Виктор Пелевин
ДПП (NN) (21) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

34

Решението да убие Сракандаев узря в душата на Стьопа мигновено, все едно някой й беше издърпал централното чекмедже, сложил беше в него попълнения с кръв формуляр за убийството и пак беше блъснал чекмеджето на мястото му. Когато се събуди на сутринта след срещата си с Малюта, Стьопа разбра, че всичко вече е решено. Не биваше да изпитва никакви съмнения или угризения.

Трябваше обаче да бърза. Ако Бинта беше казала истината. А засега всичко го потвърждаваше. До рождения му ден оставаше толкова малко време, че той почна да планира нещата още в леглото.

Нямаше време да организира нещата по проверен солиден канал. Да възложи случая пък на някой набързо намерен „професионалист“ не можеше. Онзи щеше да вземе парите, да каже, че всичко му е ясно и отляво, и отдясно, и после щеше да му звънне джедаят Лебедкин. Оставаше едно — да направи всичко сам.

Това не го плашеше — така щеше да е по-честно. Освен това можеше да е и по-безопасно. Кой би си помислил, че единият бъдещ партньор е претрепал другия? Както винаги в такива случаи, щяха да търсят някой студент идеалист с балтон до глезените.

Камуфлажната дегизировка, изпробвана в „Делта-кредит“, трябваше да се доусъвършенства. Към брадата Стьопа добави купено на битака расо и килимявка — така казваше на черната шапка на духовните лица, въпреки че не беше сигурен, че думата е точно тази. Пак на битака си купи и голям лъскав кръст, явно наскоро излят от водопроводен кран. Една стара ученическа чанта от изкуствена кожа направи облика му окончателно правдоподобен. На въоръжение освен това беше взет един стар квадратен часовник „Луч“ и офицерски ботуши. Докато слагаше всичко това в багажника на колата, Стьопа вече се чувстваше издирван по целия свят престъпник.

От страх той даже измисли как да се помоли на истинското божество, без ни най-малко да се отклонява от безсмисления християнски канон. Правеше се така: отначало той се обръщаше към тройката, като мърмореше: „В името на отца и сина и светия дух!“, а после сътворяваше четворката чрез кръстния знак. Разработваше метода върху бабички, които идваха при него по време на двете му тренировки в метрото. Важно беше да не сбърка реда и да не се прекръсти преди да е призовал Троицата (което, доколкото си спомняше, се правеше на черна меса).

След като проблемът с облеклото беше решен, дойде ред на въпроса за оръжието. Стьопа изобщо и не помисли да използва разните там автомати със заглушители, пистолети с лазерни мерници и други подобни холивудски варианти. Отначало се спря на един дълъг кухненски нож — солинген. На него имаше емблемка, която напомняше за разказа на Конан Дойл за танцуващите човечета, което го правеше подходящ за планираното кръвопролитие. След обстоен размисъл обаче Стьопа реши, че ножът не е подходящ — той едва ли щеше да успее да заколи жив човек.

От отдавна обаче имаше един страшен сувенир — стреляща писалка, немско производство, с кутийка патрони. Бяха си в кутията за пури „Монтекристо“, в която му ги бяха подарили. Патроните приличаха на фасове от дамски цигари — с бели хромирани гилзи и куршуми със стоманена сърцевина. Макар да беше малка, писалката беше страшно оръжие.

Стьопа я изпробва на вилата. От няколко метра тя пробиваше желязна кофа. Вярно, имаше и недостатъци — първо, изстрелът беше силен. Второ, писалката не беше удобна за държане и откатът беше болезнен. Трето, презареждаше се сложно — трябваше да се развинти, да се извади гилзата, после да се завинти с нов патрон вътре и да се запъне механизмът (скобичката отстрани леко щръкваше). Дълга процедура. Но пък всичко щеше да свърши с един изстрел. Черепът на Сракандаев едва ли беше по-твърд от петмилиметрова ламарина, особено на слепоочието.

Когато отвори гардероба в спалнята, за да сложи писалката в някое от саката си, Стьопа видя жълтата копринена кутия, за която отдавна беше забравил. В нея бяха трите лингама на победата, мистичните ключове за каменната дзен градина.

Хрумна му неочаквана мисъл.

Сложи кутията на масата и извади един от дългите пениси, зеления. Дупката отзад изглеждаше достатъчно широка. Стьопа взе писалката, натисна я внимателно и тя потъна вътре.

Обаче не се вадеше. Стьопа размаха члена няколко пъти с надеждата, че писалката ще изскочи под въздействието на центробежната сила. Тя, изглежда, се беше закачила за нещо.

Стьопа започна да стиска члена, внимателно го огъваше, та писалката да изскочи. В движенията му имаше нещо толкова неприлично и същевременно възбуждащо, че на устните му се изписа крива усмивка.

Внезапно се чу оглушителен пукот — все едно в ръцете му се беше спукал балон. Стьопа видя, че вместо свещения лингам държи нещо, което приличаше на изяден до половината недозрял банан. Разкъсаният от изстрела езотеричен инструмент се беше превърнал в гумени парцалаци.

Куршумът беше пробил килима и се беше забил в пода. Стьопа дори не успя да се изплаши. Ако беше държал члена под друг ъгъл, всички проблеми щяха да са се решили по-просто, макар и по съвсем различен начин. Но докато гледаше зелената огризка в ръката си, той изобщо не мислеше за това. Не мислеше дори за това, че изстрелът бе доста по-тих отпреди.

Сракандаев не беше човек, който трябваше да бъде убит заради бизнес необходимост. За такива задачи си имаше специални хора и методи. Сракандаев беше мистичен враг. Нещо повече, врагът беше не самият Сракандаев, а онзи дух на злото, който го използваше и действаше чрез физическото му тяло. Стьопа искаше да порази именно този дух. А за тази цел огнестрелното решение а ла Муса и Иса не вършеше работа. На Стьопа не му трябваше труп, трябваше му победа над числото „43“. Следователно трябваше да използва мистично оръжие от типа на тибетски кинжал пурба или осветен сребърен куршум. Какво можеше да е по-добро за тази цел, ако не свещеният лингам на победата? Да, самата съдба му беше пратила амитафминците.

Стьопа извади от кутията следващия лингам, нагласи механизма на писалката, без да слага патрон, и внимателно я вкара в него. След няколкоминутни експерименти стана ясно, че спусъкът действа безотказно, ако стиснеш силно гумения пенис през средата. Всички други манипулации бяха безопасни — можеше дори да пуска лингама на пода. Стьопа знаеше, че на гумоподобната пластмаса от този вид, леко хлъзгава и дори мазна на пипане, не остават пръстови отпечатъци. По-добър начин за скриване на оръжието не би измислил дори и първият консултант на Ал Кайда по западна психология.

Докато Стьопа боравеше с лингама, пак му направиха впечатление буквичките, изписани на него. Боята беше качествена — изобщо не се ронеше и не се размазваше под пръстите му. Когато беше отворил кутията в офиса си, беше решил, че надписите са на някакъв източен език. Сега видя, че буквите са руски, но много стилизирани, така че да приличат на санскрит или на нещо от сорта. И изписваха странната фраза „Ом мама папа хум“. Над „м“ в думите „Ом“ и „хум“ имаше мънички чертички, като над „й“. В долната част на приспособлението странната фраза беше написана още няколко пъти с друг почерк и на латиница: „Om Money Padme Whom“, пак щателно стилизирано като санскрит. Значи поне двама амитафминци бяха работили над лингама. Очевидно бяха почнали да правят партидата за износ, но после беше дошла поръчката на Стьопа и се бяха преориентирали към вътрешния пазар.

Стьопа си спомни какво беше чувал от Простислав. Подобни надписи се правели на ритуалните предмети с цел да се прогонят злите духове. Думите „мама“ и „папа“ — така го четеше Стьопа) най-вероятно бяха ритуално обръщение към мъжкото и женското начала ин и ян. Или пък всичко беше много по-просто: пичовете бяха изписали някакво източно заклинание с руски букви, та московските бесове, които едва ли знаеха чак такива чужди езици, да се подплашат.

„Скоро ще проверя — помисли си той, — при това с най-злия дух на света“.

Сложи си гумени кухненски ръкавици, внимателно избърса патрона със спирт, после и частите на писалката. Зареди я и още по-внимателно я натика в лингама. След това изряза от червената гумена постелка за вана в банята кръгче точно колкото основата на лингама, изрисува го с невидимото число „34“ и го залепи с японско „superglue“ от една спринцовкоподобна тубичка. Стана красиво — и изобщо не си личеше.

Докато извършваше споменатите операции, Стьопа бе обзет от неизпитвано през последните месеци душевно спокойствие. Той изобщо не мислеше за крайната им цел — все едно се занимаваше с някакво безобидно хоби от типа на дърворезба. Когато свърши, прибра лингама и гумените ръкавици в чантата.

Тя обаче беше прекалено лека — без съмнение в нея трябваше да има още нещо. Стьопа помисли малко и сложи в чантата две книги — дебелия том „Добротолюбие“ и до него — „Братя Карамазови“. Помисли още малко и прибави една консерва сардини в олио, бутилка водка, несесер и бельо. Нагласи водката в плитката средна преградка така, че да се подава от чантата и всеки от пръв поглед да разбере що за човек е човекът, който я носи. Чантата се изду убедително; лъскавата капачка на шишето я правеше направо безупречна. За да не я види Мюс, Стьопа я заключи в касата. После изхвърли строителните отпадъци — съсипаната постелка за вана, гилзата и изчовъркания от пода куршум.

Не си представяше много добре какво ще прави сега. Беше си мислил да причака Сракандаев до някой от нощните клубове, които той посещаваше. Но след няколко дни нещата се развиха другояче.

Помогна му телевизията. От едно предаване за театъра Стьопа научи, че Сракандаев заедно с приятелите си бохеми отива в Петербург на премиерата на една нашумяла авангардна пиеса. Сракандаев беше главен спонсор на проекта и в предаването го сравняваха с Дягилев. Един от артистите каза датата на пътуването и дори часа, в който заминаваше влакът със „специалния театрален вагон“. Бяха поканени всички ценители на новия руски театър. Стьопа не беше от тях, но такава възможност не биваше да се изпуска — друга изобщо можеше да няма.

В момента нямаше важна работа — трябваше само да направи първата вноска за „Зюзя и Чубайка“ (изобщо не можеше да повярва, че предаването вече е „Чубайка и Зюзя“), но това и Мюс можеше да го свърши. Стьопа подписа платежното и я помоли да се свърже с Лебедкин, за да уточнят реквизита и сумата.

— Заминавам за два дни — каза й после. — Най-много три.

— Къде ще ходиш? — попита Мюс.

— В Петербург — отговори Стьопа; знаеше, че най-добре е да се казва истината за всичко, освен за най-важното. — Простислав изнася доклад в музея на сънищата — „«И Дзин» и двубоят с хладно оръжие“.

Мюс само изхъмка.

Отидоха да вечерят в „Скандинавия“. Мюс обикновено се обличаше съвсем непретенциозно, но този път носеше някаква особена рокля, която приличаше на наметка без ръкави. Много й отиваше. Но докато вечеряха, Стьопа забеляза на лицето й бръчици — не ги беше виждал досега. И антените на главата й вече не изглеждаха толкова щръкнали и дълги. Странно, но бръчиците изпълниха сърцето му с такава нежност, че той чак се просълзи. За да не види Мюс сълзите му, Стьопа взе недопушената си пура и излезе на балкона.

„Не бива да я пренебрегвам така — каза си той, докато гледаше наконтените посетители в двора. — Бедничката, удря трийсетака вече — а какво е постигнала? Секретутка съветничка. Сигурно й е много тежко. Пък и втори месец вече отношенията ни са само по плана Маршал… Или трети? Ох… Стига всичко да мине както трябва… — при мисълта за предстоящото убийство го заля лепкав страх — стига да успея… Ще се оженя за нея. Честна дума“.

Рязък повей на вятъра откъм Кремъл хвърли пепелта от пурата в лицето му. Стьопа потрепери.

„Хем ще си извадя и английски паспорт“ — помисли си той, изпуфка още едно облаче дим и се обърна към Мюс, която беше застанала на вратата.

Прати шофьора да я закара на вилата и отиде в московския си апартамент. Чантата и дегизировката го чакаха.

Първата му работа беше да включи огромния вентилатор на черната щанга, срещу който на стоманена халка висеше ярко боядисан дървен папагал с разперени крила. И папагалът, и вентилаторът бяха от Санто Доминго, беше ги купил от един бутик на главната улица — и сега бяха на същото разстояние един от друг, както и в магазина, и възпроизвеждаха съвсем точно поразилия го тогава ефект. От крилата на папагала висяха десетки бамбукови тресчици, вентилаторът ги люлееше и те издаваха нежни, мелодични и мъничко тъжни звуци. И душата му се отпускаше, и му ставаше леко и прохладно, както се беше почувствал преди много години, когато беше влязъл в магазина от напечената улица. Полъхът на въздуха и шушненето на бамбука винаги го успокояваха и най-важното, по някакъв начин го изпълваха със съзнанието, че е прав.

Стьопа внимателно си залепи брадата, после поседя малко със затворени очи — преценяваше подготовката си наум. Трябваше да вземе лепилото — можеше да се наложи да си подлепва брадата; не се беше сетил за това досега.

Облече расото и се погледна в огледалото. В огледалото нямаше Стьопа. От огледалото го гледаше свещеник на неопределена възраст. Светлата му брада беше прошарена с ранни бели косми. В очите му се четеше скръбна съсредоточеност на духа.

Свещеникът си помисли, че трябва да вземе ключовете, за да не ги забрави в палтото си. Отиде до закачалката, бръкна в единия джоб, после в другия — и намери пликче шамфъстък. Преди да идат в „Скандинавия“, джобовете му бяха празни.

— Мюс — прошепна той и се усмихна. — Мюс… Нали заради тебе го правя. За да… За да… Чакай ме, ще дойда аз. Но ме чакай много…

Трябваше да бърза — влакът на Сракандаев тръгваше от Ленинградската гара след един час.

Запазеното му място беше 28. Това число не означаваше нищо във вселената му, но близостта му до числото „29“ му напомни с какво опасно нещо се е заел. Трябваше да върви по ръба на пропастта. Но нямаше избор. Всеки път, когато решителността му отслабваше, той шепнеше:

— Чубайка и Зюзя? Чубайка и Зюзя?

И яростта, която се надигаше в душата му, зареждаше акумулаторите и той се изпълваше с нова омраза и нова сила.

Влакът беше толкова чист, че той чак се учуди (отдавна не пътуваше с влак). Засега беше сам в купето. След като изчака да мине шафнерът, Стьопа скри лингама под расото си и отиде в „театралния вагон“. Там беше шумно и весело, гърмеше музика. Стьопа веднага разбра в кое купе е Сракандаев — пред вратата имаше бодигард.

След час, когато отиде пак, беше още по-весело, но бодигардът си беше на поста. Стьопа разбра, че няма да може да направи нищо по време на пътуването.

Върна се в купето си, прибра лингама в чантата и за да се отърве от стреса, отиде във вагон-ресторанта. Гаврътна две уискита на бара, взе си трето, седна на една масичка и се втренчи в телевизора под тавана. Бяха пуснали „Спайдърмен“. Записът през няколко минути се прекъсваше от един и същ клип — реклама на банката HSBC: един дебел очилат японец се блещеше смешно и пееше с отвратителен глас в някакъв токийски караоке бар:

— Спайдърмен-Спайдърмен, ра-ра-ра-ра, Спайдърмен! „Не съм самурай аз — помисли Стьопа; уискито приятно стопляше тялото му. — Един самурай нямаше да е толкова изнервен. И нямаше да крие хуй под расото. Щеше да направи всичко с нож, от любов към изкуството. И на бодигардчето щеше да резне гръкляна…“

Известно време мисли за японеца от клипа — той му направи много по-голямо впечатление от филма, който и без това беше гледал. Номерът на японеца беше по-жесток от цифровите скокове от покрив на покрив. Цял живот да се трепеш на някаква безсмислена работа и да си пилееш половиния час свободно време на ден, като ходиш в караоке бар, хилиш се добродушно и пееш за Спайдърмен — за това беше необходима такава мистична храброст, че в сравнение с нея всичките подвизи на камикадзетата изглеждаха забавачница. Кой беше казал, че в отвореното общество героизмът изчезвал? Сорос май. Напротив, помисли си Стьопа, в него не остава нищо освен чист героизъм.

Когато се върна в купето, си имаше спътник — беше се качил на някоя от гарите: късо подстриган млад мъж с лице, в което се долавяше нещо монголоидно. Беше облечен в черно. На масичката до прозореца имаше плоско шише водка, бутилка минерална вода и чаша. След като възпитано поздрави, спътникът на Стьопа му кимна към водката:

— По едно за лека нощ?

— Не, благодаря — сухо отговори Стьопа, легна на своето легло и се напсува наум, че си беше оставил чантата в празното купе.

Спътникът му му пречеше. Отначало реши да вечеря и дълго шумоли с някакъв плик, от който купето замириса на влажна есенна гора и на гъби. После пи водка, сложи си слушалките и през тракането на колелетата до Стьопа започнаха да долитат откъслеци неясна музика.

Събуди се, понеже някой го буташе по рамото. В купето беше почти тъмно — светеше само слабата оранжева нощна лампа.

Плюс очите на спътника му.

Стьопа хвърли поглед на чантата си — цяла ли е. Висеше си благополучно на закачалката откъм краката му. Погледна и масичката. Шишето водка беше празно. Не знаеше колко време е минало.

— Извинявайте много — почна спътникът му, — вие май вече спяхте…

— Има такова нещо — отвърна Стьопа. — Какво искате?

— Имам една молба. Но дори не знам как да го кажа — много ми е неудобно.

— Не се притеснявайте — каза Стьопа.

— Толкова рядко е да срещнеш духовно лице. Не може ли да поговорим малко? Имам голяма нужда от това.

— Не може ли да изчакате до сутринта? — попита Стьопа.

— Но мислите не чакат — възрази спътникът му. — Те, нали разбирате, само се люшкат ей така — той показа с ръце, — като вълни в буря. А плувецът си ти. Тоест в смисъл аз. И навсякъде около теб ужасни скали, рифове… От цял час ви гледам и си мисля — да повикам ли за помощ? Да го будя ли? Да не го ли будя?

В бързите му жестове имаше нещо такова, че Стьопа реши да не възразява. Вече беше разбрал, че дегизировката му налага определени задължения, също както докторската престилка или милиционерската фуражка. Той бавно се надигна, седна в леглото и попита:

— И какво ви тревожи?

— Ще почна отдалече, нали става? За да стане ясен пътят.

— Добре — каза Стьопа. — Да опитаме да го изминем.

— Кажете ми — защо например се разпадна и изчезна Съветският съюз? Как мислите?

Стьопа вдигна рамене и каза:

— Такава е била волята Божия.

— Да, по Божията воля, съгласен съм. Но как се е проявила тя в измеренията на човешката душа?

Стьопа пак вдигна рамене.

— Не бързайте, аз ще се опитам да го обясня. Какво правеха съветските хора? Строяха комунизма. Отначало се мисли, че той ще дойде веднага след революцията. След това датата почва да се отдалечава все повече и повече и скоро той става нещо като хоризонта. Колкото и да вървиш към него, той си е все на същото разстояние. И тогава, като последен рубеж, за дата на настъпването на комунизма се обявява осемдесета година. И значи политаме към него през космоса, под ръководството на КПСС и с песните на художествената самодейност и докато дори само ей тоничко от тази вяра е жива, целият свят се диви възхитено. През осемдесета година обаче окончателно става ясно, че вместо комунизма ще дойде Олимпиадата. Всичко, както разказват съвременниците й, все още изглежда желязно и несъкрушимо. Но само след няколко години това несъкрушимо желязо се разпада самичко. Именно защото е изчезнал хоризонтът. Материята е останала без оживяващия я дух. И няма накъде да се върви, разбирате ли?

— Разбирам — каза Стьопа. Беше решил да говори колкото се може по-малко.

— Ще попитате какво общо имате вие с това. Сега ще ви обясня. Не ви ли се струва, че има пряк паралел между комунистическия проект и християнския проект? В смисъл, че и двата съществуват в историческа перспектива и с времето съдържанието им избледнява, защото изходната метафора все повече се отдалечава? А в полезрението ни всеки ден се появява нещо ново. За да си християнин или комунист, трябва всяка сутрин да зареждаш съзнанието си с огромен концептуален апарат, чиито идеи са формулирани в точка, която се отдалечава все повече и повече. В това е тяхната разлика с недостъпния интелект на закона на Буда, чийто дворец и чиито скрижали са сега, в същия този миг! От друга страна, християнството също няма къде другаде да съществува освен в някоя от стаите на този дворец. Точно затова ние, тантристите агностици, казваме, че Буда е и Христос и Кришна. Но не само. Разбирате ли?

— Не съвсем — честно отговори Стьопа.

— Ще ви дам един пример. Сигурно сте изучавали в семинарията решенията на петнайсетия конгрес на КПСС и сте ги сравнявали с решенията на шестнайсетия. Но още тогава е било ясно, че няма да има например четиристотин четирийсет и трети конгрес на КПСС. Дори само тази цифра е доказателство за провала на проекта. И по същия начин едва ли някога ще дойде петхилядната година след Христа, не сте ли съгласен? Когато дойде, тази година сто на сто ще се обозначава с някакво друго число, много по-кратко и отброявано от някоя друга дата. Но мигът, когато това стане, ще е същият като ей този сега. Точно това е дворецът на изначалния Буда!

— Всичко е възможно — каза Стьопа.

— Да, разбира се. Ще кажете, че формално пришествието Христово няма точно определена дата. Но в християнството, не може да не се съгласите, има своего рода естетичен и есхатологичен контур на времева перспектива, в която се разгръща проектът. Това е millenium-ът, хилядолетието. Изтича един millenium. Чакат, чакат, никой не идва. Изтича втори millenium. Пак чакат — пак не идва. Сега е третият. Нали ви е ясно, че пети няма да има? Християнството, без да се обиждате, отдавна е изпуснало осемдесетата си година. Вече навсякъде се вихри Олимпиадата, разбирате ли? И колкото повече време минава, толкова по-малко смисъл остава в думите на този забравен език, свързани със синтаксис, животът, от който отдавна се е изпарил. Освен това аз изобщо не вярвам в светостта на книгите ви.

— Е, тук не сте прав — изсумтя Стьопа, за да не би съгласието му да изглежда подозрително.

— Как? Не сте ли съгласен? Но, ще ме прощавате, думите винаги са дуалистични, субектно-обектни. Не е ли така?

Стьопа вдигна рамене.

— Те могат да отразяват само концептуалното мислене, а то няма нищо общо с истината. В най-добрия случай думите могат да се опитат да дадат посоката, и то приблизително. Но може ли да смятаме за светиня един знак със стрелка и надпис: „До святото — един километър боси по водата“? Или някоя ръждясала табела, на която пише: „Тук стана чудо“? Свещено според мен може да е само онова, към което сочи стрелката! Нали?

— Всичко на този свят става по Божията воля — каза Стьопа и се прекръсти.

Спътникът му се тупна по бутовете и възкликна:

— Вие сте невероятен събеседник! Уж си мълчите, но като кажете нещо — право в целта! Разбира се, че е така. Аз, като тантрист агностик, го разбирам по-добре от другите: работата е там, че наистина стрелката няма към какво да показва. Затова понятието за святост може да се приложи единствено към самата стрелка. Просто няма към какво друго да го прикачим, ха-ха-ха! — И се запляска по тялото и краката така енергично, че на Стьопа му се дощя да избяга в коридора. — Самото понятие за святост също е от областта на концепциите, в които се лута заблуденият ум! Затова в святото няма нищо свято, ха-ха-ха! И в това, че всичко е точно така, може да се види Божията воля, Божият план, наистина сте съвсем прав. Но това е много фин аргумент и почти никой не би го разбрал. Колко е приятно да се говори с човек като вас! Дайте да пием за това! Знам, че си носите в чантата.

— Откъде знаете? — Стьопа се напрегна. — Да не сте ми бъркали в чантата?

— Ама моля ви се! Просто шишето стърчи. От цял час го гледам, ако ще говорим честно. Ту него гледам, ту вас. Бих отишъл във вагон-ресторанта, но ме е страх да изляза от купето, много ме лашка. Ще взема да се изгубя в пространството. А пък ако не в пространството, то във времето.

— Значи водка — каза Стьопа, стана и свали чантата от закачалката. — Ей сега… Заповядайте.

— Благодаря — каза спътникът му. — Направо ме спасихте. Защото, честно да ви кажа, не само ме лашка, ами ме и дръгне. За тия неща нощем само водката помага…

Стьопа изпита внезапно омерзително озарение. Как не се беше сетил досега? Спътникът му дрънкаше всичките тия глупости, защото беше на двайсет и девето легло — нали самият той беше на двайсет и осмо? Ама разбира се, какво да се чуди тогава… Вярно, не беше съвсем сигурен — не беше гледал номерата. Но интуицията му подсказваше, че е точно така. Стьопа незабелязано извади лингама от чантата, сложи го до себе си и го зави с одеялото.

„Ако ми скочи, ще го застрелям“ — помисли си.

Спътникът му отви капачката, наля си половин чаша, гаврътна я, погледна Стьопа виновно и жално каза:

— Хем ме лашка, хем ме дръгне. А вие?

— Не, пийте си — отвърна Стьопа. — Предпочитам да поспя.

Щом получи бутилката, спътникът на Стьопа забрави за теологическите въпроси. От слушалките пак заквака музика, след малко се чу ново бълбукане. Стьопа се поуспокои. Спътникът му беше надул музиката така, че можеше да познае песента — „Besa me Mucho“. На Стьопа му заприлича на малоруско оплакване от мучащи бесове и чак му се дощя да завие. Обърна се към стената и се замисли колко опасно е станало да се пътува с влак и какви неприятни хора бродят в полумрака извън границите на обезпечения свят. После пак задряма. В просъница чуваше тихо ломотене, като че ли спътникът му редеше еднообразни стихове на непознат език.

Когато се събуди, вече беше светло. Спътникът му стоеше на вратата облечен, с чанта през рамо. Изглеждаше невероятно свеж.

— Аз слизам — каза той. — Благодаря ви, много ми помогнахте нощес. Вие сте наистина добър и състрадателен човек. А това е по-важно от всички умопостроения.

— Бог да е с вас — отвърна Стьопа.

— Искам да добавя само едно нещо. Не искам да останете с впечатлението, че съм метафизически песимист. Съвсем не! Абрахамическите религии си отиват, това е вярно, въпреки че ислямът още дълго ще тормози света. Но в това няма никаква трагедия, понеже идва нов месия. И, запомнете ми думите, той ще е буда Майтрея!

— Като дойде Христос, ще дойде и Антихристът — намусено каза Стьопа: беше чул наскоро тази фраза по телевизията.

— Аха… Е, извинете, не исках да ви обидя — каза мъжът и заби поглед някъде в района на корема на Стьопа.

Той изведнъж осъзна, че все още стиска червения лингам — разбра го по лицето на спътника си.

— Може би в нещо греша аз, в нещо друго пък вие — каза той, докато внимателно гледаше нашарения с буквички протуберанс, щръкнал от ръката на Стьопа. — Но според мен ние, хората на духа, с търсенето на истината не само изкупваме взаимно грешките си, но и създаваме онова количество добро, което, иска ми се да вярвам, в крайна сметка ще натежи повече от цялата мерзост на съвременното човечество…

И направи странен жест — за секунда скръсти ръце пред лицето си и щракна с пръсти, все едно викаше двама сервитьори, застанали зад гърба му.

— Нека всички мисли в потока на съзнанието ви и всички илюзорни материални обекти около вас да носят на живите същества само радост и да ги пазят от злото! — каза той. — Ом свабхава шудхо сарва дхарма свабхава шудхо хан! Пожелайте ми същото. Благодаря ви още веднъж и довиждане.

Стьопа не каза нищо, само затвори очи. И когато вратата се затвори, запъшка и застена, за да преодолее позора си.

Преодоля го бързо — все пак имаше много години опит в бизнеса. Прибра лингама в чантата, легна на една страна и се унесе в объркан влаков сън — парчетата му се блъскаха и се застъпваха.

Отначало сънува, че е с акваланг и неопренов костюм в клетка като тези, в които кинооператорите се крият от акулите. Около клетката плуваше златната рибка от „Якитория“, само че в съня му беше голяма колкото косатка. Стьопа знаеше, че клетката го защитава не толкова с пръчките си, колкото с числото „34“, изписано с флуоресцентна боя на табелки по стените.

Очите на златната рибка, огромни като чинели от оркестъра на съдбата, току се оказваха точно пред лицето му и тогава го дострашаваше, защото рибката беше много възбудена.

— А, не — говореше тя, — ако знаех, нямаше да го направя за нищо на света.

— Извинявай — увещаваше я Стьопа. — И аз не знаех. Но пък свърши добре, нали?

— Добре ли? А това тука виждаш ли го? — Златната рибка извъртя око към потрепващата си гръдна перка. — Да не мислиш, че аз я мърдам? Сама се мърда!

— Извинявай — повтори Стьопа. Нямаше какво друго да каже.

— Длъжник си ми, разбра ли ме? — каза рибката с гласа на джедая Лебедкин, обърна се и отплува в сините дълбини.

Стьопа заплува след нея и скоро стигна до едно таванско прозорче на някакъв романтичен покрив. В небето сияеше кръглата луна, а зад прозореца спеше Сракандаев и трябваше да го убие, преди той да се събуди. До Стьопа имаше и още някой, но той някак си не можеше да го види. Отначало си помисли, че е златната рибка и че луната е просто окото й. Но когато този някой бръкна под расото му и го хвана за члена, стана ясно, че не е рибката.

Насън беше трудно да се каже за кой точно член са го хванали — дали за свещения лингам на победата, или за неговия собствен. Но в това нямаше нищо объркващо, понеже в измерението, в което се намираше, те бяха едно и също. Когато Стьопа го разбра, му стана ясно и друго: че за да види този нахалник, трябва да погледне в огледало. Затаил дъх от неприятно предчувствие, той доближи лицето си до прашното стъкло на таванското прозорче.

Предчувствието не го излъга.

Беше мултимедийният герой Педеругамен. Беше облечен в трико с буквата „Q“ на гърдите и с розово наметало, обшито с ширити, а на лицето му имаше прекрасна венецианска маска. Педеругамен вдигна свободната си ръка за поздрав и на наметалото му за миг лъсна значка с американското знаме. На Стьопа му олекна — разбра, че няма от какво да се страхува.

— Кой си ти? — попита той шепнешком.

— I’m your neighbourhood friendly Queerman^[1] — отговори Педеругамен.

— По-тихо — прошепна Стьопа, — ще събудиш тая гадина. Защо си станал такъв?

— Някога и аз бях като теб — прошепна Педеругамен. — Но веднъж ме ухапа калинка… И теб ще те ухапе, ще видиш.

— Какво искаш? — шепнешком попита Стьопа. Вместо отговор Педеругамен пак дръпна Стьопа за лингама.

— Недей — примоли се Стьопа, но Педеругамен не му обърна внимание и дръпна трети път. Стьопа с ужас разбра, че не може повече да контролира ситуацията, размърда крака и лингамът стреля.

Педеругамен направи уплашено салто — от китките му изфучаха бели струи — и отлетя някъде надолу, към пламтящите неони на джунглите на насладата. Летеше бързо, но Стьопа успя да мерне, че трикото му е изрязано така, че да му се вижда задникът.

Всичко беше изгубено — изстрелът беше събудил Сракандаев и той потропа по стъклото на прозорчето и викна:

— Край!

Стьопа отвори очи и разбра, че не вика Сракандаев, а шафнерът.

— Крайна гара — пак викна шафнерът и пак потропа по стъклото на вратата. — Петербург!