Виктор Пелевин
ДПП (NN) (14) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

100

Лунният рожден ден наближаваше и Стьопа се чудеше какво да прави. Спомни си думите на Бинта, че всичко ще зависи от това дали ще може да помогне на числото си и че ако успее да направи така, че слънчевото число да стане по-голямо от лунното, ще победи.

Бинга не беше казала нито дума за това как да го постигне. Беше казала само, че той трябва да се грижи за числото, все едно е порасла в пустинята роза. Именно тези думи накараха Стьопа да се замисли за Мюс — защото в известен смисъл точно тя беше розата, порасла в пустинята на живота му. Ако трябваше да се грижи за слънчевото число като за нея, това означаваше само едно…

Когато за пръв път реши да извърши магическия си ритуал с нейна помощ (по-точно с помощта на тялото й), Мюс не обърна внимание. Когато влезе във връзка с числото „34“ втори път, Мюс също не възрази, че я използват като медиум. Но когато Стьопа за трети път завря лакти в очарователната гънка под гръбначния й стълб, тя не издържа:

— What the hell is this?^[1]

— Защо, какво има? — невинно попита Стьопа.

— Ти си като Саддам Хюсеин. Cooperating on the procedure, but not on substance^[2]. Защо всеки път се смъкваш на пода?

Стьопа най-малко от всичко на света искаше да й обяснява — тогава щеше да се наложи да обясни абсолютно всичко, а това не влизаше в плановете му.

— Пикачу си играе — каза той доста сухо.

— Това го разбирам. — Мюс го гледаше с огромните си очи, които, както му се струваше понякога, светеха в тъмното. — Не разбирам на какво си играе Пикачу.

— На Пикачу.

— Че Пикачу такъв ли е? — недоверчиво попита Мюс.

— Да — отговори с достойнство Стьопа. — Точно такъв. Стьопа излезе от положението толкова елегантно, защото знаеше, че и самата Мюс има някои чудатости от интимен характер, свързани с числото „66“, за които не му беше казала нищо. Като проследи връзката между зодиакалния знак на рака и числото „69“ например, той се сети защо някои пози са непривлекателни за партньорката му и защо всеки опит да насочи нещата към тях я дразнят. Разбирането на тайните пружини на чуждото либидо му даваше усещането за всемогьщество. Но Стьопа дълго не можа да разбере защо Мюс всеки път настоява да лягат с крака към прозореца.

Нещата му се изясниха, след като тайно отиде на консултация с един скъп аналитик (Стьопа уважаваше психоанализата, смяташе я за нещо като пазарна икономика на душата). Аналитикът приемаше, седнал на велотренажор, и приличаше на стар мъдър козел, който от милосърдие казва на хората само част от страшната истина. Оказа се, че всичко е просто — посоката, от която идваше светлината, се транслираше в подсъзнанието на Мюс като „горе“. За да се осъзнае като част от числото „66“, а не „99“, на нея й беше нужно към източника на светлината да са обърнати тъкмо краката й. Пак с това се обясняваше, както Стьопа се сети вече и сам, и любовта й към едно модерно развлечение — скачането от специална кула с гумено въже, вързано за краката (самият той така и не се осмели да опита, въпреки че Мюс безброй пъти го уговаряше да скочи — в този спорт за него имаше нещо ужасно, отнасящо се еднакво и към секса, и към смъртта).

Поради всичките тези причини Стьопа пристъпи към плана Маршал за числото „34“ убеден в моралното си право на това тайнство. Беше планирал общо тридесет и четири сеанса на енергетична връзка. След краткото му, но самоуверено обяснение Мюс започна да се отнася към ставащото търпеливо и вече не проявяваше никакви признаци на раздразнение, все едно всички Пикачу в живота й на някакъв етап на отношенията започваха да правят същото.

— Пикачу ме проверява — шепнеше тя. — Глупав Пикачу!

Понякога правеше опити да участвува в мистерията на Стьопа — посягаше назад, хващаше единия опрян в задника й лакът и почваше да го гали успокояващо, все едно помагаше на тръпнещия Стьопа да се отпусне и да дойде на себе си. На него тези опити не му харесваха. Докосването на Мюс му беше приятно, но го беше страх, че това може да наруши връзката със сакралното число. Кой знае защо, си спомняше историята за Самсон, който изгубил силата си, след като Далила му обръснала главата, и макар че в случая не се наблюдаваше нищо като бръснене на глава, му беше невъзможно да не изпитва опасения. Все пак залогът беше твърде голям.

Един път, след като го изчака да свърши ритуала (трийсет и първия), Мюс попита:

— Защо Пикачу прави така? Не иска деца ли? Стьопа нададе нещо средно между утвърдително мучене и отрицателно пъшкане.

— Не се плаши — продължи Мюс, — аз ще имам грижата за това. Винаги ли ще правим така? Хайде поне веднъж да го направим както преди, Пикачу…

Стьопа просто нямаше как да откаже.

— Добре — изръмжа той. — Обаче не днес. Уморен съм. Но следващият път все пак дойде.

Мюс помнеше — пръстите й се впиха в него в момента, когато той вече се готвеше да се прекатури от нея и да клекне на пода. Мюс обаче не го пускаше. Той можеше да се освободи със сила, разбира се. Но тя беше като щастие, като пролетна нощ, като сън за най-важното… И Стьопа се примири, реши, че от един път няма да стане нищо страшно. Затвори очи и се притисна към нея, и забрави за всичко на света. Мюс стисна ръката му и той изведнъж осъзна, че виси в спрялата секунда, точно в центъра на която имаше мъничка капчица вечност.

И видя своето „34“ — беше яркобяло и плуваше в пространството, заобиколено отвсякъде от огромно червено „66“, също като Луната, гледана от космоса на фона на Земята. Стьопа събра двете числа и за пръв път разбра, че правят точно сто.

Беше като взрив буквално пред очите му. Безкрайните смиели, скрити в числото „100“, се разкриха, все едно Стьопа бе придобил няколко съзнания, които можеха да ги възприемат едновременно. „Сто“ се състоеше от битие и небитие, представени чрез нулата и единицата. И пак тези цифри намекваха за ролите, изпълнявани от Стьопа и Мюс в този миг на сцената на великия театър на живота. А втората нула беше вратата, през която бяха излезли на сцената, за да изиграят ролята си. И през същата врата трябваше да си излязат, та пак да станат нищо, да се разтворят в окръжността, съединяваща битието с небитието. Но това нямаше да стане скоро, а засега двете нули ги гледаха, все едно бяха очите на вечността, и все едно тази вечност имаше личност и воля, представени от единицата, обединяваща цялото многообразие на съществуващото в едно цяло, цяло, което сега беше съвсем близо и беше готово да им дари нов живот. Както винаги, то дойде, откликнало на зова на стенещото двуглаво животно — едно от най-невероятните същества, които населяваха същата тази вечност… Стьопа се уплаши и се опита да се отвърне от онова, което, както му се струваше, нямаше право да знае. Но страхът беше излишен: безкрайността изчезна, разтвори се в самата себе си и до него остана само бързо дишащата Мюс. Щом дойде на себе си, тя лекичко го хапна по устната и прошепна:

— Пикачу…

На Стьопа му беше хубаво и тъжно. Хубаво, защото отдавна не беше изпитвал нищо такова. Тъжно, защото разбираше, че във вълшебния взрив е изгоряла цялата натрупана досега енергия. Работата по плана Маршал трябваше да започне отначало.