Виктор Пелевин
ДПП (NN) (17) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

43

След няколко дни на бюрото му цъфна червена кожена папка със справката за „Делта-кредит“, която му бе изготвила Мюс. В папката имаше голяма цветна снимка и девет страници със ситни буквички. След всяка Стьопа имаше чувството, че са го фраснали в муцуната — при това всеки удар беше под различен ъгъл, та да не свиква.

Президентът на банката се казваше Георгий Вартоломеевич Сракандаев. Произхождаше от старообредчески род, където от няколко века мъжете се кръщаваха само „Георгий“ и „Вартоломей“. Не трябваше да е индианец следотърсач, за да види в името „Георгий“ същото число, което със злобен кикот го гледаше от слогана „Делта-кредит. Пълна гама на услугите!“ Първа беше четвъртата буква от азбуката и в думата имаше три гласни. Някакви въпроси? Не. Но все едно че това не стигаше, първите букви на Георгий Вартоломеевич, „Г“ и „В“, също даваха „43“. И на всичкото отгоре Стьопа ясно долавяше във фамилното име „Сракандаев“ леко променения корен на руската дума за четирийсет — „сорок“, а пък, за да не останат никакви съмнения, името завършваше пак с третата буква от азбуката. Тройното зло — очевидно, нахално, тлъсто, самодоволно, убедено в безнаказаността си, изобщо не мислеше да се прикрива.

В справката се казваше, че приятелите и бизнес партньорите на Сракандаев го наричат Жора и че в светската хроника той фигурира само под това име.

ЖОРА СРАКАНДАЕВ… Стьопа дълго се вглежда в това странно словосъчетание; приличаше му на червей. Буквата „Ж“ напомняше за смукало с рогови зъби, „о“ беше зад тях, а „в“-то накрая приличаше на мек закръглен задник. Първата дума все едно ядеше; втората сереше; всички букви между първата и последната бяха храносмилателни органи. Словосъчетанието бавно се придвижваше вляво, към още неизяденото, а онова, което беше на реда вдясно от него, му приличаше на изхвърлени от организма екскременти… Но Стьопа разбираше, че това възприятие може да е обусловено от предубедеността му и че някой друг не би видял нищо подобно.

По времето, когато „Sun-bank“ беше още „Санбанк“, Сракандаевата „Делта“ се беше казвала „Мунспецбанк“. Щом прочете тази дума, гърдите го стегнаха и той изчака няколко секунди да му мине. По-нататък пишеше, че това е съкращение от „муниципален“ и няма никакво отношение към английското „Moon“. Но пък и „Sun“ от неговия логотип навремето не означаваше слънце, а санитария. Наистина странна история: фирмата, започнала някога със същите форми на социална мимикрия като „Санбанк“, още от самото начало беше била абсолютен антипод на слънчевата му рожба. Това не можеше да е просто съвпадение, Стьопа го чувстваше.

Погледна следващата страница и изпита нов удар. Адресът на „Делта-кредит“ беше „Курска битка“ № 43. Още едно съвпадение? Стьопа се усмихна криво. Даже не просто улица „Курск“, а „Курска битка“.

Много добре си спомняше с каква мъка намери подходяща сграда с номер трийсет и четири за „Санбанк“ — провери всички улици от центъра до Садовое колцо, а после за подкупи отидоха толкова пари, че с тях спокойно можеше да се поддържа родното ракетостроене. Лунният му брат (Стьопа вече не съмняваше кой е този човек) беше извадил много по-голям късмет — боговете на злото му бяха дали не само № 43, а №43 на улица „Курска битка“. Стьопа не можеше да подкрепи догадката си с никакъв рационален аргумент, но беше сигурен, че Курската битка от 1943 година заема в личната митология на Сракандаев същото място, както и неговата, само че с обратен знак.

Нещо повече, „Делта“ беше също такава джобна банка, както и рожбата на Стьопа (е, може би малко по-голяма), и също по някакъв начин беше свързана с нефта и тръбата, само че обслужваше руско-немския консорциум „Айн Нене“, регистриран, за да се отърве от данъци, на територията на Ненецкия автономен окръг. За „Айн Нене“ имаше невероятно малко информация — всичко беше толкова скрито-по-крито, че също приличаше на семеен бизнес. Ако беше така, значи Сракандаев беше много, много сериозен враг.

Но Стьопа не мислеше да се предава без бой. Нали когато сключи договора с „Ойл Еве“, предполагаше, че работи за семеен бизнес (и затова, попаднеше ли в компания, където някой почваше да дрънка за Татяна Дяченко или Роман Абрамович, ставаше и с гордо вдигната глава излизаше от помещението). Така че със Сракандаев бяха от една категория.

За Сракандаев беше известно и че през свободното си от работа за главния клиент време помага за безпроблемното източване на пари от страната — но пък взимаше огромен процент, почти шест. Освен това се приказваше, че през деветдесетте — наистина бурни години — бил уредил убийството на няколко души; но доказателства естествено нямаше.

В останалото бизнесът на Сракандаев беше организиран около същите силови линии като този на Стьопа. И в това нямаше нищо чудно: други в природата вече нямаше. А може би и никога не ги беше имало, а просто преди, в романтичното време на първоначалното натрупване, им се беше струвало, че има? Но това беше отвлечен и философски въпрос, а такива въпроси, знаеше Стьопа, нямаха отговор.

В областта на практиката също нямаше отговор, но по друга причина: там отдавна не изникваха никакви въпроси. Още от пръв поглед беше ясно, че схемите, които прилагаше „Делта-кредит“, по нищо не се различаваха от бизнес технологиите на „Санбанк“. И Стьопа, и Сракандаев бяха мънички живи винтчета в двигателя на непостижим за ума мерцедес — „Геландеваген“ с цвят „берьозка“ с три лампи, който беше дошъл на мястото на Гоголевата птица-тройка и също така неудържимо — ех! — се носеше в никъдето по засипаната със сняг равнина на историята.

Всеки от двамата си имаше свое уникално място на общонационалната икономическа синусоида, но функцията им беше една и съща — самата синусоида; и не можеше да бъде иначе, защото във всички други случаи за Стьопа и за Сракандаев там вече нямаше да има места. Чиста тригонометрия. В сряда беше ред на Стьопа да превежда, да тегли в наличност, да бута, да прибира и така нататък, а в четвъртък идваше редът на Сракандаев, и в тези минути всеки от тях беше може би най-важният човек за страната. Но като цяло разликата между двете банки се изчерпваше с това календарно изместване — в останалото те бяха икономически близнаци и дори ги пасеше, както се оказа, един и същ джедай — Льоня Лебедкин.

Затова пък като хора Стьопа и Сракандаев се различаваха много. Поне така следваше от досието.

Сракандаев се водеше покровител на изящните изкуства и имаше много приятели сред московската бохема. Стьопа пък я презираше — според него бохемата съществуваше най-вече за да краси свободното време на скъпите адвокати.

Сракандаев колекционираше картини на съвременни художници. За Стьопа всичките те бяха капути на духа, при това на нечистия дух.

Сракандаев прекарваше нощите си в елитни нощни клубове. Стьопа не стъпваше в тях.

Сракандаев караше „Астън-Мартин“ (модел „Vanquish 12“ като на Джеймс Бонд, само че Бонд си нямаше лампа, а Сракандаев имаше). Стьопа предпочиташе солидно-патриотичния „Русич V700“, направен на базата на класическия „Геландеваген“ (моделът му беше един от първите на щутгартското бюро по вкарване на „Брабуси“ за руски клиенти и той страшно се гордееше с него, макар и да беше купил колата вече употребявана).

Сракандаев обичаше да кара сам. Стьопа, който не понасяше да седи зад волана, си имаше шофьор.

С две думи, разликата между тях беше като между числата „34“ и „43“ — цялата възможна плюс още мъничко.

В справката се привеждаха два странни факта с позоваване на „конфиденциални източници“. Първо, работният кабинет на Сракандаев в „Делта-кредит“ беше тапициран с корк за звукоизолация. Не ставаше ясно защо. Второ, в бохемските кръгове наричаха Сракандаев Магаренцето Седем цента. Мюс не беше могла да разбере защо са му лепнали този прякор.

Стьопа се взря в снимката за десети път. От нея го гледаше глуповато-добродушно лице с червеникави мустаци и леко дръпнати тесни хитри очи. Стьопа затвори папката и се обърна към прозореца.

„Магаренце — помисли си той. — Но защо магаре? Какво общо има магарето? Може би защото краката му са четири, а ушите плюс опашката дават тройка и получаваме съответно… Но защо първо краката? И защо да броя опашката с ушите, а не с краката? Тя нали е по-близо до краката. Загадки, само загадки. И какви са тия «седем цента»? Отначало сигурно също е сключил договор със седмицата. А после — четири плюс три? Вместо моите три плюс четири? Може. Вярно казват, че злото е просто огледално отражение на доброто. Но защо центове? Ах, ако знаех, само ако знаех…“