Виктор Пелевин
ДПП (NN) (31) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

43

Кабинетът на Сракандаев беше голям, със спуснати завеси и безчет изображения на магарета — човек можеше да си помисли, че е някакво магарешко светилище. Особено впечатляваха с натурализма си гравюрите от мултфилма „Шрек“ в различни фази на екстатичния му танц.

Вляво от вратата имаше бюро с два монитора и клавиатура. В единия му край беше сложена бяла плоска чиния с купчинка прашец, две ножчета за бръснене и навита банкнота от петстотин евро. Между прозорците имаше етажерка с керамични статуетки, където също преобладаваха магаретата (една тъжна очилата маймунка и едно врабче, което приличаше на Жириновски, очевадно бяха добавени за плурализъм).

Вдясно от вратата имаше мъхест гръцки диван. Отсреща над всичко надвисваше взиданият в стената сейф — вратата му беше открехната и се виждаше тапицерията от червено кадифе, намекваща за богатство и тайна. Мокетът на пода беше на златни рибки, плуващи сред тъмнозелени водорасли.

В единия край на мокета имаше тъмно петно. И в това петно, опрял гръб на стената, седеше мъртвият Сракандаев. Мозъкът му се беше пръснал на половин метър над главата му — като ветрило, като кървава повърня, лепната от вятъра по вратата на автомобил. Трупът беше съвсем гол, ако не се брояха белите чорапки и лентата за глава с уши, доскоро и те бели, но сега подгизнали от кръв.

Очите на Сракандаев мъдро и тайнствено гледаха мокета, който беше осеян с накъсани парчета червена гума. На метър от свития му крак беше сложен гипсов бюст на Путин. До него беше паднало стоманеното цилиндърче на стрелящата писалка. Миришеше на барут, на кръв, на вечност и свобода.

— Кога? — попита Стьопа.

— Току-що — отговори разплаканата секретарка. — Няма и пет минути. Сега ще дойде Лебедкин, вече се обадих. Защо се мръщите така?

— Люти ми на очите. Къде е тоалетната?

Когато Стьопа излезе от клозета, приемната гъмжеше от загрижени хора. Там беше и Лебедкин, махмурлия, заедно с човека в униформата на свързочни войски, когото Стьопа беше видял в „Якитория“ в деня на раздялата си с Муса и Иса. Сега обаче той беше с пагони на полковник и Лебедкин се отнасяше към него с явно уважение.

— По нищо не си личеше — обясняваше секретарката. — Беше в отлично настроение — излезе от кабинета, каза ми да полея цветята и ме предупреди, че ей сега ще дойде Степан Аркадиевич. Каза ми, щом си свали палтото, веднага да влезе в кабинета му, имали много бърза работа. След това затвори вратата и почна да се приготвя за срещата. След двайсетина минути извика: „Татяна! Татяна!“ После пет пъти извика както обикновено, изрева де. Ревеше високо, чух и през звукоизолацията. И след още минутка-две нещо изпука…

— След като се затвори в кабинета, някой обажда ли му се? — попита Лебедкин. — Имам предвид непосредствено преди да извика: „Татяна“?

Секретарката само завъртя глава отрицателно.

— Направо Маяковски, да го еба — навъсено каза полковникът свързочник.

Стьопа като сомнамбул влезе в кабинета и застана до стената; гледаше суетящите се криминалисти. Един събираше с пинсети парченцата червена гума от мокета и ги слагаше в прозрачно пликче. Друг снимаше Сракандаев под най-различни ъгли и светкавицата всеки път хвърляше върху петната на стената мокри отблясъци, от които да ти се догади. Трети ровеше в касата и от време на време се обръщаше, за да покаже находките си на останалите — пакетчета бял прах, дебели пачки евро, няколко еластични ленти с разноцветни уши.

Стьопа се взря в ръждивочервеното петно на стената. Приличаше на карта на тайнствен архипелаг, на място, където се намира офшорът на задгробния свят. Там някъде беше бунгалото на стария алкохолик Макгий. Там бяха отишли парите на Стьопа. Сега тази земя беше завинаги отрязана от света на хората, като мистичния Авалон. Някъде там, на едно от мокрите петна, на брега на незнаен остров, трепереха в последни конвулсии цифрите на кода, който трябваше да се въведе някъде. На друго островче съхнеше и изчезваше телефонният номер, на който трябваше да се обадят. А единственият човек, който можеше да събере тези числа заедно, да ги напълни със смисъл и сила, вече не можеше да направи нищичко. Стьопа обаче някак си не можеше да повярва в това — все едно че, докато вярваше, имаше надежда.

До него спряха полковникът свързочник и Лебедкин. Обсъждаха тихо случилото се.

— Разхищение? — попита полковникът. — Изключено.

— Нещастна любов?

Лебедкин хвърли поглед към Стьопа и каза:

— Едва ли. На този фронт всичко си му беше наред. Поне доколкото знам.

Полковникът също погледна Стьопа.

— А този кой е? Какво прави тук?

— Аз… — почна Стьопа. Лебедкин му се притече на помощ.

— Това е Стьопа, от „Санбанк“. Вече сте го виждали, Владимир Михайлович. Партньор на Жора. Дошъл е за консултация. По някои офшорни проблеми.

— Онзи Степан Аркадиевич, за когото спомена секретарката ли?

Лебедкин кимна.

— Ясно — каза полковникът. — Значи нямаме никаква следа.

— Може пък просто да е смръкнал повечко — предположи един цивилен и кимна към бюрото.

— Какво ти повечко — каза Лебедкин. — Той не спираше.

— Анализът ще покаже точно колко е друсан, разбира се, но това явно не е обяснението. Ами тоя гумен хуй откъде се е взел?

Лебедкин вдигна рамене.

— Ми тя цялата му каса е пълна с такива джунджурии. Бичове, сбруи, белезници… Друго не мога да разбера — защо го е нанизал на пушкалото?

Полковникът се усмихна криво.

— Аз пък точно това го разбирам. От душевно омерзение. Светът го е обидил ужасно, разбираш ли? Сега мнозина правят така… Е, не точно така де. Всеки по свой си начин. Нещо като прощален горчив укор. Искате да ме довършите, а? На ви, сам ще го направя. Миналата седмица значи един от петрола, няма да споменавам имена, се обеси. Всички го видяха по новините… Само че в новините не казаха, че преди да се обеси, си изрязал с бръснарско ножче на челото думата „киркук“.

— Какво значи пък „киркук“? Полковникът разпери ръце.

— В речника тая дума я няма. И в бандитския жаргон също. Сигурно само той си е знаел. Мисля, че е символът на онова, което е потискало психиката му. То си личи и по звуча-нето й. Все едно няма никаква надежда вече. Времето е такова, жестоко, душата ти пуши като спирачна накладка. И просто не е издържал.

Телефонът на Стьопа иззвъня, той го извади от джоба си и се дръпна малко встрани.

— Ало?

Беше Люся от счетоводството.

— Степан Аркадиевич, докладвам — запелтечи тя от вълнение. — Покемон Meowth, номер петдесет и втори. Като котенце, много симпатично. Може да ми се смеете, обаче прилича на Мюс Джулиановна. Същите рогца има на прическата. Или на козинката де, не знам как е по-точно. Обожава кръглите неща. Нощем обикаля по улиците и събира изгубени неща. Ако намери нещо кръгличко, си играе с него, докато не заспи. Най-много обича монетите и си ги трупа на съкровища.

— А кръглите суми също ли обича? — попита Стьопа.

— За това няма информация — отговори Люся.

— Как тогава да разбирам шейсет и шест? Това за заблуда ли е? Или са просто две колелца с опашчици?

Полковникът свързочник го изгледа и каза нещо на Лебедкин.

— Не ви разбрах, Степан Аркадиевич — нервно каза Люся.

— Няма нищо. Давай нататък.

— Пикачу, номер двайсет и пет. Електрически покемон. Пече си ядки и горски плодове с електричество, за да може да ги изяде. Вдига си опашката, за да провери какво става около него… Това не го разбрах точно. Понякога в такова положение опашката му я удря светкавица.

— Аз го разбрах — изсумтя Стьопа.

— И любимият ви номер. Трийсет и четири. Нидокинг. Това е страшен покемон. Използва силната си опашка, за да повали жертвата си, да я удуши и да й счупи костите. Опашката му е толкова силна, че може да счупи гръбнака на противника си с нея. Това е всичко, което успях да намеря досега. Да продължавам ли да търся?

— Не — отговори Стьопа, затвори и прибра телефона в джоба си.

Лебедкин се приближи и го прегърна през раменете.

— Виж какво… Иди си у вас, пийни си, успокой се. Нямаш работа тук. Не ни пречи на огледа.

Стьопа облиза сухите си устни.

— Трябваше да въведем кода — каза той, взрян в ръждивочервената карта на паричните острови. — Лебедкин, сто пъти щяхме да успеем до полунощ. Представяш ли си! Само едно обаждане по телефона… А сега какво ни остана? От умряло магаре уши. И тях ще ги лепнат към делото. Направо затворен кръг. Безвъзвратно. Знаеш ли как се казва това петно на стената? Архипелаг Гуд Лък… Не, май го бъркам с доктор Гулаго…

Лебедкин недоверчиво поклати глава, после бръчката на челото му се изглади, сякаш беше разбрал нещо.

— Нали ти казах да не смъркаш тоя боклук — тихо каза той. — Ох, Стьопа… Като брат те моля — спри, докато можеш. Виждаш как свършва. Първо ставаш педал. После подлога. А после…

Лебедкин кимна към мокета.

— А бе какво да ти обяснявам, сам виждаш.

И изведнъж се намръщи и погледна панталона на Стьопа — той се беше издул от нещо твърдо.

— Какво си го надървил тоя хуй бе! — възкликна отвратено Лебедкин. — Хич ли нямаш нито срам, нито съвест, изверг такъв?!