Виктор Пелевин
ДПП (NN) (4) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

34

Бизнесът на Стьопа почна обикновено — с търговия с компютри в късната горбачовска епоха. Любимото му число имаше достатъчно простор, нелюбимото също. Стьопа особено строго контролираше договорите, в чиито поредни номера изскачаше „43“, а пък ако това число се повтореше, изобщо отказваше да ги подписва — намираше си всякакви, често съвсем смехотворни предлози — каквото и както и да крещяха съдружниците и клиентите му. При доставките винаги се стараеше партидите да са по 34 („Така ни ги доставят — обясняваше на клиент, поръчал сто бройки например. — И утре пак толкова, а вдругиден — остатъкът“). Ако партидите бяха съвсем малки, се мъчеше да ги разпредели така, че първия ден да изпрати три бройки, а на следващия — четири. След това правеше пауза, за да не би случайно да се получи „43“. Имаше си много такива технологии.

Тъй като целият страх, който изработваше душата му, беше насочен към отношенията му с числата, Стьопа почти не се боеше от бандитите. Е, плашеше го мисълта, че могат да го прострелят с колт 43-ти калибър, но подобна вероятност беше малка. Понякога поредната поява на мутрите по някакъв начин съвпадаше с появата на омразното число и тогава Стьопа се държеше като най-обикновен пъзлив комерсант. Бандитите обаче, които си мислеха, че са го уплашили те, можеше да си изпатят.

Един път в бизнеса му се намесиха гастролиращи в Москва чеченци — някакви си урусмартанци. Стьопа анализира думата и чрез сложни изчисления, свързани с поредния номер на буквите в азбуката и реда им в самата дума, намери в нея да се повтаря два пъти „43“ — и се съгласи с всичките им искания. Сутринта обаче, като повтори изчисленията, разбра, че е сбъркал. Провери ги още два пъти и се обади на своите хора, също чеченци — двама братя с библлейските имена Иса и Муса. И когато урусмартанците дойдоха за парите, се проведе кратък хералдичен диалог, по време на който Иса и Муса разстреляха гостите с два броя „Стечкин“ — куршумите бяха изпилени на кръст. Урусмартанците принадлежаха към враждебен тейп^[1].

Кръстовете на куршумите нямаха никакво отношение към християнството — когато попаднеше в тялото, такъв куршум не го пробиваше и не излиташе, а разцъфваше като космата оловна роза и отхвърляше събеседника назад, без да му оставя онези няколко секунди дееспособност, които често развалят всичко на света. В резултат Стьопа се прослави като пресметлив и жесток човек с желязна ръка, човек, който не само може да прати разните там нахалници на среща с Аллах, но е способен дори да скара чеченци с чеченци.

Тази слава беше много полезна, когато Стьопа започна да разширява бизнеса си. Да те мислят за мръсник и убиец беше полезно. Това го предпазваше от човешката низост: душите с повишена конкурентоспособност виждаха в него демона с по-висок ранг и се разкарваха — да трепят онези, в които виждаха поне някои черти на Спасителя. По природа Стьопа беше добър човек, склонен да прощава обидите и да помага на изпадналите в беда, но историята с урусмартанците му помогна да скрие това от широката общественост.

Скоро стана ясно, че отдавнашното му решение да учи в икономическия е било умен избор. В употреба влязоха не получените знания за природата на социалистическите финанси (всичките му бяха изхвърчали от главата), а познанствата: бившият профпредседател на курса му помогна да си регистрира банка. Оказа се, че той познава много ключови хора още от времената, когато бизнесът се казваше комсомол. Истински сложното беше само едно — да измисли име на банката.

Дълго си блъска главата над този въпрос. Смачканите листове, изписани с отхвърлени варианти („Воробьови гори“, „Вълшебникът Гудуин“, „Великата Гея“) напълниха отначало кошчето за боклук, а после и всички ъгли на кабинета му. На служителите беше забранено да го свързват по телефона, докато траят творческите мъки, и те вече тъкмо почваха да се тревожат за състоянието на шефа, когато решението дойде.

Беше парадоксално. Стьопа си спомни какво беше прочел на гърба на стола на предния ред в едно кино точно на седемнайсетия си рожден ден — „САН-34“. „САН“ нямаше нищо общо с „34“. От друга страна, беше трудно да се намери дума, която да е по-близко до главното число в съдбата на Стьопа. Но никой, дори най-проницателният недоброжелател, не би могъл да разбере това, и тайната си оставаше тайна. Така се роди „Санбанк“.

Дейността на банката отговаряше на името й. Естествено това се оказаха проекти, свързани със санитарното дело, тоест с чистотата и с градската канализация. Приятелите и познатите на Стьопа — имената на техните банки напомняха за оазиси в знойните пустини или за тропически орхидеи, похапващи мухи и бръмбарчета — естествено му се присмиваха. Но Стьопа не им се сърдеше — от романтичните имена, с които колегите му от института кръщаваха любимите си рожби, отдалече намирисваше на съд и куршум. Беше ясно, че те няма да просъществуват дълго. А „Санбанк“ беше име толкова унило и ненужно на никого — а значи и не пречещо на никого („малко понамирисващо название“, както писа един естетстващ таблоид), че се оказа отличен камуфлаж. И мнозина бързо оцениха колко по-спокойно е да си въртиш сериозните операции през кантора, която се асоциира с чистотата, отколкото да минаваш през разните там „Елитбанк“ или „Първа Главна“. По-малко елит, обаче и по-малко главоболия.

Бизнесът му растеше и процъфтяваше като грозното патенце от приказката на Андерсен, което без само да забележи, се превърнало в лебед. За това спомогна и една елементарна имиджова операция — малко преди кризата през деветдесет и осма Стьопа преведе името на банката на английски като „Sun Bank“. И когато тези думи заблестяха до руското име на всички документи, започна да изглежда, като че ли банката още от самото начало е имала отношение не толкова към отечествените санитарни услуги, колкото към англоезичното слънце на свободния свят, и че „Санбанк“ е просто руска транскрипция на истинското й име. Без да има никакво право на това, рожбата на Стьопа започна да се възприема като разклонение на всички западни корпорации, в чиито названия имаше „Sun“. Стьопа съзнателно използва това, като открадна емблемата на банката от логотипа на „Sun Microsystems“. Стана почти същата, само на мястото на стилизираните букви „s“, „u“ и „n“ бяха цифрите „3“ и „4“, дотолкова променени от художника, че непосветените виждаха само някаква геометрична рисунка. Онези, които помнеха как Стьопа беше започнал бизнеса си, оставаха все по-малко и по-малко — но пък и не му трябваха особено.

Въртеше си бизнеса така, както когато търгуваше с компютри. Разликата беше, че вместо кашони с надпис „fragile“ сега се товареха и разтоварваха огромни суми пари и това ставаше не в областта на видимите и осезаеми предмети, а в смътното измерение на електромагнитните заряди и електрическите вериги, за което Стьопа не знаеше почти нищо.

Всичките му решения се управляваха от две числа — „34“ и „43“; първото включваше зелената светлина, а второто — червената. Въпреки това бизнесът му вървеше по-добре, отколкото на повечето му конкуренти. Всички обясняваха това с парадоксалната му интуиция; самият Стьопа знаеше, че номерът е в животворното влияние на трийсет и четворката. Впрочем понякога, особено в тъмните и дълги зимни нощи, у него се пробуждаше рационалистът и той почваше да мисли как може да става така — хора с цели щатове консултанти, референти, аналитици и астролози да вземат добре преценени решения и да губят, а той понякога да се отказва от сигурна печалба само защото някъде до нея се мержелее „43“, или напротив, да се издънва, когато му намигне „34“, но все пак да държи банката в играта и да печели (не винаги, разбира се, но по-често от онези, които се ръководят от здравия разум). Постепенно отговорът започна да се оформя в главата му.

Епохата и животът бяха дотолкова абсурдни в същността си, а икономиката и бизнесът до такава степен зависеха от един дявол знае какво, че всеки, който взимаше решения на основата на трезвен анализ, приличаше на глупак, решил да кара кънки в буря пет бала. Не стига че нямаше очакваната опора под краката си тоя нещастник, но и самите инструменти, с които се надяваше да надбяга останалите, ставаха тежести, които го дърпаха към дъното. Да не говорим, че навсякъде бяха накачени правила как да караш кънки, свиреше оптимистична музика и в училище готвеха децата за живота, като ги учеха да правят тройно салто.

А Стьопа се придържаше към закон, за който светът си нямаше и представа. Различаваше се от брауновите частици, които се стрелкаха да намерят най-краткия път и в резултат приключваха живота си, увлечени от безсмислени водовъртежи, по това, че житейската му траектория не зависеше от калкулациите на ума. Той беше като разумен човек сред диви зверове, гонени нанякъде от инстинкта си. При това другите ставаха диви зверове именно поради стремежа си да постъпват колкото се може по-обмислено, а той ставаше разумен човек, защото вместо да следва обърканите указания на разсъдъка, винаги се подчиняваше на едно и също ирационално правило, за което не знаеше никой друг. Това си беше истинска магия и тази магия беше по-силна от всички измислици на интелекта.