Виктор Пелевин
ДПП (NN) (30) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

5

Пратката, за която бе казал Сракандаев, беше жълт плик без пощенски щемпели — явно донесен от куриер. Беше лек и вътре имаше нещо малко — запалка или може би флаконче парфюм.

Когато се отдалечиха от банката, Стьопа за всеки случай се премести зад гърба на шофьора — кой знае какво му беше пратило Магаренцето — и откъсна перфорирания край на плика. В скута му падна спрей, изписан с мънички йероглифи. Освен с йероглифите беше украсен с портрета на суров стар китаец с кръгли очила. Стьопа огледа флакончето и не видя нито една разбираема дума или символ. Погледна в плика. Там имаше бележка:

Пика,

Има неща, които трябва да се обсъдят веднъж, та после да се забравят завинаги. В Петербург всичко беше прекрасно. Ако не броя това, че от болка насмалко щях да ти счупя главата с копито. Карамба! Не знаеш ли колко чувствително място е аналът? Да не искаш да пратиш Магаренцето на оня свят? За чий ти е това дилдо? Е, не че е лошо, но по-добре е да се танцува без патерици, особено танго.

Затова ще рискувам да направя едно предположение. Ако греша, веднага го забрави. Може би имаш проблеми с ерекцията и те е страх да не ме разочароваш? Глупчо! За мен това изобщо не е най-важното в отношенията! Но за всеки случай ти пращам това спрейче. Работи по-добре и от виаграта — е, щипе малко. Танечка може да си мисли, че знае всичко за ерекцията, обаче много ще се изненада. На-пръскай си главичката половин час преди action и двамата с теб ще полетим и ще обиколим цялото небе, мой електрически звяр такъв.

 

Отдолу беше нарисувано познатото магаренце. Сега изглеждаше добро, умно и невероятно мило животно. Под магаренцето беше добавено.

 

P.S. Разбираш, че изобщо не е нужно двама джентълмени да повдигат тази тема по време на разговор.

„Трябва да внимавам да не изтърся нещо за астън-мартина — помисли си Стьопа. — А това тука…“

Повъртя флакончето в ръцете си. Днес трябваше да слуша Сракандаев като родната си майка, когато беше мъничък. Стьопа вдигна очи към гърба на шофьора. Ще види ли, или не? По-добре беше да не рискува.

— Колко път имаме още? — попита Стьопа.

— Ако няма задръствания, двайсет минути. Ако има — цял час.

— Спри до някое заведение — каза Стьопа. — Пикае ми се.

Шофьорът спря до някакво барче с името „Прелюдия“ — „Много подходящо“, помисли Стьопа, докато слизаше.

За щастие имаше тоалетна. Стьопа с леко отвращение извърши налагащата се процедура и веднага усети щипане, което с всяка секунда ставаше все по-силно. Върна се в салона, поръча си кафе и го изпи на бара; разглеждаше артефакта от съветските времена на стената — огромна композиция от кована мед, изобразяваща тъжен витяз с лък в ръка и повалената от стрелата му сърна.

— Защо се мръщите? — попита го барманката. — Кафето ли не ви харесва? Или картината?

— Боли ме зъб — излъга Стьопа.

Докато слагаше чашката в чинийката, забеляза, че пръстите му треперят.

„Съвсем съм се изнервил“ — помисли си.

Когато се върна в колата, шофьорът беше пуснал радиото. Боря Маросеев пееше английската версия на стратегическия хит на „Тату“, поприспособена за хрипкавия му баритон: „All the thing he has running hrough my ass…“^[1] Гласът му беше пълен с болка и мъка за онова, което никога няма да се сбъдне — беше тъжно и някак особено проникновено. Стьопа забеляза, че кавърът не е съвсем грамотен (щеше да е по-правилно „the whole thing he ass“, Мюс винаги го поправяше, когато допускаше подобни грешки), и изведнъж си спомни, че английската дума ass има и друго значение — че освен „задник“ означава и „магаре“.

— Ууу! — изръмжа той и се плесна по челото. — Задника Седем цента! Това било значи!

— А? — Шофьорът стреснато се обърна към него. Стьопа се изкашля, смръщи вежди и попита:

— Защо си пуснал радиото?

— Обадиха се от банката, Степан Аркадиевич. И на тях им се обадил някой, не разбрах кой, май от „Делта-кредит“, където отиваме. Казали им да включим „Авторадио“ — щяло да има изненада за вас.

— Изненада? За мен?

— Да де, за вас.

— И какво?

— Ами пуснах го. Свири. — Шофьорът кимна към светещото в синьо радио. — Засега няма никаква изненада.

— Карай тогава — каза Стьопа. — Ще го слушаме по пътя. След Боря запя някакъв неизвестен изпълнител — гласът му беше нисък като на Воланд, а текстът беше толкова увъртян, че Стьопа спря да слуша и се замисли.

„И дори не само «магаре» и «задник». С преносното значение на магарето ясно. Но и задникът има преносно значение — човешката личност и в сексуален, и в други аспекти… I want some ass tonight… Kick some ass… Божичко, много сложно става. Интересно сам ли го е измислил, или си е наел някой Малюта? То сега и мебелировката да си подновиш, и душата — за всичко си има хора, стига пари да имаш… Момент, момент… Нали душата — това си самият ти? За кого да я подновяваш, след като ставаш табуретка? Сигурно за този, който седи на теб. И кой е той? Зюзя казва, че бил невидим, но с много тежък задник. А Чубайка се надява, че точно той е този задник… Господи, навсякъде само задници… И къде ли съм тръгнал? Не, по-добре да не мисля за това, че ще се наложи да се откажа от бизнеса. А, няма да се предам, не се предаваме ние толкова лесно…“

Песента спря по средата — когато ниският глас изпя: „And then you slip into a masterpriece“, нечия далечна ръка изключи звука. Дискожокерът задърдори напористо, за да вкара възможно повече дрънканици в скъпите ефирни секунди:

— Какъв талант, какъв гений! Това беше Ленард Коен, който ни натресе поредния си шедьовър — приблизително така могат да се преведат думите на току-що прозвучалата песен. А сега за онези, които са на път, малък поздрав от магаренцето Жора. Ленард Коен, когото току-що чухме, навремето е казал за следващата ни изпълнителка, минавам на английски, „giving me head on the unmade bed“, което в буквален превод значи „даваше ми глава на неоправения креват“. Като ви се отвори време, сетете се сами какво са правили на този креват Джанис Джоплин и Ленард Коен! А за тези, които вече се сетиха — безсмъртният хит „Me and Bobby McGee“ в изпълнение на споменатата вече Джанис Джоплин! Излиза, че Ленард Коен не е бил единственият кавалер в живота й. И така, „Me and Bobby McGee“ по желание на магарето Жора за онези, които са на път… Път закъде? За жалост, вече е твърде късно да питаме за това магарето Жора. Затова ще ви напомним, драги слушатели, че по този въпрос има различни мнения. Според едното всички пътища водят към Рим. Според друго — заникъде… Противоречието в случая е само привидно, ако си спомните, драги слушатели, че мястото, където сте в момента, е Третият Рим!

Последните му думи потънаха в музиката.

Започна една от онези безбройни американски песни, които не пораждаха в душата на Стьопа никакъв емоционален отклик — вероятно трябваше да е имал друго детство и друга младост, за да се получи поне някакъв резонанс. Отначало той чуваше само отделни фрази-щампи: „everthing we done“, „secrets of my soul“ и други от тоя род, а после почна да се повтаря стихът, в който несъмнено се съдържаше цялото послание:

„Freedom’s just word for nothing left to lose“^[2]

 

Точно тези думи женският глас изпяваше съвсем ясно и не можеше да има никаква грешка. Но имаше и още една дума, която Стьопа разбираше съвсем ясно. Много по-важна и значима дума от всичко, което вълнуваше Джанис Джоплин. Това беше самото име „McGee“. Певицата го крещеше, сякаш призоваваше нещо, някакви сили: „Магия! Магия! Магиииия“, и от това песента ставаше някак страшна.

Стьопа помисли за онова, което го чакаше. Не можеше да се справи, разбира се. Но в сравнение с другите варианти на бъдещето това си беше детска игра.

— Магия, Стьопа — каза си той. — Всичко е магия…

Песента свърши и почнаха реклами.

— Степан Аркадиевич — обади се шофьорът, — може ли да ви попитам нещо?

— Давай.

— Значи мисля си колко интересно се получава. Вижте сега, хиляда милиметра са метър. Хиляда милиграма — грам. А хиляда милиона? Излиза, че е он^[3].

— Логично — съгласи се Стьопа. — Точно така си е. Той.

Доволен, че е разведрил шефа, шофьорът се засмя, после каза:

— Стигаме вече. Ей зад този завой е.

— Да — каза Стьопа. — Имаше една песен: „завиваш и стигаш“…

— Хубави песни имаше навремето — каза шофьорът. — Не като сега. Защо стана така?

— Защото думите имат друг смисъл — отговори Стьопа. — Уж са същите, но означават съвсем друго. И не стават за пеене. Освен ако това не ти е бизнесът, разбира се.

— Така излиза, Степан Аркадиевич. — Шофьорът въздъхна и завъртя волана към целта. — Много точно го казахте.

Когато стигнаха до будката на охраната, по радиото тихо запя Гребеншчиков:

— Да, аз съм седемнадесетият Идам,^[4]

ще ме познаете, нали?

По деветте ми крака и кръвта тук-там,

и по това, че ви боли…

Думите бяха мрачни и, както e често в песните на Гребеншчиков, не съвсем ясни, но това, че в тях имаше „17“ (трийсет и четири делено на две) беше чудесно. Именно такъв проблясък липсваше на Стьопа пред ужасното изпитание, което го очакваше. Очите му се наляха със сълзи.

„Благодаря ти, Боб — каза той наум. — Само ти не се продаде…“

Но за всеки случай слезе от колата бързо-бързо — след седемнадесет в песента имаше някаква неясна деветка, а това означаваше, че може да има и други числа.