, няма да им стигнат барутът и оловото, които са им останали! Те ще ви поискат! Дори ще настояват! Ще им дадете ли?

— Не, разбира се! — отговори Гордън.

— Тогава те ще се помъчат да си ги набавят със сила! Вие само ще отложите схватката, тя ще стане при по-неблагоприятни за вас условия!

— Имате право, щурман Ивънс! — отвърна Гордън. — Да бъдем готови за отбрана и да чакаме!

— Да, така е най-разумно! Да чакаме, господин Гордън. Има и една друга причина да чакаме, която ме засяга по непосредствено.

— Каква е тя?

— Слушайте добре! Вие знаете, че Уолстън може да напусне острова само с лодката на „Севърн“, нали?

— Това е ясно! — отвърна Бриан.

— А според мен тази лодка може напълно да се поправи и Уолстън се е отказвал досега да я направи годна за плаване само защото е нямал инструменти.

— Иначе — каза Бакстър — щеше да бъде вече далеч оттук!

— Точно така, момчето ми. Следователно, ако дадете на Уолстън възможност да поправи лодката — допускам, че тогава ще се откаже от намерението си да разграби Френч-ден, — той ще побърза да замине, без да го е грижа за нас.

— О, да не би да му е за пръв път! — извика Сървис.

— Дявол да го вземе, щом и друг път е постъпвал така — отвърна Ивънс, — как тогава ще можем да заминем без лодката на „Севърн“?

— Какво, щурман Ивънс — запита Гордън, — нима вие разчитате на тази лодка, за да напуснете острова?

— На всяка цена, господин Гордън!

— За да стигнете до Нова Зеландия, да прекосите Тихия океан? — добави Донифан.

— Тихия океан ли? Не момчета — отвърна Ивънс, — за да стигнем поне до някое близко пристанище, където ще чакаме случай да се приберем в Окланд!

— Наистина ли мислите така, господин Ивънс? — извика Бриан.

И същевременно двама-трима от другарите му понечиха да отрупат щурмана с въпроси.

— Как, ще бъде ли тази лодка в състояние да измине няколкостотин мили? — забеляза Бакстър.

— Няколкостотин мили ли? — отвърна Ивънс. — Не е нужно! Само тридесет!

— Но нали островът е заобиколен отвсякъде с море? — запита Донифан.

— На запад, да! — отговори Ивънс. — Но на юг, север и изток има само протоци, които могат да се прекосят лесно за шейсет часа!

— Значи не сме се лъгали, когато мислехме, че наблизо има земи? — каза Гордън.

— Ни най-малко — отвърна Ивънс, — и дори обширни земи, простиращи се на изток.

— Да, на изток! — извика Бриан. — Белезникавото петно, после светлината, която забелязах в тая посока…

— Белезникаво петно ли казвате? — попита Ивънс. — Това е навярно някакъв ледник, а светлината е пламък на вулкан, който трябва да е отбелязан на картите! Е, в такъв случай как мислите, къде се намираме, ако може да зная?

— На някой от уединените острови в западната част на Тихия океан!. — отговори Гордън.

— Остров ли? Да! Но не уединен! Знайте, че той спада към един от многобройните архипелази, простиращи се до бреговете на Южна Америка! И макар че сте дали имена на носовете, заливите, реките на вашия остров, всъщност вие не ми казахте как го наричате!

— Остров Черман, както се казва нашият пансион — отговори Донифан.

— Остров Черман! — повтори Ивънс. — Е, така той ще има две имена, защото първото му име е остров Хановер!

След това, като взеха обичайните предпазни мерки и поставиха в Залата една койка за щурмана, всички си легнаха да спят. В този момент младите колонисти се измъчваха от мисълта за две неща, които не им даваха да мигнат: от една страна, изгледите за кървава борба, и от друга — възможността да се върнат в родината си.

Щурманът Ивънс бе отложил по-нататъшните, си обяснения за другия ден, когато трябваше да посочи на атласа точното местоположение на остров Хановер, и докато Моко и Гордън дежуреха, нощта във Френч-ден мина спокойно.