Виктор Пелевин
ДПП (NN) (8) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

34

Касапницата в „Якитория“ изпълни душата на Стьопа с ужас и омерзение, каквито изпитва-всеки нормален човек от близостта на насилствена смърт. Въпреки това той изплува от кървавия купел пълен със сили и оптимизъм. Причината беше проста: смяната на чеченците с Лебедкин стана на трети април, тоест на трето число на четвъртия месец. Числото „34“ просто не би могло да се прояви по-ясно, освен ако не се въплътеше в месия с три крака и четири ръце. Затова, когато парадигматичната промяна най-после дойде, тя породи у Стьопа същия възторг, с който навремето поетът Маяковски пише, че няма съмнение — това е неговата революция!

Новото дойде при Стьопа с голямо закъснение. Постоянната му близост с Иса и Муса му беше пречила да повярва в реалността на настъпващите в страната промени. Сега, когато бе освободен от дразнещото им присъствие, хоризонтът му се струваше безоблачно чист. Но съмнението все пак се спотайваше на дъното на душата му: Стьопа знаеше, че когато пишат датата, в чужбина първо слагат месеца, а чак после деня, и тогава излизаше, че животът според новите правила му вещае едно най-истинско „43“. С тази мисъл обаче не можеше да се живее и Стьопа не искаше дори да почва да я обмисля.

Вятърът на смъртта, който го беше облъхнал, временно го направи смел — той разбра, че не се е страхувал от това, от което е трябвало да се страхува, и както често става, до следващия му силен уплах не го беше страх изобщо от нищо. Точно с това можем да обясним безразсъдния поздрав, който прати на новата епоха. Мюс имаше един познат рекламаджия — наричаше го „циничния специалист“ и много го хвалеше в професионален смисъл. Стьопа купи един рекламен щит на Рубльовското шосе, точно там, където се отбиваше пътят към вилата му, и накара да сложат на него емблемата на ФСБ — щит и меч, плюс измисления от специалиста текст: „ЩИТ HAPPENS!“^[1]

След няколко дни му се обади Лебедкин и каза:

— Виж какво, минавах значи по Рубльовското, дето ти е виличката де… Картинката си я бива. Обаче текстът…

— Защо, какво му е? — попита Стьопа.

— Не си ли чувал за закона за езика? Да я разкараш тая английска думичка, че ще ти сцепя гъза. Нямаме ли си руски? Помисли, Стьопа, хубаво помисли. Значи картинката не я пипаш, обаче надписа го сменяш. Разбра ли ме?

Стьопа го разбра. Наложи се пак да потърси услугите на циничния специалист и той му измисли нов слоган върху стария: „ЖениЦИ-мръсниЦИ!“ Този вариант вече се хареса на Лебедкин.

— Ето, видя ли! — каза той, обаждаше се направо от шосето. — Сега си личи, че не си безразличен към съдбата на страната ни и на целия свят. Ей, добре че ти спасих живота, Стьопа…

Най-интересното беше, че Лебедкин всъщност казваше истината. Той наистина беше спасил живота на Стьопа.

Бизнесът не вървеше толкова гладко, колкото когато Стьопа беше навършил слънчевия брой години. Сложностите, които почнаха след кризата, не намаляваха, дори все се натрупваха и постепенно се вплътняваха в непробиваема стена точно пред него. В известен смисъл това също беше свързано с парадигматичната промяна.

Мътилката в руското финансово пространство, в която доскоро се бяха хранили дребните хищници като „Санбанк“, се утаяваше и всичко ставаше прозрачно и разбираемо. Средноголемите парични потоци, след като бяха покриволичили из Източноевропейската равнина, потъваха в черни дупки, за които в доброто общество не беше прието да се говори по причини, за които също не беше прието да се говори в доброто общество. Бизнесът на Стьопа не попадна в тези черни дупки по причини, за които в доброто общество не беше прието да се говори, така че Стьопа постепенно започваше да мрази това добро общество, в което на всички всичко е ясно, но за нищо не може да се говори. Понякога дори вече не разбираше какво в крайна сметка му е доброто на това общество.

Вълнуваха го обаче не толкова обществените проблеми, колкото професионалните. А те бяха в това, че малките банки измираха. Здравият разум подсказваше, че един ден това може да стане и с опората на свещеното число — „Санбанк“, — но защитните механизми на психиката на Стьопа не допускаха това разбиране в областта на осъзнатото, което водеше до нощни кошмари и дневни депресии.

Банкерите от калибъра на Стьопа решаваха проблема, като се включваха в крупни фирми от реалния сектор. Ставаха така наречените „джобни банки“ — обслужваха главния си клиент и увисваха във финансовия му поток, като плувец, който гребе срещу течението в басейн с джет-тренажор. При което можеха да си се занимават с други операции — но просто си имаха опора. Стьопа отдавна си мечтаеше за такъв вариант, но чеченците, наследство от епохата на първоначалното натрупване, плашеха възможните му партньори. За жалост беше наистина сложно да обясни проблема на Муса и Иса — беше му достатъчно да си представи контурите на бъдещия разговор (удивлението на небръснатото лице на Муса и как се сменя с недоверие, а после с гняв), та цялото му желание да предприеме нещо да се стопи.

Но щом рязко изразеният национален колорит изчезна от бизнеса му, подходящият партньор си дойде сам. Месец-два след като Стьопа се запозна с Лебедкин, го потърсиха хора, представляващи руско-френската нефтена фирма „Ойл Еве“. Тя беше регистрирана на територията на Евенкския национален окръг (данъчни облекчения, веднага разбра Стьопа), а централният й офис беше в Париж (червено и бяло, както казва великият Стендал). Тези хора предложиха на Стьопа именно варианта, за който толкова отдавна си мечтаеше — да се превърне в „джобна банка“ (на европейския банков жаргон тази операция се наричаше „merder“ — хибрид от „merger“ и „tender“).

Стьопа анализира името „Ойл Еве“. Първата дума беше трибуквена. Втората — също. Това приличаше на неустойчиво равновесие. Стьопа анализира усещанията си по следния начин — съюзът ще бъде благоприятен или неблагоприятен в зависимост от неговите собствени действия. Възражения от страна на числата не се предвиждаха.

Имаше само един проблем. Никой не знаеше нищо за фирмата „Ойл Еве“, от което следваше, че е подставена структура. Стьопа веднага разбра какъв е номерът. Това беше семеен бизнес. От това внезапно и високо издигане му прималяваше. Условията, които предлагаха тайнствените нефтодобивници, навяваха на мисли за божествената любов, за безкрайното милосърдие и за Махатма Ганди. Те даже поемаха част от дълговете, които, ако ще говорим честно, Стьопа вече беше натрупал. На тях просто им трябваше тяхна си банка в Москва, та да внасят в сметката й пари от Париж, макар че на Стьопа не му беше съвсем ясно за чий им е да вървят срещу световния ред — нали всички държаха да правят точно обратното, да изнасят парите от Русия колкото се може по-тайно и по-далече. Но пък, колкото и да се вглеждаше във всичко това, Стьопа не виждаше нищо незаконно.

Единственото условие, което постави на новите си партньори, беше да не сменят името на банката. Те се съгласиха. Стьопа не вярваше, че главният му проблем се е решил толкова просто, до момента, когато подписаха всички документи. И когато накрая се убеди, че всичко е истинско, си позволи да забрави за работата и си почива цели трийсет и четири дни. Именно тогава станаха събитията, които превърнаха дружбата му с Мюс във връзка.