Виктор Пелевин
ДПП (NN) (25) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

11

Стьопа седеше във вагон-ресторанта, пиеше коняк и гледаше прозореца. Когато влакът минаваше под мост или покрай някоя тъмна стена, в стъклото се виждаше мъж с разчорлена брада и хлътнали очи, облечен в омачкано расо. Гледката беше тягостна.

До бутилката на масичката бяха измачканите уши на Сракандаев — подарък за спомен, който Стьопа получи в замяна на червения лингам на победата. Стьопа чувстваше целия символизъм на тази операция, който така жестоко пасваше на най-новата история на Русия. Това го караше да е още по-нещастен. Най-лошото беше, че той дори не разбираше с какво беше свършила битката при „Кръстовището“ — с победа или с поражение.

Но пък Пастернак казваше, че човек не бива да прави разлика между поражението и победата.

Стьопа още от училище уважаваше Пастернак и знаеше колко е трудно сред родните заложници на вечността, на времето попаднали в плен да намери такива, които да не са страдали от стокхолмския синдром в остра гнойна форма. И все пак заветът на класика не му помагаше.

„Така било значи — мислеше си той и гледаше мяркащия се зад прозореца грешник. — Русия. Влак. Във влака най-обикновен човек, симпатичен и скромен. И изобщо никой не се сеща, че точно той е прочутият Педеругамен, за когото всички са слушали безброй невероятни истории…“

— Нали може?

До масата стоеше влаковият милиционер — вече няколко пъти беше минал покрай него, явно привлечен от романтичния му вид. Стьопа вдигна рамене.

Милиционерът седна срещу него и попита:

— Каква е тази кърпа?

Стьопа мълчаливо побутна ушите през масата и милиционерът ги взе и ги огледа с интерес.

— На Танечка за спомен от срещата ни в Огледалния свят — бавно прочете той черните завъртулки на Сракандаев. — Интересно. А това магаренце отдолу? Вместо подпис, нали? Много е смешно.

Стьопа мълчеше.

— И коя е тази Танечка?

— Повярвайте ми — каза Стьопа и вдигна бездънните пропасти на очите си, — има неща, които е по-добре да не знаете. Ще спите по-леко.

— Изглеждате уморен. Нещо лошо ли се е случило?

— Познахте — отговори Стьопа.

— Няма ли да споделите с мен?

— Няма да ви е интересно.

— Все пак опитайте.

— Защо си пъхате носа в личния ми живот?

— Не си го пъхам. Просто ми разкажете и току-виж ви олекнало.

Стьопа няколко секунди мълча, търсеше думи.

— Оказа се, че не съм само педал — каза накрая, — но и долна страхлива твар…

— Хм — малко объркано каза милиционерът. — И с какво си го обяснявате?

Стьопа вдигна рамене.

— Може би имам подсъзнателни наклонности, за които не съм подозирал. Или с раболепието, с което заразиха детската ми душа в съветските времена… А може би с оня бял прах…

— Ясно. Документите може ли?

Стьопа бръкна в джоба си, извади сгъната на две стодоларова банкнота, отвори я като книжка и му я подаде през масата. Милиционерът я взе с две ръце, погледна президента в овала, после Стьопа, после пак президента. После каза подозрително:

— На снимката сте без брада.

Стьопа кимна. Разговорът започваше да го изнервя. Милиционерът прибра банкнотата, стана и козирува.

— Е, отец Бенджамин. Добре дошли в града-герой Москва.

Стьопа си наля още коняк. Спомни си внимателните манипулации на Сракандаев със снимката на Путин — все едно се страхуваше дори за минутка да се раздели с любимото изображение. А пък раболепието, което се пробуди у самия него, беше изобщо необяснимо. Искаше му се да вярва, че е само ефект от проклетия прашец, от който цяла сутрин му текоха кървави сополи.

Но подозираше, че работата е по-сериозна.

„Откъде се е взело у руснака това низкопоклонничество, това генетично преклонение пред властта? — мислеше Стьопа. — Неизвестно. И най-смешното е, че много добре знаем за тази наша особеност. Вече даже научихме и думата «менталност». Обаче къде изчезва онова, което разбираме за менталността си, когато същата тази менталност се включва веднага щом чуем думата «документи»? Русия ум не я обхващал. Защо ли? Ами много просто. Когато ей това на се надигне в душата ни, умът ни тутакси отпрашва за Баден-Баден. А когато това излезе в отпуска, умът се връща и се прави, че не е станало нищо, че ние сме си Европа, само дето мечките ни са бели. Всеки роден тук разбира всичко това до най-мъничките подробности. И все пак го прави — до последната… Робски душици“.

Стьопа погледна ушите на масата и споменът за кошмара през нощта го накара да се изчерви като домат. Затвори очи, за да не вижда отражението си в прозореца. Телефонът в джоба му иззвъня.

— Да? — каза Стьопа, след като го вдигна до ухото си.

— Здрасти — жизнерадостно викна Лебедкин. — Как е?

— Нормално.

— Еба Магарето, а? Е, добре дошъл в клуба на знаещите и можещите!

— Какво? — смаяно попита Стьопа.

— Записът вече е в Москва. Сега става бързо — по интернет. Целият отдел се насра от смях, докато гледахме как го дръгнеш. А бе направо победа на доброто и светлината. Ти какво така си вдигаше ръцете към тавана? Молеше ли се, а?

Стьопа не отговори нищо.

— И как ръмжеше само… Трябвало е да станеш артист, Стьоп, а не да си търкаш гащите на стола в банката.

Стьопа пак не каза нищо.

— Имай предвид обаче, че когато Магарето реве така, значи работата е сериозна и задълго. Много е влюбчив. Защо мълчиш?

— Не знам какво да кажа — призна Стьопа. — И главата ме боли.

— Защото смърка оная гадост. Виж, това вече не го очаквах от тебе. Едно е да сцепиш сфинктера на Магарето, даже браво за това. Обаче това пък защо?

— Е, сега и за нас ще има компромат.

— Какъв компромат бе — въздъхна Лебедкин. — Няма такова нещо. Магарето е хитро. Виж сега как стоят нещата — за тебе имаме компромат. Ти също си събрал едно-друго за мен, знам аз… Обаче никой няма нищо за Магарето, въпреки че всички са го ебали. Записи има, и то какви! Алмодовар ряпа да яде. Представи си — опъват Магарето, а той грабнал телефона и крещи: „Имам политическо влияние в тази страна, всичките ще ви еба в гъза!“ И тръска глава, та ушите да не му падат в очите и да може да вижда кой го клеца. Сериозно ти говоря — направо е вредно за здравето да го гледаш, наистина можеш да се пукнеш от смях. И какво излиза? Записи има, а компромат — не! Можеш ли да си представиш?

— Не — отвърна Стьопа. — Не мога. Как може да стане така?

— Много просто. Защо мислиш слага снимката на Путин на масичката? Защото знае, че няма да я качим на нито един сайт. Умен е той… Ясна му е ситуацията. По-рано имаше снимка, на която се прегръщаше с Елцин…

Стьопа дълго не можа да измисли нищо. Накрая мълчанието стана непоносимо, просто трябваше да каже нещо.

— Ами защо… ъъъ… защо не можете да пуснете старите записи, тия с Елцин?

Сега задълго замълча Лебедкин.

— Добре де — каза накрая. — Не ти се обаждам за това. Има ли някъде около тебе телевизор?

Стьопа вдигна очи към тавана в ъгъла.

— Има един, но не знам дали работи.

— Пускай го. Ще дават първия „Чубайка“. Не е самото съвършенство де, не сме го огладили съвсем, обаче знаеш как е — първата работа срам за майстора. Все пак хората, които го видяха, го харесаха. Така че пускай телевизора.

— Разбрах — каза Стьопа без особен ентусиазъм.

— И един личен въпрос — продължи Лебедкин. — Ако не е тайна, къде си се научил да се преобличаш така? И ти ли си бил в Панкиската клисура, пич?

— Аз… Не, аз…

— Внимавай с тая работа. Изнервяш хората. Магарето съвсем се сговни, когато му цъфна в банката с тая брада. В един през нощта ми звъня — изобщо не беше разбрал, че си ти.

— Ама той… той знаеше ли? — изумено попита Стьопа.

— Че как. Нали ви паса и двамата. А той има три видеокамери в приемната. Казах му да не се стяга — че не можеш да имаш никакви реални претенции към него, че сигурно е нещо лично, романтично. И оттогава той те чакаше. Ти ваза в офиса имаш ли си?

— Защо?

— Ако нямаш, купи си. Всеки ден ще ти праща цветя по куриер. Знаеш ли, Стьопа… От една страна, те разбирам, нали — да си огледаш партньора и така нататък. Но от друга, да ти кажа, голям маясъл си докара на главата…

— Защо?

— Ти просто знаеш много малко за него. Не е достатъчно само да го работиш, трябва да го дундуркаш и да го браниш от вълците. Иначе почва да реве с всичка сила. Два санбернара си има на вилата — такива вълци са, че не ти е работа.

— Стига вече, капитане — каза Стьопа. — Отивам да пусна телевизора.

— Давай, братче. До скоро.

Телевизорът под тавана на вагон-ресторанта работеше лошо. Сигналът беше слаб — по екрана трепкаха бели линии и звукът почти не се чуваше. Щом обаче рекламният блок свърши, екранът почерня, а после избухна като разноцветна празнична заря. След нея остана огромното златно число „43“. Четворката затрептя, завъртя се няколко пъти около оста си, люшна се и като език на камбана със звън удари тройката. От удара на вълни се разбягаха весели шарени букви и образуваха думите „Чубайка“ и „Зюзя“. След миг между тях с мляскащ звук цъфна мъничко зеленичко „и“ — цветът напомни на Стьопа отровнозеленото „77“ от петербургския му делириум, той усети, че всеки момент ще повърне, скочи и хукна към клозета.

Когато се върна, Зюзя и Чубайка вече бяха на екрана. Стьопа не разбра кукли ли са, или анимация, но бяха направени много добре. Изглеждаха точно така, както ги беше описал Малюта в проекта, но Зюзя, със затворническа ватенка върху моряшката фланелка, беше дори още по-страшен, отколкото си го беше представял Стьопа. Гледаше навъсено Чубайка, правеше от време на време някакви уродливи мечешки жестове и продължаваше разговора, чието начало Стьопа беше изпуснал.

— Чубайка, искате ли да ви припомня как в Русия почна новата епоха?

— Опитайте, Зюзя.

— Значи руснакът си седеше в тъмната барака на едничкото си столче, табуретка де. Бараката беше стара и мръсна и той ужасно я мразеше. Казваха му, че е в нея временно, но той не вярваше, защото помнеше, че същото това са го разправяли и на дядо му и баба му. За да му олекне, руснакът пиеше водка и гледаше телевизия. По телевизията даваха новини за прибирането на реколтата, което също му беше ужасно омръзнало.

— Да, Зюзя, това е наистина ужасно.

— Един ден по телевизията показаха огромна светла къща с колони, камини и витражи, с красиви мебели и картини. А после, Чубайка, на екрана се появихте вие. С ето този смокинг и с папийонката. И помолихте зрителя да отговори на въпроса къде е по-добре — в мръсната стара барака или в тази огромна светла къща.

— И какво отговори руснакът, Зюзя?

— Руснакът отговори, че по-добре е, разбира се, в огромната светла къща. Вие казахте, че този избор е разбираем, но че пътят до тази къща не е лесен и че ще струва скъпо. И руснакът се съгласи на цената, пък каквато ще да е.

— Продължавайте, Зюзя.

— И тогава, Чубайка, вие разкрихте на руснака една страшна тайна. Че за правото да влезе в тази къща, той ще трябва да стане табуретка, понеже точно така живее целият свят и че хората са научени на това още от деца…

— И?

— И когато руснакът се прекръсти и наистина стана табуретка, вие обяснихте, че в страната има криза. И че затова огромните светли къщи не стигат за всички. И че той, тоест вече тя, ще трябва временно да си седи в бараката, както и преди, само че вече като табуретка.

— Интересно излагате нещата, Зюзя. И какво стана после?

— А после вече без никакви обяснения на табуретката седна невидим, но много тежък задник, който на своя език обясни на бившия руски човек, че не бива да се интересува чий е, в смисъл задникът, понеже табуретките също си имали проблеми. И че е по-добре да мисли за нещо друго. Например за това каква му е националната идея…

— Ето, най-после стигнахме до темата на днешното ни предаване — каза Чубайка, обърна се към телевизионните зрители и камерата го показа в едър план. — Здравейте, всички руси! Аз съм Чубайка. А той, както вече сигурно се сетихте, е Зюзя. Всъщност той не е толкова тъп, колкото изглежда, но малко бавно загрява. Той не разбира, че в днешните условия табуретката на колене трябва да се моли да дойде някой инвеститор. А кой инвеститор иска да го наричат задник? Между другото, Зюзя, от гледна точка на пазарната икономика вие не сте никаква табуретка. Много скърцате — казвам ви го като единствения реален инвеститор…

Стьопа разбра, че не може да издържи тези хунски танци на гроба на мечтата си. Докато излизаше от вагон-ресторанта, на вахта пред телевизора застана някакъв оцапан със смазка железничарски лумпен — не беше ясно какво прави тук, при чистите покривки и лъскавите прибори. Той превключи програмата, попадна на новини и се ухили доволно.

— А, ето го и Колин Пауъл… Здрасти, аз съм Коля…

Стьопа отиде в купето и рухна на мястото си. Полежа малко по гръб, разбра, че няма да заспи, и извади от чантата „Братя Карамазови“. Никога не беше чел тази книга, въпреки че помнеше как като дете разсмиваше родителите си, като казваше „Братя Кармалазови“, а после писа две съчинения за нея в училище („мъчителните размисли на един велик художник на словото за съдбините на Русия и духовните търсения на хората“, най-високата възможна оценка — „три“ за съдържание, „четири“ за грамотност).

Сега вече сигурно беше късно да я чете. Но му беше скучно да слуша радиото и той я отвори на някаква страница, отбелязана неизвестно кога и от кого с листче:

 

 

„Красотата е страшно, ужасно нещо! Страшна е, защото е неопределима, и не може да се определи, защото Бог е задал само загадки. И тук бреговете се събират, тук всички противоречия живеят заедно… Някой човек например с възвишено сърце и с висок ум започва с идеала на Мадоната, а свършва със содомския идеал…“

 

 

Стьопа разбра, че по радиото тъкмо пускат песен на Мадона; състоеше се като че ли от заглавия на бизнес-нюс и те сякаш самички се оформяха в главата му като чугунени информационни блокове:

 

 

„You know that we are living in a material world,

And I’m a material girl…“

 

„Още по-страшно е, когато някой вече с идеала содомски в душата не отрича и идеала на Мадоната, и пламти от него сърцето му и наистина, наистина гори, както и в младежките непорочни години…“

 

„You know that you are living with a material girl,

And this is a material breach…“^[1]

 

 

Стьопа стана и толкова рязко изключи радиото, че кръглото копче остана в ръката му. Той го запокити в ъгъла. „Какви идеали, боже мой“ — помисли си той и продължи да чете:

 

„Онова, което умът мисли за позор, за сърцето е само красота. В содом ли е красотата?“

 

Стьопа изпусна книгата и изстена: — Ах, де да беше така, Фьодор Михайлович! Де да беше така!