Виктор Пелевин
ДПП (NN) (18) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

43

Офисът на „Делта-кредит“ се помещаваше в едно доста странно здание — полуразрушена черква, която очевидно не представляваше нито историческа, нито архитектурна ценност и патриаршията не беше предявила правата си. Архитектът я беше възстановил доста необичайно: в завършен вид сградата не приличаше на реставриран храм, а на странен хибрид — модернистична конструкция, вградена в укрепените с метални греди развалини. Една малка пирамида от графитно стъкло, вписана в руините, се четеше като буквата „целта“ — като цяло беше стилно, остроумно и съвсем лекичко светотатствено. Стьопа изпита завист — собственият му офис, разположен в солидна стара сграда, в сравнение с този авангарден шик изглеждаше еснафски пошъл.

След като няколко пъти мина с колата покрай „Делта-кредит“, Стьопа реши да проникне във враждебната територия. И за пръв път през живота си се дегизира.

От години в гардероба му събираше прах една прошарена брада, купена на пияна глава в един лондонски театрален магазин заедно с тубичка специално лепило. С нея той заприлича на чеченски полеви командир. Помисли малко и нахлузи дебел ръчно плетен пуловер а ла Хемингуей, с което окончателно затвърди приликата си със сепаратист в търсенето на жанра.

Може би тъкмо по тази причина охраната го пусна, без да го разпитва. За всеки случай Стьопа си носеше проспект на „Делта-кредит“ и кредитна анкета — в краен случай мислеше да се представи за пратеник на сибирски бизнесмени.

В приемната чакаха няколко души. Пред вратата на кабинета на Сракандаев седеше секретарка. Стьопа бързо седна на един фотьойл до външната врата, преметна крак връз крак и скри лицето си зад един поомачкан брой на „Коммерсант“ с голяма снимка на Березовски на първа страница.

Този камуфлаж не беше случайна импровизация. Стьопа знаеше, че в мозъка на всяка секретарка има област, близка по функции до определителя „свой — чужд“ в пунктовете на противовъздушната отбрана. Как точно работи този определител, нямаше представа, но знаеше как да го излъже. Това беше, така да се каже, фронтови опит — именно по този начин един луд, който знаеше точно къде е входът на Шамбала, цял ден се беше крил в собствената му приемна директно срещу бюрото на Мюс, която после изобщо не можеше да разбере откъде се беше взел при влизането на Стьопа.

— Ама все едно изскочи направо от въздуха — каза Мюс и разпери ръце. — Incredible^[1] Може пък наистина да знае къде е Шамбала, а?

Сега Стьопа държеше същия вестник, конфискуван от лудия от охраната (не знаеше кое точно пречи на вражеските радари — портретът на Березовски, името „Коммерсант“ или цялата икебана, така че реши да не рискува). Всичко стана точно както се надяваше: секретарката на Сракандаев вдигна очи към него, видя снимката на първа страница и веднага като че ли се замисли за нещо. Въпрос за целта на посещението не последва.

Стьопа оглеждаше приемната иззад вестника през миниатюрно японско монокулярче — и все едно обръщаше картите на някакъв адски пасианс. Всички сякаш бяха подредени. На стената имаше две картини — малка и голяма. И двете бяха на военна тема, според последната мода, но Стьопа бързо разбра какъв е истинският им смисъл.

Първата беше стара и изобразяваше отряд хусари, препуснал нанякъде през перести кълбета синкав пушек. В небето над хусарите висеше червен калиграфски надпис: „На Семьон Коржавин за спомен от бойците на Четвърта гвардейска орденоносна наказателна бронетанкова дивизия“. На пръв поглед в това нямаше нищо заплашително, но картината се казваше „Пробив“. Четирийсет и третата хексаграма от „Книгата на промените“ — коментарът беше излишен.

С голямата картина нещата бяха още по-лоши. Художникът беше някой си Лукас Саприкин — очевидно от приятелите бохеми на Сракандаев. И картината се казваше „Курската битка“. Дори само това беше достатъчно да вкисне Стьопа за цял ден. Но това, как точно Лукас Саприкин виждаше Курската битка, го докара почти до прединфарктно състояние. Картината изобразяваше розова „трийсет и четворка“ насред поле, из което обикаляха огромни тигри. На купола на танка клечеше гол човек с маска на Батман и сереше в отворения люк.

След този удар в слабините Стьопа вече дори не се учуди, когато видя, че самолетчето на масичката в ъгъла на приемната е модел на изтребителя „МиГ-29“. Това беше съвсем естествено — числото „29“ беше главният съюзник на четирийсет и три и къде трябваше да са отровните му изчадия, ако не в бърлогата на звяра? По-нататъшният оглед на помещението може би щеше да разкрие на Стьопа нови аналогии и смисли, но в този момент влезе почервенелият от студа навън Сракандаев.

Беше същият като на снимката — приличаше на хитър хомяк, който знае нещо, правещо го по-важен не само от лисицата, вълка и мечката, но и от голия Березовски с калкулатор в ръка.

— Мен ли чакате? — попита Сракандаев и отмести с пръст вестника на Стьопа.

Секретарката погледна изумено Стьопа, после — уплашено — шефа си, после пак Стьопа.

— Аз… — почна Стьопа, докато сгъваше вестника, — аз…

— Е, ще трябва да ме изчакате поне час. Имам малко работа… Зоя, направи чай на господина — каза Сракандаев и влезе в кабинета си. Стьопа успя да забележи колко дебела е касата на вратата.

— Извинете — почна секретарката и стана, — господин… ъъъ… Всъщност вие по какъв въпрос сте?

— По личен — отговори Стьопа и също стана и тръгна заднишком към изхода. — Само за момент. Забравих си хюмнетката в колата… чантичката де, ще ме прощавате.

Излезе, затвори вратата и със спокойно достойнство мина покрай охраната, стъпи на тротоара и се понесе по него леко като насън.