Виктор Пелевин
ДПП (NN) (12) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

29

Стьопа беше щастлив с Мюс. Щом стипендията й за изучаване на фолклора свърши, той я взе на щат — измисли й длъжността „главен консултант по финансовите операции“. Това, както би отбелязал всеки покемон-аналитик, беше доста прозрачен символ: Пикачу подаваше дългия си дебел „Mont-Blanc“ и дори позволяваше да изцеждат от него по малко течност.

Оказа се, че изучаването на съвременния градски фолклор е най-добрата бизнес школа. Мюс беше съвсем наясно какво се изисква от един руски бизнесмен — да е мъничко крадец, мъничко юрист и мъничко светски човек. Тя имаше прекрасна бизнес хватка и можеше да й се повери всяка задача.

Банката работеше перфектно. За спомен от чеченския период на Стьопа му беше останал само един подарък от Муса — настолна запалка от патрон с гравирана на него сура от Корана. Всичко в живота на Стьопа сякаш беше само щастие.

Освен едно.

Беше на четиридесет и две. И щеше, както подсказваше логиката, да стане на четиридесет и три.

Колкото повече наближаваше страшната дата, толкова по-често Стьопа си спомняше думите на Бинта и се опитваше да намери в тях някакъв пропуснат навремето смисъл. Постепенно в ума му узря план, който, поне според него, можеше да реши проблемите му. Планът беше лукав и казуистичен. Но можеше и да успее.

Бинга не беше казала нищо нито за „43“, нито за „34“. Беше говорила само за лунното и слънчевото число. И ужасът, който му беше предсказала, трябваше да започне, когато годините му станеха лунното число.

Българската ясновидка беше казала така:

„Слънчевото число може да е всякакво. И лунното също. Въпросът не е в числата, а в съвсем друго“.

Но в какво друго — не му беше обяснила. Това, мислеше Стьопа, можеше да е силата на волята, решителността, храбростта — или нещо такова. Ами ако, мислеше си, проявеше тези качества и за една година сменеше тези числа на силата с другите, тоест лишеше „43“ от лунния му статус, а следователно и от възможността му да му вреди? А после незабелязано да се върне в лоното на старата си вяра… Тази мисъл беше примамлива до световъртеж.

И Стьопа реши да го направи. Изчака в бизнеса да настъпи известно затишие — не се предвиждаха никакви сериозни операции — и извърши един простичък ритуал, който обаче накара сърцето му да бие така, все едно отслужваше черна меса. Написа числата от едно до деветдесет и девет на мънички листчета и ги пусна в празната захарница. Вдигна очи към лампата на тавана и каза умоляващо:

— Временно, само временно, кълна се!

Вселената не отговори и Стьопа извади жребия си. Беше „29“. Лунното число съответно беше „92“. В новото число седмицата пак я имаше — като разлика от цифрите. Стьопа си пое дъх. Това най-вероятно беше поличба.

Започна да води нов живот. Външно всичко се беше старото, но изградените около числото „34“ ритуали и свещенодейства, от които се състоеше животът му, отстъпиха място на новите, ориентирани към числото „29“. Първите няколко дни, през които живееше по новите правила, бяха изпълнени с ужас, смесен с еуфория — все едно в душата му на малки дози влизаше чувството, с което самоубиецът-оптимист прекрачва от перваза в по-добрия свят.

Всичко около Стьопа беше непредсказуемо и ново. Когато излизаше да пие кафе в зимната градина, той се оглеждаше подозрително, все едно очакваше да го удари мълнията на възмездието. В градината свиреше тиха музика — Филип Глас, любимият му композитор. Операта „Ехнатон“, посветена на египетския фараон реформатор, който низвергнал старите богове и издигнал нов, за Стьопа беше все едно история за самия него. Още повече че освен личната храброст, необходима за радикални духовни промени, имаше и културни паралели: Ехнатон се беше кланял на слънчевия диск, а Стьопа беше шеф на „Sun-банк“.

Катастрофата дойде, когато Стьопа вече вярваше, че експериментът е сполучил. Една сутрин, докато си дояждаше закуската — филийка с ягодово сладко (той вече дъвчеше по двадесет и девет пъти вместо тридесет и четири, поради което му се струваше, че гълта храната си недосдъвкана), Стьопа посегна с вилицата към кристалната купичка и изведнъж видя, че приборът означава не „34“, както винаги, а „43“.

— Какво ти е? — стресна се Мюс, която седеше срещу него.

Трудно беше да се каже точно какво му беше и какво се беше случило. Дори не само трудно, а невъзможно, защото всъщност не се беше случило нищо — вилицата си имаше същите четири зъба, под които почваше дръжката със сребърни извивчици, които приличаха на морски вълни. Но първото, което биеше на очи, бяха зъбите. И чак после вниманието се насочваше към трите пролуки между тях. И как изобщо някога Стьопа беше виждал в тази конфигурация от метал и празнини числото „34“? Дори „43“ да беше жигосано в дъбовата маса пред него с нажежено желязо, пак нямаше да е толкова ясно.

Стьопа разбра какво значи небесно наказание. Сега по-добре от всички египтолози разбираше каква сила е накарала египтяните да напуснат построената в пустинята столица и заедно с нея и слънчевия култ и да хукнат към старите си богове, като ги молят за прошка. Същият този древен ужас налапа душата му и Стьопа за пръв път в живота си осъзна колко е нищожен човекът пред лицето на невидимите надсветовни сили, с които си играе като идиот, качил се на стълб за високо напрежение.

Чувстваше, че ще е много трудно да изкупи вината си — но нямаше друг изход. Започна с това, че направи трийсет и четири пъти по трийсет и четири поклона. Беше отвикнал и това му отне почти два дни — заради болките в коленете се налагаше да прави дълги паузи. Последваха други ритуали, които като че ли го върнаха в детството му — той чувстваше, че колкото по-наивни и чистосърдечни са постъпките му, толкова по-лесно ще му простят греховете силите, пред които се е провинил. Закле се, че никога, никога вече няма да изневери на числото, което беше избрал за цял живот, каквото и да му донесе приближаващият се рожден ден. В душата му протичаше нещо като реставрация на неразумно свалената монархия. Слава богу, монархът още беше жив — и след седмица, прекарана в покаяние, Стьопа разбра, че е опростен.

Но в душата му се появи нова стигма — до омразното „43“ лумна друго проклето число — „29“. Срещу него вече имаше две числа, а на негова страна — само едно. И нямаше кого другиго да обвинява за това.

Стьопа предприе екстрени мерки. Първо, сложи на моравата пред вилата си умалено два пъти копие на танк „Т-34“, купено от някакъв западащ музей на бойната слава. Танкът наистина изглеждаше страховито и до него на Стьопа му беше по-спокойно. После си спомни, че най-добрата защита е нападението, и премина в атака. Няколко дни разстрелваше с ловната си пушка панички, надписани с числата „29“ и „43“, и се смееше с цяло гърло, когато сачмите пръсваха поредната паничка, полетяла косо над горските върхари. Част от гнева му поеха и кутиите кефир с дата „29“ — по време на заточението си в хладилника те се подуваха безобразно, все едно в тях наистина се беше вселил духът на злото, и избухваха, ударени от оловните сачми, като гнойни бомби.

Стьопа поиска да му донесат в кабинета досиетата на служителите, чете ги няколко дни и без да обяснява нищо, уволни част от персонала. Между уволненията нямаше нищо общо — освен това, че всички уволнени по някакъв начин носеха числата на злото: един например живееше на номер 29, втори на спирка „Четирийсет и трети километър“, бащите или майките на други пък бяха родени през 1943 или 1929 година и така нататък. Никой не разбра какво точно става.

Постепенно Стьопа си възвърна сигурността и спокойствието. Знаеше, че може да избира посоката на житейския си път и че всичко ще е наред, стига да не направи някоя глупост. Откъде знаеше това, беше трудно да се каже — всичко се базираше на тайнственото мистично чувство, чието присъствие той почна да усеща ясно сега, след като то го беше напуснало временно поради проклетия му експеримент.

Цялата тази история обаче остави една рана, от която Стьопа не можа да се издери. Вилицата, която доскоро благославяше всяка поднесена към устата хапка, започна да го трови с невидимото си проклятие. Той отслабна, появиха се стомашни проблеми. От време на време му се гадеше или пък получаваше разстройство — без никаква причина според лекарите; Стьопа обаче знаеше причината. И докато слушаше поредния доктор, който се чудеше къде и с какво е могъл да се натрови, той чувстваше, че би могъл да разкаже много за това как действа най-страшната отрова на света — умът.

Мюс виждаше, че нейният Пикачу страда, но не можеше да разбере причината. По нейно настояване Стьопа отиде на изследвания в Германия. В резултат той се разочарова докрай от медицинската наука: разбра, че разликата между евтиния руски лекар, който разперва ръце в недоумение, и скъпача немец, който прави същото, е в това, че немският доктор преди това може да прати лайното на пациента в специална банка с двойни стени в друг град със самолет и после да получи оттам сложна диаграма на цели пет страници с някакви си червено-зелени индикационни лентички, цифри, стрелки и удивителни. Разликата в парите отиваше за заплащане на труда на хората, заети в производството на този гланцов високотехнологичен продукт, а самите движения на ръцете на докторите си бяха еднакви. Освен това и в двата случая ставаше дума за най-добрите доктори, доколкото те разперваха ръце в недоумение, вместо да назначат някакви пагубни процедури.

Стьопа сам намери изход. На връщане от лекаря влезе в руското ресторантче „Сакура“ на Курфюрстендам (навремето обядваше в екзотичната арменска таверна „Donskoj Kazachok Rebroff“ на Вестфалишер Щрасе, но сега му се дояде най-обикновено московско сашими). Кимна на три берлински мутри като на стари познати, седна в къта за непушачи и си поръча. И когато му поднесоха дървено ешафодче с разпорен през гръбнака тон, се позамисли, остави вилицата и ножа и за пръв път в живота си взе пръчиците.

Оказа се, че не било толкова сложно — всичко стана от първия опит. Докато се хранеше, той мислеше за символизма на ставащото. Пръчиците можеха да означават „11“ или римското „II“. Не беше „34“, разбира се, но не беше и „43“. След като се нахрани, изпита безпричинна еуфория, каквато не беше изпитвал от много отдавна. Бакшишът на келнерката възлезе на сто евро.

Стьопа изяде вечерята си в хотела с пръчиците от ресторанта, а през нощта за пръв път от много години сънува, че лети нанякъде ниско над земята. На другия ден отиде в един антикварен магазин и си купи няколко комплекта китайски прибори.

Сред тях се оказаха пръчици от слонова кост, правени в началото на XX век в Шанхай. Когато ги натопиш във вода, ставаха приятно гъвкави. Бяха покрити с фина пъстра резба: всяка пръчица беше украсена с 34 сливови цвята (поне така можеше да ги преброи човек, ако приемеше, че седемте листенца на заден план са цветове). Пръчиците си имаха резбована кутийка от махагон — истинско произведение на изкуството.

Само след няколко дни хранене по новата система бележките, озадачили толкова много лекари, изчезнаха самички. Мюс беше щастлива.

— Нали ти казах, you just needed a good doctor^[1]. Глупав, смешен Пикачу…

Мюс си мислеше, че всичко се е оправило. Не знаеше, че след „катастрофа 29“ (така Стьопа наричаше несполучилия експеримент) партньорът й е станал два пъти по-предпазлив. Стьопа никога не се качваше в кола, в чийто номер имаше двойка и деветка една до друга. А двайсет и девети стана опасна дата за него — той имаше чувството, че световното зло, безсилно да пробие защитните му полета, на тази дата стига върха на могъществото си и е способно да го уязви. На двайсет и девето число той не излизаше, не хапваше почти нищо и не вдигаше телефона.

Служителите в банката и бизнес партньорите му, които отдавна се бяха научили да уважават Стьопа заради върховната му интуиция, усетиха предизвиканата от „катастрофа 29“ промяна в подхода му към работата. Стьопа стана по-предпазлив, въпреки че в решенията му все така не можеше да се намери никаква ясна логика. Мнозина свързваха това със световната фондова криза и също така с това, че Стьопа сигурно има нови източници на инсайдърска информация. Но онези, които се опитваха да копират действията на Стьопа, се издънваха. И в това нямаше нищо чудно. Когато купуваше или продаваше акции, той се ръководеше не от диаграми на ръста на печалбата и от предсказанията на аналитиците, а от това кога и как в цифрите на екрана на компютъра се появяваха числата „43“, „29“ и, разбира се, „34“ — и при това изобщо не го интересуваше преди запетайката или след нея. Брокерът му често направо се шашваше от нарежданията му. Но все повече и повече го уважаваше, защото виждаше резултатите.