Виктор Пелевин
ДПП (NN) (23) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Диалектика переходного периода (из ниоткуда в никуда), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (7 септември 2007 г.)

Издание:

Издателска къща „Калиопа“, 2005 г.

История

  1. — Добавяне

52

Сракандаев отиде в нощния клуб „Кръстовището“ — точно срещу театъра. С него останаха два бохемски персонажа (гащите на единия бяха на шарки като кожата на жираф, другият беше с пуловер с изображение на Лара Крофт) и едно младо моряче, неясно как присъединило се към компанията им. В клуба ги чакаха — управителят излезе да ги посрещне и веднага ги вкара вътре.

Стьопа не го чакаше никой и за пръв път от много години му се наложи да се нареди на опашка. Мръзна навън около час, като от време на време гледаше загадъчно мигащата зелена неонова дума „Кръстовището“ и неразбираемото „anno homini MMIII“, ецвано на бронзовата плочка над вратата. Най-накрая го пуснаха да влезе.

До входа имаше детектор за метал като на летище. Щом видяха Стьопа, фейсконтролърите веднага го помолиха да мине през него. А щом машината записука, дойде и старшият охранител — приличаше на изпития Клинт Истууд — и го отведе в стаята за персонала. Провери го с ръчния металотьрсач (наложи се дори да си вдигне расото) и му нареди да отвори чантата.

Бръкна в нея, извади консервата сардини и пак я пусна вътре. После извади „Добротолюбие“ и го прелисти, на една страница се задържа почти половин минута. След това слабите му нервни ръце измъкнаха от чантата свещения лингам на победата. Клинт Истууд прокара пръст по него, после погледна Стьопа.

Стьопа вече бе изживял целия срам, достъпен на човешката душа по този повод, във влака. Освен това помнеше, че нападението е най-добрата защита.

— Имам и още един — каза той и се втренчи право в очите на Клинт Истууд. — Искаш ли да го пипнеш? Само че внимавай — целият е в мазоли…

Клинт Истууд не издържа погледа му и пусна лингама в чантата.

— Няма проблеми, отче — каза той и подаде чантата на Стьопа. — Приятно прекарване.

Стьопа обиколи препълнената зала и намери маса за сам човек близо до сцената.

Интериорът на клуба напомняше на аквариум. В полумрака светеха разноцветни лампи, покрай масичките плуваха сервитьорки с рокли, на които бяха избродирани големи ококорени риби. Направи му впечатление, че няма мъже сервитьори — но пък сред посетителите нямаше жени. На сцената примигваха пъстрите светлинки на разни музикални уреди. Сракандаев и компанията му не бяха в залата.

— Какво ще поръчате? — попита го една сервитьорка.

Тъкмо навреме. Стьопа отвори менюто и погледна колонката с цените. Срещу „3.40 г-ра“ беше коктейлът „Б-52“. Пет и две правеше седем. Добре, даже много добре, помисли си Стьопа.

— Донесете ми „Б-52“… А това до него какво е? „Б-2“?

— Фирменият ни коктейл.

— Че защо е толкова скъп? Цели двайсет и пет гущера?! Сервитьорката вдигна рамене.

— Добре — каза Стьопа, след като сметна, че двойката и петицата също правят седмица. — Дайте ми и един „Б-2“.

Оставаше му само едно — да чака. Стьопа помисли малко, извади телефона от джоба си и набра Простислав. Той дълго не вдигна — сигурно спеше. Най-после телефонът изквака:

— Ало? Кой е?

— Здрасти — каза Стьопа. — Аз съм. Много спешна работа. Печелиш пет стотака в зелено.

— Какво има?

— Ами… в момента съм в една… в една много сериозна ситуация. Трябва спешно да ми се погадае. Обаче тук не е удобно. Хайде направи го ти, а?

— Добре — малко учудено каза Простислав. — Че каква ще е пък тази ситуация?

— Точно това искам да разбера и аз — отговори Стьопа. — Трябва ми ясен еднозначен отговор.

— Обади се след десетина минутки — каза Простислав. — Ще видим какво ще излезе от тая работа.

Стьопа прибра телефона и се зае с донесения коктейл.

Минаха няколко минути и в залата се появиха спътниците на Сракандаев. Жирафа и Лара Крофт влачеха под мишниците шашардисаното моряче. Униформата му беше разкопчана и то имаше такъв вид, все едно идва от песента за „Варят“, на който първо няколко пъти са го извели на палубата, дето я няма, а после са му пуснали прожектора право в очите, дали са му хиляда долара и са му наредили да забрави всичко.

На Стьопа му се стори, че те се появиха като привидения направо от огледалната стена. След миг разбра, че една от секциите й всъщност е врата. Жирафа и Лара превлякоха морячето през цялата зала, охраната им отвори и тримата изчезнаха навън.

Сракандаев сега беше сам — някъде там, зад огледалната врата.

Часът беше ударил.

По дланите на Стьопа изби студена пот. Той ги избърса в покривката и махна на сервитьорката.

— Сметката, ако обичате.

Тя сложи на масичката сиво листче. Стьопа по навик погледна цифрите и видя под милото „3,40“ равнодушното „25,00“.

— Госпожице — каза той, — сложили сте ми към „Б-52“ и „Б-2“, пък изобщо не съм го мяркал.

— Точно така — каза сервитьорката. — Това е фирменият коктейл-невидимка. Вижда се само в сметките. Не сте ли чували за технологията „стелт“?

Както много пъти напоследък, Стьопа не разбра подиграват ли се с него, или му говорят сериозно. Не знаеше какъв е редът тук. Може би това беше фирмен майтап за новите клиенти. А може би икономическите тенденции на цифровия век бяха проникнали в света на алкохолната рецептура. В края на краищата нали и той забъркваше в банката си подобни коктейли, само че с повечко нули. Какво толкова се чудеше?

Подаде на момичето две зелени двайсетачки и каза:

— Задръжте рестото. За ремонта на летището. А какво имате там?

И кимна към огледалната врата, от която преди минутка бяха излезли спътниците на Сракандаев.

— Кабинети — отговори сервитьорката. — Но в момента и трите са заети.

Стьопа я изчака да си тръгне, извади телефона и пак звънна на Простислав.

— Аз съм — каза и заслони телефона с ръка, за да не се чува шумът. — Е, какво излезе?

— Излезе тя… — Простислав малко се запъна. — Важна ли е работата? Не може ли да се отложи?

— Какво излезе? — попита Стьопа. — Не ме мъчи де!

— Кофти. Двайсет и девета. „Повторна опасност“.

— Аха — стоически каза Стьопа. — Ясно. А позицията каква е?

— Днеска кво сме, понеделник ли? Значи първа — отговори Простислав. — Слаба черта. Предсказанието е следното — „Ще влезеш в пещера в бездната“. Така че, такова, вземи си фенерче. И котки, само че не от тия, дето мячат, ами алпинистки, хе-хе-хе…

Стьопа мълча няколко секунди, после, без да каже „дочуване“, затвори и прибра телефона в джоба си.

„Че ти какво си мислеше? — попита нечий глас в ума му.

— Да убиеш човек си е сериозна работа…“

„Не — отговори друг глас. — Какъв човек? Това не е човек. Това е «четирийсет и три». И всичко трябва да се реши днес или никога. Ние не можем да живеем в един и същи свят. Като Зюзя и Чубайка. Тоест те могат де. А ние не можем, наистина не можем…“

Прожекторите над сцената светнаха и гръмна ритмична музика. Музиканти не се виждаха и Стьопа се сети, че е плейбек. В тясното пространство между музикалните уреди излезе мъж с черна широкопола шапка и строга лилава рокля с дълбоко деколте. Беше Борис Маросеев. Стьопа за пръв път виждаше звездата толкова отблизо. Боря беше бледен. Под едното му око имаше синина — личеше си дори под грима. На цвят беше идеално в тон с роклята. Боря свали шапката, притисна я към гърдите си и се поклони. Посетителите зааплодираха.

Стьопа погледна към съседната маса — там седяха двама младежи с еднакви тъмни пуловери. Сега, на светло, се виждаше, че са гримирани, също като мнозина други в заведението. Гримът обаче беше сложен неумело, все едно някой ги беше разкрасявал набързо в някой тъмен вход. Единият беше дребничък светлокос юноша със сънено лице. Другият беше някъде към два и петдесет и напомняше на един персонаж от филм на Куросава — титаничния имбецил, който се биеше с дървен чук. Гримът на мъничкото му честно лице наистина изглеждаше много странно.

Когато Борис Маросеев свърши поклона и се изправи, съненият юноша дръпна титана за ръкава. Огромният мъж измъкна изпод масата големия си като тиква юмрук и като се стараеше да не привлича вниманието на околните, го показа на певеца с пестеливо движение. Маросеев, поне така се стори на Стьопа, пребледня още повече. Но пък може и да беше от поредната промяна в осветлението.

Музиката се усили. Боря започна да се клати в такт с нея, скръсти ръце, вдигна лице към тавана и с кадифените интонации на Жо Дасен зашепна в микрофона:

 

— Видях го вчера в новините,

той каза, че без нас светът ще се порути.

Да, с него ще е мир, покой и радост — да, и трите.

И аз си искам един Путин…

 

Всички запищяха от възторг. Започнаха да чупят чаши и чинии, чуха се крясъци — до една маса или се биеха, или може би танцуваха. Секюритата се втурнаха натам и Стьопа разбра, че едва ли ще има по-добра възможност. Грабна чантата, стана и бързо отиде до огледалната стена. Спря за миг пред нея и огледа отразената зала. Никой не гледаше към него — всички зяпаха сцената, на която Боря, доколкото му позволяваше скапаното състояние, изобразяваше нещо средно между ски спускане и хватки от джудо.

Стьопа натисна огледалната секция с лакът, тя се завъртя и той влезе.

Озова се в тъмен коридор с три врати. Открехна първата. В стаята имаше някаква пияна компания. Открехна втората и видя циганин с китара — пееше нещо на двамата си голи слушатели, които го слушаха захласнато.

Сракандаев можеше да е само зад третата врата. Стьопа извади лингама от чантата. Беше неприятно хлъзгав в мократа му от вълнение ръка.

„А може би — помисли си той, докато поглаждаше с пръсти гъвкавата пластмаса — точно този коридор е пещерата, а бездната е зад вратата? Тогава всичко пасва. Само че каква е тази бездна? Горна или долна? Ах, ако знаех, само ако знаех…“

Трябваше да бърза.

— В името на отца, сина и светия дух — прошепна Стьопа, докато си слагаше гумените ръкавици. После осени лингама с една бърза четворка, завъртя бронзовата дръжка във формата на надуващо тръба купидонче и дръпна вратата.