Виктор Пелевин
ДПП (NN) (28) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

43

Beneficiary, тоест получателят, беше обозначен така:

McGee International Inc.

29 Shirley Street,

P.O. BoxCB-78575

Nassau, The Bahamas

Стьопа затвори очи и си представи този Макгий, на който толкова му беше харесало да порка на Бахамите, че беше решил да завърти там далаверите си. Стисна юмруци и си представи как Макгий отпива „Liqor 43“ от кристална чаша, издухва кълбо дим от пурата си към тавана, чеше се по шотландския нос и си мисли добре ли работи напоследък перачницата му.

Макгий имаше късмет, че Стьопа беше много далече от него. Ако му беше подръка, нямаше да оцелее и две секунди — Стьопа щеше да му прегризе гърлото, като едновременно с това му избоде очите с пръсти.

Но Стьопа беше от другата страна на океана и Макгий можеше да е спокоен. С едно завъртане пералнята в перачницата му беше изпрала трийсет и пет милиона долара от една далечна северна страна, беше измила от тях всички пощенски щемпели и беше направила безнадежден всеки опит да бъдат намерени. Така поне изглеждаше на пръв поглед.

Когато замина за Петербург, той остави на Мюс подписано платежно да направи вноска за „Зюзя и Чубайка“, когато Лебедкин и каже колко и къде да внесе. Мюс беше направила нещо невероятно просто — без да чака Лебедкин да й се обади, бе вписала в графата „сума“ осем цифри в следния ред: 35 000 000. И беше пратила трийсет и четири лимона плюс един на адрес:

ENICI BANC LTD

LIMASSOL INTERNATIONAL BUSINESS CENTER

P.O. Box 09871

5, Sherley Str., 8745 Limassol, Cyprus

SWIFT: HEBA CY 2NLIM

Account 420-86-8297433-03

— Еники-банк — прошепна Стьопа и усети как по бузата му се стича сълза, все едно издухана от планински вятър. — Еники-меники, всичко отиде… Имала баба сиво козленце…

Това значи беше ставало в Москва в минутите, когато потните пръсти на Сракандаев вземаха от ръцете му червения лингам на победата и слагаха в тях подаръка за спомен — банданата с мръсните уши. Всъщност можеше да го очаква. Оставаше му само да си нахлузи ушите и да зареве като магаре. Но и това беше безполезно. Словосъчетанието SWIFT НЕВА — приличаше на име на гръцка трагедия в холивудски преразказ — не оставяше никакви надежди.

С Еники-банк можеше да се свърже, разбира се. Но нямаше смисъл. Стьопа знаеше как се правят тия работи. Нямаше смисъл и да стисне за реверите мистър McGee, това цирозно копеле с корков шлем. Парите вече изобщо не бяха в оповръщаното му бунгало, както не бяха и на сметката 420-86-8297433-03 (Стьопа разбираше, че пред него е числото „43“, само че разгърнато: между първата четворка и последната тройка се бяха вместили цял куп други, също като във филма „Чужденецът“, където от пастта на чуждопланетната твар излизаше друга, още по-отвратителна).

Всичко, което би могъл да открие, бяха номерата на безликите и вече опразнени сметки, отряди готови за бой цифри, въоръжени с късите мечове на тиретата и овалните щитове на нулите. И тези цифри щяха да се нахвърлят върху него, да го обкръжат и да му прережат гърлото, нямаше никакво съмнение. Само той щеше да отговаря.

Нямаше кого да обвини. Нямаше смисъл дори да изпозастреля с пушката помпа служителите в счетоводството — откакто „Санбанк“ стана джобна банка на „Ойл Еве“, операции с подобни суми бяха чести и в счетоводството бяха свикнали с тях. Стьопа можеше и изобщо да не види документа до понеделник.

Мюс беше оставила писмо. Беше написано на една от сиво-кафявите перфокарти, на които си записваше частушките и останалия фолклор. Частушка номер 209 (че каква друга, цинично изхъмка Стьопа) очевидно беше извадена от кутията наслуки. Беше вече преведена:

RE: festivity, celebrations, metalink #3

 

                209

 

Come, Tatyana, in the dark.

We will eat and we will fuck.^[1]

 

Искаше му се да вярва, че този пасторал не е лично за него — Мюс нямаше как да знае какво е станало. За сметка на това пък в написаното на обратната страна имаше много лично. Толкова много, че дори не беше ясно как се е събрало в красиво изписаните редове:

Не, ти не си Пикачу!

 

Защо толкова грижливо криеше от мен връзката си с числото 34? Да не би защото това е числото на злия покемон Nidoking? Неговата шипеста опашка ли изобразяваш толкова нелепо, като си извиваш ръцете зад гърба? Тлъст лъжлив задник такъв!

Не се съмнявай, забелязвах всичките ти издевателства, целящи да оскърбят културно-половата ми идентичност. Всичките ти отровни ухапвания съм преброила. Както когато, уж между другото, наричаше лондонските пънкове личинки на застрахователни агенти или казваше, че „Aston-Martin“ е педерастка кола, или предлагаше наздравица за най-големия хобит — Хари Потър, всичко това си го събирах в касичката. Но бих ти простила всичките тези инвективи, ако не беше садистичната ти пресметливост, с която редовно ме обиждаше, като ми напомняше за нашето национално унижение — вестника „The Sun“. Търпях всичко това единствено защото исках да ти върна за всичко наведнъж:. И ето че тази минута дойде. Всичко свърши. Няма какво повече да ти кажа — the discourse has shifted to the extent where you have to fuck off and die.

 

Bye, parent abuserMeowth^[2]

 

 

PS. Ти изобщо не можеш да си представиш какво щастие е за мене да знам, че никога вече няма да чуя как крещиш „Аллах акбар!“, докато обикаляш с калашника из централен Лондон в играта „The Getaway“.

Значи така го беше виждал с внимателните си, но необичащи очи до вчера най-близкият му човек на Земята.

— И ти ли, Бруте Мюс? — прошепна Стьопа. — И ти.

Странно, но нямаше силни емоции — като че ли на високите етажи на душата си той вече беше знаел това, още от момента, когато в петербургския кошмар видя яркозеленото „77“ и почувства, че то е със същата зла природа като „66“.

Уредбата на бюрото изписука.

— Степан Аркадиевич, добре ли сте?

— Добре съм, Люся — каза Стьопа. — Знаеш ли какво е покемон?

— Знам.

— Изготви ми една кратка справка за покемона Nidoking, номер 34, и за покемона Meowth, не му знам номера. И покрай тях и за Пикачу.

— За кога?

— За вчера, както винаги. Свържи ме с Лебедкин.

Лебедкин се обади веднага.

— Здрасти — каза капитанът. — Тъкмо щях да ти се обаждам. Има сериозни новини. Проблеми с финансирането на Зюзя и Чубайка. Засега не знам кой точно ще се занимава с тебе. Обаче не се притеснявай. Няма да те оставим в калта. С две думи, ще трябва да се срещнеш с един човек.

Последователността, в която Лебедкин постави Зюзя и Чубайка, беше обнадеждаваща.

— Чакай малко, капитане — каза Стьопа. — Имам друг въпрос. Стана голям гаф. Издухаха ми пари през Кипър. Много. Повече, отколкото мога да покрия.

— И кво сега, искаш да ме пратиш на Кипър да ти ги намеря?

— Не. Мислех, че може да имаш канал да ги проследим. Аз лично нямам такива възможности.

— Какво?! — с весело учудване попита капитанът. — Мислиш, че ще си намериш парите на Кипър?

— От Кипър са преведени на фирма, регистрирана на Бахамите — каза Стьопа.

— Охо, знаеш даже получателя? Всъщност да де, на Кипър го посочват…

Капитанът се замисли и накрая каза:

— Обади се на Сракандаев. Той се има с Бахамите, отървава към седем процента чрез тях. Само между нас, има си не само бизнес, но и база данни — кой къде е и чий е. Даже и ние си правим справки при него за финансовите терористи. Ако някой изобщо знае, ще е той. Само не му споменавай, че аз съм ти казал за Бахамите, ясно?

— Изобщо не си ми казал ти, капитане — отговори Стьопа. — Животът ми го каза. Обаче виж какво, не можеш ли да му звъннеш ти?

— За чий да си играем на развален телефон бе? Звънни на тоя, звънни на оня. Нали сте такова де… партньори. Телевизионния проект имам предвид, хе-хе-хе…

Стьопа се втренчи в бюрото. В главата му бяха останали съвсем малко мисли. Не изпитваше страх. Състоянието му повече приличаше на ступор или на зимен сън. Вероятността, че парите могат да се намерят, клонеше към нула, това беше ясно от самото начало. От друга страна, Лебедкин никога не даваше безполезни съвети, това Стьопа го знаеше. Ако Магаренцето имаше база данни за Бахамите, наистина можеше да изрови нещо. Шансът беше минимален. Но все пак съществуваше — а освен него Стьопа не виждаше никаква светлинка в тунела.

Да се обади на Сракандаев беше толкова ужасяващо тежко, че Стьопа сигурно би се съгласил да изгуби парите, ако бяха негови собствени. Но това, което щеше да се почне след няколко дни, беше толкова невъзможно, толкова чудовищно, че го беше страх дори да мисли за него. Стьопа знаеше, че хората, чиито пари беше изгубил, първо ще почнат да стрелят и чак после ще мислят — ако изобщо мислят. Пак добре ако го застреляха веднага, без бързовар в гъза…

Стьопа си представи бързо почервеняващата дебела спирала и в него се пробуди практическият екзистенциалист и му прошепна: „Обаждай се, кретен. Няма време!“

„Всъщност да — помисли си Стьопа, все едно в момента се свестяваше. — Няма време!“

И бучна едно копче на уредбата с пръст.

— Люся, Сракандаев остави ли телефон?

— Да, Степан Аркадиевич.

— Свържи ме. Не, по-добре ми го кажи. Ще се обадя от мобилния.

„Свястно момиче — мислеше той, докато записваше номера на един лист. — Ако се отървем, ще я сложа на мястото на Мюс. Стига да се отървем…“