Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Диалектика переходного периода (из ниоткуда в никуда), 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Иван Тотоманов, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Сборник
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (7 септември 2007 г.)
Издание:
Издателска къща „Калиопа“, 2005 г.
История
- — Добавяне
69
В сезона на помийните компромати няколко московски таблоида публикуваха телефонния разговор на Стьопа с неидентифициран събеседник, когото той наричаше „чичо Боря“. Разговорът се публикува като компромат изключително поради причината, че Стьопа ръсеше мръсотии на всяка втора дума. Текстът във вестниците изглеждаше по следния начин:
Събеседникът: (не се разбира нищо)
Стьопа: „Писна ми от тия имена, чичо Боря. Какво значи това бе: вила «Лъкът на Ерос», павилион «Венерината раковина», пансион «Пссст». Не ми харесва, като на потребител не ми харесва. Те заблуждават.“
Събеседникът: (не се разбира нищо)
Стьопа: „Защото там няма нищо такова бе, да го духат!“
Събеседникът (не се разбира нищо)
Стьопа: „Как е честно ли? Ей така например: агенция «Пу…ка за рубла», клуб «Развей си х…я». Или салон «Задна прашка».“
Събеседникът: (не се разбира нищо)
Стьопа: „Бе каква чистота на езика?! Те просто искат да продават пу…ки на кантар и да се водят купидончета. Много …бана работа, чичо Боря“.
Имиджът на Стьопа изобщо не пострада от тази публикация. Напротив, скандалът му придаде тежест. Дотогава статусът му не беше такъв, че московските таблоиди да публикуват скандални разпечатки на разговорите му. По-големите акули презрително наричаха хора като него „джебчийчета“ — имаха предвид естествено не джебчийството, а „джобните банки“. А и в случай не бяха подслушвали него, а събеседника му. Събеседникът му обаче беше използвал една хай-тек джаджа, дето във ФСБ я нямаха, и всичко, което беше казал, не се разбираше на записа. Така че, с цел поне с нещо да позарадват читателите, разпечатаха Стьопа, след което той за цял месец беше в списъка на „стоте водещи руски политици“.
Два-три пъти дори го сравниха с Жириновски. На Стьопа му беше приятно — Жириновски беше единственият руски политик, когото уважаваше. Въпросът не беше в политическата му платформа (за това в доброто общество не се говори), а във високата му артистичност: разликата между него и останалите беше като между млади актриси, едната от които все още се опитва да пее и да играе, а другите, без вече да ги е срам, си живеят от проституция. Освен това смутените сътрудници на „Санбанк“ получиха известна представа за интимния живот на шефа.
Повечето жени в живота на Стьопа бяха професионалистки — появяваха се от специални агенции, струваха освежаващо скъпо, бяха дивно красиви и в крайна сметка пораждаха у клиента чувството, което един път Стьопа изрази с думите: „Колко гадно нещо е това красотата, ако се позамислиш“. Някои от тях бяха модели, тоест стояха едно стъпало по-нагоре в йерархията, тъй като, както язвително казваше Стьопа, продаваха не само телата си, но и снимките на телата си. Имаше и професионалистки от най-висок ранг — актриси, специализирани в снимките на подразбиращата се душа.
Отношенията на Стьопа с тях обикновено не излизаха извън рамките на уговореното в контракта и продължаваха кратко. Стьопа ги проверяваше дали имат отношение към числата без особена вяра в това, че ще намери сред тях избраницата си. Интуитивно чувстваше, че отношенията им с неговия таен свят са прости като мучене: колкото повече нули, толкова по-добре.
Когато срещаше момиче, което му харесваше, Стьопа се опитваше да си изясни какво знае то за числата и какво те знаят за него. Но никога не питаше за това направо. Имаше много заобиколни пътища. Обикновено отиваше с новата си приятелка на море някъде далече. Романтичните пътувания из островите даваха много възможности да видиш що за човек е другият. Стьопа уреждаше нещата така, че апартамент тридесет и четири и четиридесет и три да са свободни — плащаше предварително. Излизаше му доста скъпо, но той не искаше да пести за сметка на съдбата си.
Първият тест изглеждаше по следния начин: администраторът слагаше на гишето лист със свободните апартаменти и Стьопа го даваше на приятелката си с думите: „Избирай, скъпа“. В списъка винаги имаше шест варианта, независимо от броя свободни апартаменти в хотела. Четири бяха произволни числа, нещо като празни гнезда в барабана на револвер. Два патрона бяха заредени. Под влиянието на външната реклама на московските интернет провайдъри Стьопа наричаше този атракцион „летка.ru“.
Ако момичето избереше тридесет и трети, по-нататъшното развитие на събитията беше неумолимо. Стьопа вадеше телефона от джоба си и имитираше тревожен бизнес разговор. Оказваше се, че срочно трябва да се види с американския си партньор Дау Джонс, който бил паднал по стълбището и си счупил крака. Предлагаше на момичето да остане два-три дни в хотела и да се забавлява. Самият той незабавно заминаваше с чартърен полет дори без да помоли спътничката си да му надуе рога за последно.
Приятелката прекарваше няколко дни в нега и разкош, а после се връщаше при другите си клиенти, понеже започваше да се сеща, че Стьопа никога вече няма да е сред тях. Всичко това можеше, разбира се, да излиза и по-евтино, ако Стьопа разкарваше нещастниците още на рецепцията, но той беше галантен с работещите момичета и не искаше да икономисва от простите им радости, понеже разбираше, че освен бързо разрушаващия се физиологичен ресурс те бедните си нямат други активи и прогнозата за дългосрочната им перспектива с нищо не е по-добра, отколкото тази на инвеститорите, изцяло залагащи на интернет проекти.
Ако момичето издържеше първия тест, идваше ред на втория, идентичен по същността си, но с друга форма. Стьопа пращаше приятелката си да избере кола под наем — да отиде на паркинга, да си хареса някоя и просто да запише номера й. След втория тест идваше трети — игра на лотария или бинго. След него четвърти, пети и така нататък — рано или късно всички кандидатки се проваляха, така че никоя не се задържаше около Стьопа повече от няколко месеца.
При това изискванията му, които не бяха свързани с числата, бяха наистина скромни. „She doesn’n to be a moie star“ — тананикаше си тихичко Стьопа Род Стюарт и наистина беше така — на него му стигаше елементарната привлекателност. Той не очакваше от избраницата си да е безкрайнобедра сексбомба или бивша сабегълтачка, изковала от мечовете плуг.
Но пък си имаше една малка срамна тайна. Понякога страдаше от това, което на езика на съдебната медицина се нарича „разстройство в областта на влеченията“, а на обикновен език не се нарича никак, понеже хората не си говорят за тези неща. Неговото впрочем не приличаше на извращение — просто дреболия, нищо важно или свръхчовешко. Тази негова особеност се проявяваше рядко и обикновено не причиняваше на партньорките му никакви неудобства.
Понякога, когато чувстваше, че скоро, както се казва, вече няма да може да не разплиска чашата на насладата, Стьопа правеше едно странно упражнение. Бързо се смъкваше на пода, клякаше с гръб към партньорката си, сгъваше ръце и ги извиваше възможно повече назад, така че лактите му да опрат точно между бузите й. Правеше го, защото като погледнеш въображаемото сечение, от тази поза се получаваше „трийсет и четири“: тройката бяха контурите на женския задник, а четворката — неговото тяло и издадените назад лакти. Това беше неговият начин да се слее с любимото си число не само умствено, но и телесно: след това движение не му беше необходима никаква допълнителна стимулация, та чашата на насладата да се излее направо на пода (в особено знойните случаи я следваше и партньорката, веднъж даже с кревата).
Стьопа беше наясно, че колегите на капитан Лебедкин прекарват дълги часове пред екрана и си блъскат главите над тази особеност на личния му живот. Не беше ясно обаче може ли от видеолентите, на които под различни ъгли бяха снимани тези еднообразни и малко нервни движения, да стане компромат. От една страна, всичко това беше много странно, да. Но от друга, в него нямаше нищо предосъдително, нищо, което да попада в списъка на осъжданите от обществото секс-гещалти. Във всеки случай не и след моралната реабилитация на онанизма, която Мюс наричаше най-великото духовно завоевание на пазарната демокрация. Затова Стьопа не се притесняваше — смяташе, че трудно могат да използват толкова нищожна негова странност като компромат.
Виж, ако в тази ситуация държеше да персонифицират числото „37“, да, тогава можеше да се опасява, че позата може да се изтълкува като нацистки салют и как нещо просто отвътре го кара да отдаде чест на тъмната сянка на фюрера в момент на оргазъм. Това щеше да има тежки последици за банката, тук всичко си беше ясно на равнището на корпоративната телепатия. А така — какво като цапа килима, дори е модерно. Кой го е грижа? Те другите какви ги вършат…
Стьопа знаеше, че за жените не е трудно да се примирят с тази негова особеност: тя се проявяваше в дните, когато беше притеснен и неуверен в себе си. Но това, както казва поетът Арсений Тарковски, не стигаше. Жената на мечтите му трябваше не само да приема странностите му, тя трябваше да споделя неговото… неговите… Стьопа даже не знаеше как да го каже. Изразът „духовни изисквания“ не беше подходящ — той не искаше нищо от никого, от него всъщност все искаха. „Интереси“? Също не ставаше. „Религия“? Беше прекалено патосно. „Суеверие“? Прекалено презрително и безкомпромисно.
Изобщо, спътницата му трябваше да чувства душата му, но да не бърка прекалено дълбоко в нея. Трябваше да знае за отношенията му с числата, но не всичко. Освен това също трябваше да бъде въвлечена в магията на числата. Иначе Стьопа нямаше да може да й се довери докрай — щеше да си мисли, че тя се примирява с онова, което смята за патология и лудост, единствено заради парите. Ясно е, че беше трудно да намери такава жена дори с финансовите си възможности и затова Стьопа стана почти циничен. Жените минаваха по подиума на душата му, без да се задържат дълго там — поклащаха бедра, оправяха си шапките, усмихваха се, замираха за миг в изкусителна поза преди раздялата и изчезваха зад кулисите, доволни, ако освен парите са изкарали по някое парцалче или обувки.
Мюс имаше много малко общо с този тип връзки. Тя беше на двадесет и седем, което излизаше от границите на възрастовата зона от деветнадесет до двадесет и пет, в която Стьопа си подбираше нимфетките. Общуването с нея му позволяваше не само да подобри разговорния си английски, но и разширяваше интелектуалния му хоризонт. Мюс беше ефектна компаньонка — всички се обръщаха след щръкналите от прическата й „антени“. Имаше смешния навик да гризе молива, когато се замислеше за нещо, и Стьопа се вълнуваше от ивичките червило по жълтия лак. Ритуалът на ухажването, който при него обикновено траеше около час (вечеря, коктейл, душ), в този случай се оказа много необичаен и дори направи Стьопа духовно по-богат.