Виктор Пелевин
ДПП (NN) (15) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

3

След като мина на пръчици, Стьопа понякога си мислеше, че проблемът може да се реши и по друг начин — да си купи вилици с три зъба. Беше виждал такива в сладкарниците — носеха му ги с пастите. Едното зъбче беше по-широко от другите две и приличаше на мъничък нож, с който можеше да си нарежеш пастичката. Теоретично атаката на числото „43“ можеше да се отблъсне и с такава вилица. Възникваха обаче много други въпроси.

Първо, в ресторантите и като е на гости щеше да му се наложи да използва обикновени вилици: един банкер с копринена китайска дрешка, пък и да си носи пръчици за хранене, е нещо очарователно, човек, който не се влияе от парите, но банкер, който си носи вилиците, вече е параноик. Второ, този подход си беше чиста капитулация: все едно че признаваше победата на числото „43“ и покорно се съгласяваше с всички наложени му условия. Вариантът с пръчиците беше по-добър — не само решаваше проблема, но и даваше свобода за маневриране. Да не говорим, че именно с пръчиците в живота на Стьопа бяха влезли Изтокът и Простислав.

Мюс изживяваше дружбата на Стьопа и Простислав много болезнено. Усещаше, че във вселената на Стьопа се е появил друг духовен авторитет, и ревнуваше, макар че за нищо на света нямаше да го признае.

— Колко пъти трябва да ти повтарям — казваше тя, — целият този Far Eastern crap does not work in the Occident^[1]. Това е опит да се избяга от реалните проблеми, пред които ни поставя животът…

Стьопа отвори речника да види като какво ли значи този термин. В речника пишеше, че латинската дума „occident“ (от глагола „occidere“) се превежда като „слизащ; залязващ“. Може би тази рядка дума беше дипломатически ход от страна на Мюс, разписка, че е готова временно да признае условната принадлежност на Русия към Запада в замяна на обещанието на Стьопа да не заминава прекалено далече в Далечния изток. Но времената, когато руснакът се купуваше с миризмата на чийзбургер с изтекъл срок на годност, бяха отминали Вълшебният призрак на Китай мамеше с червено-жълтите си светлини. Хората, с които Стьопа общуваше при Простислав, пораждаха у него огромен интерес и той не мислеше да се отказва от връзките си с тях само защото Мюс не ги харесва.

Вярно, не всичко с Изтока беше толкова наред, колкото му се искаше. Един ден Стьопа отиде при Простислав рано сутринта и попадна на брифинга, който приятелят му провеждаше с няколко тайнствени цивилни блондина — приличаха на капитан Лебедкин. Простислав държеше вдъхновен монолог за Евразия и току поглеждаше в една книга, на чиято корица пишеше: „Three who made a revolution“^[2]. Но дори думите, които изричаше, да бяха чужди, чувството, което звучеше в гласа му, беше лично и искрено:

— Във великата Евразийска равнина почти няма пречки за студа, вятъра и сушата, за маршируващите армии и мигриращите орди. Навремето тук са се простирали огромните азиатски държави — Иранската и Монголската… Когато времето им минава, мястото им е заето от Московия, която се разширява няколко столетия, докато не става най-огромната империя на света. Също като прилив, тя напредва през горите и безкрайните степи, заселени нарядко от изостанали номади. Когато среща съпротива, спира, както прави и приливът, за да събере сили, и после продължава неспирното си настъпление…

Стьопа си помисли, че метафората с нещо напомня на историята на ваучерната приватизация.

— Чак с най-далечните си граници това плато стига до планински бариери — продължаваше Простислав, — заснежените върхове на Кавказ, Памир, Алтай, Саяните и така нататък, които формират естествената граница на Китай. Нима може един народ, чийто хоризонт е така безграничен като Евразийската равнина, да не е велик и да не мечтае за величие?

Простислав остави книгата на масата и отпи глътка чай. После се обърна към дъската, взе тебешира и мълчаливо почна да рисува някакви йероглифи (или наистина знаеше китайски, или много талантливо се правеше, че знае). На Стьопа му стана приятно — за пръв път от много време някой си спомняше за величието на руския народ. Но това чувство оцеля съвсем за малко.

— На съвременните китайски карти — почна Простислав и посочи знаците на дъската — граничещите с Поднебесната територии на Сибир и Далечния изток, а също така и Русия като цяло, се обозначават с три йероглифа:

— „двайсет“,

— „потя се; запъхтявам се“,

— „крадец, мошеник, нечестен търговец“. Същите три йероглифа служат за описване на съществуващия в Русия политически строй. В съвременния китайски руското правителство се обозначава с четири йероглифа:

— „временен; преминаващ“, — „началник“,

— „тръба; нефтопровод“,

— „север“. В момента в Китай чакат мига, когато временната администрация на северната тръба ще намали броя на населението на граничните територии на петдесет милиона души, след което великото учение за пътя на Дао мощно ще нахлуе в безкрайните простори на Евразия…

Думите на Простислав породиха у Стьопа сложни чувства. Колкото до същността на нещата, всичко си беше нормално: числата „двайсет“ и „петдесет“ не съдържаха заплаха, макар и да не обещаваха нищо хубаво. При подробен анализ правеше впечатление, че „петдесет“ е отделено от „четирийсет и три“ със седмица, но не беше ясно какво предсказва това — дали непробиваема защита срещу злото, или напротив, късо съединение. По-добре беше да не налучква.

Проблемите не бяха по същество, а в частностите. Известна странност се наблюдаваше в това, че Простислав разсъждаваше за „временната администрация на северната тръба“ в лекция, изнасяна на хора от персонала на тази временна администрация. Ситуацията ставаше още по-странна и защото самият той също се водеше към това ведомство. Но пък Стьопа отдавна подозираше, че тъкмо в подобни парадокси e солта на руския живот.

Не изпитваше праведен гняв заради намаляването на населението, понеже знаеше, че за това не е виновна временната администрация на северната тръба. В целия свят белите консуматори-християни спираха да раждат деца, за да си вдигнат жизненото равнище. При това от жизненото равнище не зависеше нищо, всичко зависеше от натрапчивото желание да го вдигнеш. „Ей така, на, Бог преебава народите“ — шегуваше се по този повод един от познатите на Стьопа: беше измислил дори специален термин за определяне на процеса — „залезът на консуматорите“. Но пък дори да залязваме, мислеше си Стьопа, поне да е в добро общество. Макар че пак не му беше съвсем ясно какво му е толкова доброто. С две думи, темата беше сложна.

В ГКЧП Стьопа срещаше най-различни посетители. Един път, докато чакаше Простислав, се заприказва с трима младежи, облечени със същите китайски куртки като неговата-този детайл веднага го предразположи. А очите на младежите — пламтяха с неземен огън — го накараха да ги приеме за високодуховни хора.

„Сигурно са някакви мистици“ — помисли си.

Двама от високодуховните мистици бяха художници оформители, а третият — ландшафтен дизайнер. За да каже нещо мило, Стьопа вежливо отбеляза, че за човек с такава професия в огромните руски простори сигурно има безкрайно много работа. Ландшафтният дизайнер обаче, кой знае защо, се намуси. Иначе запознанството беше много приятно — дори си размениха визитните картички.

— А, ония ли? — каза Простислав, когато Стьопа го попита за тях. — Много сериозни пичове…

И добави някаква дума — нещо като „амитафминци“.

Стьопа не беше чувал или чел този термин, но веднага се сети какво означава. Беше чувал от гостите на Простислав за буда Амида, владетеля на мистичната Западна земя, където праведниците се възраждат, та с един кратичък марш-наскок да стигнат до окончателната нирвана. За да могат да се родят в Западната земя, японците повтаряха заклинанието „Нама Амита Буцу“, което означаваше „Виждам буда Амида“. Китайците пък събираха всичко това в една дума — „Амитафо“. Загадъчните „амитафминци“ очевидно бяха праведници, поели към Чистата земя — а това, че беше успял да го разбере сам, само по блясъка на очите им, го изпълни със самоуважение и потвърди, че и самият той не е последният, поел по пътя на духа (беше почнал да се досеща за това след запознанството си с Простислав).

Малко след тази среща прочете в едно списание статия за каменна дзен градина. Статията беше кратичка — че имало такива градини, обикновено към манастирите, и че помагали на съзнанието да се успокои. Стьопа си помисли, че може да си направи нещо такова на вилата — на мястото на тенис корта например, нали никой не го използваше, откакто Елцин вече не беше на мода. Освен това много щеше да се връзва с пръчиците и с общата източна ориентация. Та той си спомни за ландшафтния дизайнер, поел към Западната земя през вихрите на сансарата, и реши да му се обади.

— Дзен градина? — енергично повтори ландшафтният дизайнер. — Бива. Ще стане. Обаче струва скъпо…

Стьопа реши да не се цигани. Тъкмо заминаваше на един финансово-икономически форум, слят с десетдневно пътуване по море — и ландшафтният дизайнер и приятелите му получиха картбланш.

Мюс остана в банката и прекарваше част от времето си там, а другата — на вилата, да наблюдава как върви работата. Обади му се, за да сподели съмненията си. Не обсъждаше какво точно строят докараните от младежите работници — явно смяташе, че не е компетентна в областта на изкуството. Подозренията й бяха породени от друго.

— Много са странни — каза тя. — Съвсем бледи, по цяла нощ не спят. Очите им изцъклени и ченетата им треперят, все едно непрекъснато дъвчат нещо или си бърборят самички…

„Ревнува, как иначе? — помисли си Стьопа. — Каквото и да разправят, жените са си жени“.

— Ех, Мюся — въздъхна той, загледан в червената ивица на залеза зад кърмата. — Де и ние с теб да можехме да си бърборим така. Да се бяхме родили в блажения Запад.

— Аз съм си родена на Запад — с достойнство отговори Мюс.

— Не този Запад — каза Стьопа и продължи с чутото от Простислав: — Там, където си се родила ти, се въплътяват убитите от хората животни, предимно бикове, свине и риби, та като компенсация известно време да гледат филмите на Дженифър Лопес, да слушат вокално-инструменталните ансамбли „Мадона“ и „Еминем“ и да мислят как да си платят вноските за жилището. Това е като отпуска. А после пак се налага безброй и безброй пъти да се раждат като животни. Е, после пак може да изплуват отгоре — да чуят какво ще има тогава вместо Еминем и Джей Ло. И така до безкрай. Това се нарича сансара, от мен да го знаеш. А има и истински Запад — чистата земя на буда Амида, където… където… Бе това не може да се опише с думи. Та тези момчета, които сега работят вкъщи, искат в следващия си живот да се родят точно там. И затова бърборят. Разбра ли?

— Разбрах — каза Мюс. — Значи при нас се раждат свине и волове. А у вас в Русия какви се раждат?

— У нас ли? — Стьопа напрегна паметта си докрай, за да си спомни какво се говореше за това при Простислав. — У нас се раждат победени богове. Небесни герои, извършили военни престъпления. Асури, чиято ярост не могат да поберат дори небесата…

По палубата покрай него мина боса мутра с бял костюм и със стратегическа верижка тип „голда меир“ на врата. Имаше миниатюрна глава, вежди като на неандерталец и сипаничаво лице на монголски палач. Обясняваше тихо нещо на преводача с костюм на райе с жилетка, който ситнеше до него и превеждаше чутото в притиснатия до сивата си буза телефон:

— Absolutely! The fact that he ain’t no pig no more is exactly the shit that pisses everybody here the fuck off.^[3]

Мутрата погледна Стьопа, кимна му като на стар познат и се ухили широко.

„Някой клиент ли е? — загрижено помисли Стьопа. — Не си спомням такъв“.

— Останалото ще ти го разкажа после — каза той в слушалката, доволен, че толкова сполучливо и красиво приключва сложната тема — ценеше не само мнението на Мюс за себе си, но и миниатюрния плацдарм на духовна независимост, отвоюван от нея с толкова много усилия. — Просто прави всичко, което ти кажат момчетата, Мюся.

— Питат каква каменна градина да направят — с лингам ли?

— А?

— Казаха, че имало два вида дзен градини — със свещения лингам на победата и без него.

— Знам го това — изсумтя Стьопа.

— С лингам е петнайсет бона по-скъпо. Искат да им кажеш, понеже трябва да ги калкулират.

— С лингам, разбира се — каза Стьопа. — Време е вече да се научиш и сама да решаваш такива въпроси. Хайде чао.

Когато се прибра, Стьопа имаше много работа и прекара първите няколко дни в Москва. Сумата в сметката, която Мюс му сложи на бюрото, го накара да вдигне вежди, но той не каза нищо. До сметката се появи и продълговата кутия, покрита с жълта коприна — в такива, само че по-мънички, при Простислав продаваха комплекти за чай.

— Какво е това? — попита Стьопа.

— Свещеният лингам на победата — отговори Мюс. — Той е отделно.

— Ясно.

Изчака Мюс да излезе от кабинета и отвори кутията. Вътре, в специални легълца, имаше три изкуствени члена — син, червен и зелен. Бяха спазени всички анатомични подробности — с точност, която стигаше до безсрамие. И бяха покрити с дребнички знаци — може би санскрит или пък тибетско писмо. Стьопа извади единия. В неработния му край имаше кръгла дупка — приличаше на дуло.

„Може да се пъхне молив — механично помисли Стьопа. — Целият, та тоя хуй да не си мисли, че е най-големият кур… Бе те подиграват ли се с мен? Или аз не загрявам нещо?“

Сложи члена в кутията, огледа цялата композиция още веднъж и забеляза в ъглите четири еднакви медни кръгчета с изображението на китайския символ „Ин/Ян“ (Стьопа си имаше свой „Ин/Ян“, цифров — „343/434“). Три лингама, четири кръгчета… Олекна му.

В края на краищата, казваше един от посетителите на Простислав, в този свят всеки цял живот общува само с небето, а околните са само вестители в това общуване. Стьопа ясно виждаше пред себе си числото „34“. Можеха ли последователите на буда Амида да му пратят по-добър знак? Едва ли. Все пак за всеки случай реши да се обади на Простислав.

— Простислав, значи донесоха ми лингама на победата и…

— А, лингам ли? И какво?

Стьопа се поколеба. Не знаеше откъде да започне.

— Къде да го пазя?

— Където ти подскаже душата. Да не е много студено, но и да не е много топло. Да не е много влажно и такова… как беше… да не е много сухо.

— А за какво служи все пак?

Простислав помълча, после отговори с въпрос:

— А ти за какво мислиш, че служи? Стьопа напрегна душевните си сили.

— Ами трябва да е нещо като… Като магически жезъл, нали така? Или ключ? Щом е отделно…

— Ей, позна бе — малко позачудено отговори Простислав. — Израстваш, израстваш, Стьопа. Скоро аз ще трябва да се уча от теб…

— А защо са три?

— Три ли? Ами как иначе? Ти като си слагаш нова врата, колко ключа ти дават? Един е малко, десет вече са много, нали? Ама защо питаш мене? С тая твоя интуиция…

Както обикновено, разговорът с Простислав заздрави увереността на Стьопа. Щом свърши с работата, той отиде на вилата; предчувстваше, че го очаква нещо много необичайно. И предчувствието му не го излъга.

Кортът се беше превърнал в пързалка. Поне така можеше да си помисли човек заради заоблената ограда и мъничката вратичка. Оградата беше украсена с безброй надписи и най-различни рисунки, все едно улични графити едни върху други — и за по-голям ефект няколко флуоресцираха в лимонено и портокалово (особено биеше на очи оранжевият зигзаг „ДаВиГадовете!“, който веднага отекна чак до дъното на душата му).

Приликата с пързалка свършваше с формата на оградата. Вместо лед имаше трева — ленти японски чимове, които ту се застъпваха, ту се разминаваха. Ако не знаеше колко скъпо струва тази дълбоко обмислена небрежност, Стьопа сигурно щеше да реши, че тук са работили подпийнали бригадири ден преди бригадата да свърши. Но понеже това беше дзен каменна градина, той разбираше, че трябва да се отнася към привидните пропуски така, както към написаното с четчица, на която й свършва тушът — нали никой не би приел това за недостатък при анализа на калиграфията, въпреки че без съмнение би било мърлячество, ако боядисваш ограда.

В ограденото пространство нямаше нито един камък. Но Стьопа нямаше въпроси по този въпрос — по-точно имаше, но изчезнаха, щом се появи вероятният отговор: че дзен каменна градина с камъни не е дзен каменна градина. По този повод можеше да не се обажда на Простислав и другите просветени, а да се обслужи и самичък.

Вместо камъни го очакваше друго. В центъра на ограденото пространство стърчаха три пластмасови палми. Бяха закопани в чимовете на няколко крачки една от друга и рязко се очертаваха на фона на бледото московско небе. Бяха три, а парчетата небе, нарязани от правите им стъбла — четири: две между тях и две отстрани. И това неочаквано „34“ така приветливо разкриваше пред Стьопа познатата си, но отново нова същност, че всичките му съмнения изчезнаха. Очите му се напълниха със сълзи, той събра ръце пред гърдите си, вдигна очи към небето и тихичко прошепна:

— Амитафо! Амитафо! Амитафо! И след кратка пауза бързо добави:

— Амитафо! Амитафо! Амитафо!