Виктор Пелевин
ДПП (NN) (27) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

43

Господин Джоу И трябваше да е в последната стая в коридора, това Стьопа го знаеше със сигурност. Проблемът беше, че последните стаи бяха две — отляво и отдясно. Симетрично разположените им врати бяха в самото дъно, на което беше нарисуван олтар с белобрад дух покровител, който в едната си ръка държеше прасковата на вечния живот, а в другата — свитък, изписан със ситни йероглифи. От двете страни на духа покровител в небето на бели жерави летяха безсмъртни даоси. Изображението беше много старо, но запазено.

Над горната граница на олтара имаше още по-древен слой, на който синееше избледнял надпис със старо йероглифно писмо. Стьопа изведнъж осъзна, че разбира не само значението на всеки знак, но и общия смисъл на фразата. Нещо повече, той знаеше произхода й. Това беше даоското изречение-врата за стъпване на Пътя. Йероглифите означаваха:

 

 

„По-добре птица в небето, отколкото… в…“

 

 

Двата последни йероглифа се бяха изтрили, но всичко беше ясно и без тях. Всъщност Стьопа вече започваше да се досеща за тези неща и без древните даосци. Но нямаше време да мисли по тази тема — трябваше да разбере в коя стая да влезе, в лявата или в дясната. Трябваше да реши бързо, понеже иззад ъгъла вече се чуваха лениви разговори, смях, военни песни на Еминем, звуци на забързано съвкупление, клаксони и кучешки лай — с други думи, обичайният шум на потеря. Най-после видя в един от редовете в свитъка на духа покровител числото „34“ и до него — сочеща надясно стрелка.

Господин Джоу И седеше на пода по средата на стаята. На лицето му имаше бяла венецианска маска. Стьопа си го обясни с това, че Китай и Венеция имат здрави търговски връзки — венецианците разменят маските за коприна. Догадката му се потвърждаваше от облеклото на господин Джоу И — той беше в лъскава черна коприна, а гърдите му бяха украсени с ярко избродиран квадрат. Имаше и червено топче на шапката. Пред него бяха поставени шишенце с туш и четчица. От дясната му стана имаше къс меч с жълт пискюл на дръжката.

— Здравейте, господин Джоу И — каза Стьопа.

Маската погледна Стьопа с овалните дупчици на очите си и китаецът плесна с ръце. Като помисли малко, Стьопа също плесна с ръце и се усмихна.

В ръцете на китаеца се появи лист хартия и той го сложи на пода пред себе си. После се наведе над него и главата му се затресе. Чу се подрънкване на метал. Стьопа разбра какво става. Трите монети, с които се гадаеше, бяха в черепа на китаеца. Когато спря да се друса, господин Джоу И взе четчицата и я прокара по листа.

След като извърши тази операция шест пъти, той вдигна листа и го показа на Стьопа. На него имаше хексаграма — четири непрекъснати линии отдолу и две прекъснати отгоре. Стьопа понечи да попита китаеца какво означава това, но той вдигна срещу него юмрук с два щръкнали пръста — знакът „Victory“, — а после пак заразтърсва глава и дрънченето на монетите стана толкова силно, че Стьопа се събуди.

Веднага си спомни що за ден е днеска. В първите секунди му се струваше, че нещата може и да се оправят или да се отложат, ако се обърне на другата страна и пак заспи. Обаче записука часовникът и последният път му беше отрязан.

Стьопа погледна издължените течнокристални цифри, видя датата и окончателно се убеди, че е станало именно онова, за чието наближаване отдавна го предупреждаваше и логиката, и здравият разум. Вдиша дълбоко няколко пъти, за да не позволи на оловното поле, което се люшна под лъжичката му, да изскочи навън, и седна в кревата.

„Все някога трябваше да се случи — помисли си. — Ето, случи се. И сега какво? Нищо. Дръж се спокойно. Важното е да изкараш до довечера. Утре ще е по-лесно“.

Нямаше кой знае какви основания за тази надежда, но пък нали все пак трябваше да вярва в нещо. Стьопа се помъчи да мисли за нещо неангажиращо. Например за китаеца от съня. Помнеше дори името му — Джоу И. Трябваше да разбере кой е пък този, докато паметта му още беше свежа.

Взе мобилния си телефон — беше го оставил до часовника — и се обади на Простислав.

— Здравей.

— Здравей, Стьопа! — бодро отговори Простислав, все едно го беше чакал да му се обади. — Честит рожден ден! Органайзерът ми вече ми изпиука всичко за тебе. На колко ставаш — на четирийсет и три?

— Не празнувам рождените си дни — каза Стьопа. — Я ми кажи кой е този Джоу И?

— Кой? — учудено попита Простислав.

— Джоу И.

— Това не е „кой“, а „какво“. Едно от имената на „Книгата на промените“. Промените на Джоу.

— А човек може ли да се казва така?

— Е, само ако е много важно. И срещу допълнително заплащане. Защо?

— Просто така. Сигурно съм се объркал с Джоу Енлай^[1]. Понеже току-що ми се присъни една хексаграма — четири мъжки отдолу и две женски отгоре.

— Аха — каза Простислав. — Номер трийсет и четири. „Мощта на Великото“.

— Кой, кой номер?

— Трийсет и четвърти. Отдолу е триграмата „небе“, а отгоре — триграмата „мълния“. Като гръмне, не можеш разбра какво е — откос от калашник или автомобилна катастрофа. И вече си на небето, да-да. Хе-хе-хе. Обяснявах ти я навремето, помня аз. Ти даже ме попита означава ли това край на всички тъмни сили.

— Бе името и аз го помня. Да, сетих се. Интересно… А какво означава това в практически план?

— В практически план? Ей сегичка. Днеска какво сме, петък ли? Значи петата линия… Какво имаме на пета позиция?

Чуваше се как Простислав шумоли с някаква книга.

— Ето го. „Ще си изгубиш пръча дори в благоприятни обстоятелства. Разкаяние няма“. Това пасва ли?

— Хм… по принцип да — каза Стьопа. — Стига да не ме премяташ, разбира се…

— Никога.

Стьопа си спомни, че искаше да попита Простислав и за още нещо.

— Помниш ли като говорихме за хипногещалта?

— Помня — отговори Простислав.

— Правилно ли съм разбрал, че най-важното е да го откриеш?

— Ами… да.

— И като го откриеш — после какво? Простислав се замисли за известно време.

— После, така да се каже, трябва да осъзнаеш, че е празностен.

— Какво, какво?

— Просто да осъзнаеш това.

— И после?

— После хипногещалтьт вече не може да ти направи нищо.

— Защо?

— Е какво може да ти направи, след като си осъзнал, че е празностен?

— А… Да, разбира се. Добре, хайде — може да ти се обадя по-късно.

Стьопа затвори и дълго седя, без да помръдне. Досещаше се защо беше сънувал именно трийсет и четвъртата хексаграма. Очевидно някъде в гънките на паметта му се беше запечатил външният и вид и сега, в тази тревожна минута, психиката беше мобилизирала ресурсите си и викаше на помощ всички светли сили.

Но както и да беше, денят започваше удивително. В самия епицентър на злото разцъфваше ослепително бялото цвете на надеждата. Във всичко това имаше някаква омагьосваща древнояпонска красота. По-хубав подарък за рождения му ден просто не можеше да има.

Стьопа разбра какво трябва да направи — да отиде в дзен каменната градина. Облече се бързо, взе жълтата копринена кутия, извади последния лингам на победата и си го сложи в джоба на якето. Не можеше да обясни защо го прави — просто трябваше да вземе със себе си магическия ключ.

През нощта беше наваляло доста сняг. Стьопа тръгна към трите заснежени палми, мислеше си за думите на Простислав за хипногещалта. Трябваше бързо да осъзнае празностността му. Но как?

„Четирийсет и три — мислеше той. — Страх ме е от това число. Трябва да го призная. Оттук идва и цялата ми изнервеност. От друга страна, защо ме е страх от него? То всъщност е празно — само мисъл в главата ми. Защо да ме е страх от една мисъл? Мисълта е безплътна мимолетност. Не можеш нито да я спреш, нито да я задържиш. Като слънчево зайче на стената… Зайче… Ей ама какви педераси има на тоя свят, а? «Седем цента, седем цента…» Така, да не се отвличаме… Простислав казва, че всичко започва от празнотата и пак с нея свършва. Значи числото «четирийсет и три» в същността си е също толкова празно, както и това небе…“

Стьопа погледна надвисналото сиво небе. Наистина изглеждаше празно и безкрайно. Празнотата започваше отляво и стигаше до покритите със сняг палми. Това беше първият й сегмент. Вторият и третият бяха между стволовете. Последният къс от сивото московско нищо беше между палмите и дясната граница на полезрението му. „Четири — отбеляза Стьопа автоматично, вече усещаше, че го връхлита нещо неотвратимо ужасно. — Четири. Да де, а стволовете са три. Четирийсет и три“.

Каменната градина, последният бастион на съкровеното, падна толкова бързо, че Стьопа дори не забеляза как стана това. Когато беше излязъл на двора, беше тръгнал към числото „34“, ясно видимо на границата на бялата земя и сивото небе. Когато стигна до нашарената с графити ограда, се оказа, че е дошъл до ясното до отврат число „43“, въпреки че през това време нищо в света не се беше променило. Хрумна му, че ако може човешкият живот с юношеските надежди и с всичките следващи разочарования да се събере в тридесет секунди, той ще е нещо като това пътешествие от вилата до градината.

Видя три птици — бяха кацнали на оградата. Виждаха се съвсем ясно на фона на снега и също излъчваха заплаха. Докато ги гледаше, Стьопа се помъчи да напипа онзи безценен душевен механизъм, който навремето превръщаше три тъмни точки на светъл фон в числото „34“ и тъкмо като че ли щеше да го намери и да го задейства, когато нов страшен удар помете последната му надежда. Птиците бяха свраки. И свраките бяха три.^[2]

Стьопа заръмжа, прескочи оградата и затича към свраките, като размахваше юмруци. Птиците лениво хвръкнаха, направиха кръг над каменната градина и полетяха към вилата. Стьопа спря до палмите. В тези тропически дървета, нищо че бяха от пластмаса, и тежките им снежни шапки имаше нещо кобно. Нещо дотолкова несъединимо, немислимо, невъзможно-жестоко и същевременно изначално руско, че Стьопа измъкна синия лингам от джоба си, вдигна го към небето, изрева и го стисна с всички сили, все едно искаше да изстреля последния куршум в най-голямата гадост на невидимия свят, която беше виновна за всичките му мъки.

И тогава високо над главата му нещо светна. А след няколко секунди се чу глухият тътен на гръмотевица.

Стьопа се вцепени.

„Светкавица? — помисли си. — Сигурно. Какво друго. И през зимата имало, казват, само че не удряли в земята. А от облак в облак… Днес имаше нещо за светкавици… Ами да. Горната триграма беше мълния! А долната — трите палми!“

И като разбра какво всъщност е станало току-що, той се разтрепери от възторг. „34“ и „43“ се бяха сразили пред очите му! И той беше свидетел на това! Значи така протичали астралните битки… Сега, като във филмите за великите фехтовачи, трябваше да изчака и да види чия глава ще падне първа.

Ако се съдеше по вихъра мисли и пресмятания, главата му си беше наред. Нещо повече. Късчетата на главоблъсканицата, които заплашваха да се стоварят върху нея само допреди минутка, внезапно се подредиха в ясна и пълна с надежда картина.

С трите палми всичко беше ясно — обърната на една страна триграма „небе“, три силни линии. А триграмата „мълния“ беше онова, което видя, когато отвори копринената кутия: двете празни гнезда отгоре и последният мистичен ключ отдолу. Гнездата от изгубените лингами можеше да се сметнат за слаби линии, това отговаряше на думите на Простислав, че тъмнината не е самостоятелна субстанция, а просто отсъствие на светлина.

За да могат всички линии на всички триграми да се групират в току-що явената му мощ на великото, трябваше първо от кутията да изчезнат зеленият и червеният лингам. А това означаваше, че в живота няма нищо случайно. Всичко наистина беше взаимосвързано и преплетено — Стьопа отдавна се досещаше за това, но пък чак до такава степен…

Смисълът на хексаграмата също му стана ясен: долната триграма, „небе“, беше вътрешното му сияние, в което се изразяваше личното му светло начало (ясно кое). А горната триграма — мълнията — беше проявата на тази светлина навън…

Стьопа си помисли, че би трябвало да запише числото „34“ с двоичен код и да види резултата. Никога не го беше правил. Кой знае защо, му се струваше, че именно такъв съвет му даваше господин Джоу И, като му показваше два пръста. Но това можеше и да почака. Сега много по-интересно беше друго.

Влезе във вилата, бързо отиде в кухнята, извади от чекмеджето една вилица и впи очи в нея. После промърмори разочаровано:

— Ох, по дяволите!

Вилицата все така означаваше „43“. Четирите зъба обкръжаваха три тънички резенчета пустота. Обратното изобщо не се получаваше. Той хвърли вилицата в чекмеджето, извади три ножа и ги сложи на масата. Празната повърхност първо се раздели на четири части, след това го шибна с тройната си опашка. Пред него не беше просто „43“, а „43“ с три удивителни.

— Ох, по дяволите! — повтори той и разбра, че в думата „дявол“^[3] числото „43“ присъства също така явно: четири букви, три съгласни. А и по друг начин — първо четворката на „ч“, после още три букви… Всъщност нямаше какво толкова да се чуди — какво друго да очаква от дявола, ако не съюз с главното зло?

Потискаше го друго. Той разбираше, че в каменната градина с него току-що е станало нещо много необичайно. Когато удари гръмотевицата, той беше на ръба на незнанието. Някаква сила му позволи за секунда да изплува от океана на злото, за да види светлината на истината. В онзи момент той можеше да реши всички загадки и не съществуваше нищо невъзможно за разума му. Можеше да види всичко, дори празностността на хипногещалта. Ако се беше сетил да си спомни за това, сигурно щеше да се случи някакво чудо, което да разсее овладелите го магии. Но като напук именно в тази секунда той съвсем беше забравил за празнотата.

А сега беше късно. Сега празното място беше самият той, а хипногещалтът, изправен в целия си четирийсет и три метров ръст, атакуваше. В едната си ръка държеше вилица. В другата — три ножа. И макар че Стьопа беше успял да отбие първите удари, не знаеше колко още ръце има демонът. Затова когато телефонът му звънна, той затвори очи и си представи, че седи в невидим танк „Т-34“, през чиято броня не може да проникне никакво зло.

Беше Люся от счетоводството.

— Степан Аркадиевич, трябва веднага да дойдете в банката — каза тя със звънтящ от електричество глас. — Контролният отдел настоява.

— Мюс не може ли да реши въпроса?

— Мюс Джулиановна я няма четвърти ден — отговори Люся. — Непременно трябва да дойдете.

— Какво е станало?

— Не е за по телефона. Моля ви, елате.

Стьопа погледна отражението си в огледалото и се усмихна криво. От много години вече знаеше, че този ден ще е сложен.

Докато колата излизаше от двора, той се обърна. Над покритите със сняг храсти се виждаше куполът на „трийсет и четворката“ и три птичи силуета. Една сврака се разхождаше по дулото и буташе снега. Другите две бяха кацнали на люка. Изглежда, бяха същите три птици — просто бяха прелетели отсам.

„Десет хиляди ли зад гърба — помисли си Стьопа. — А лапите пак са крадливи…“