Виктор Пелевин
ДПП (NN) (22) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

0034

Стьопа прекара деня в хотела. Беше му гадно на душата. И не само заради предстоящото убийство — не му беше ясно защо от подобен сън ще се празни. „Нима съм педал в душата си? — мислеше си той. — Не, само това не!“

Спа почти цял ден. Сънува обичайните петербургски сънища — отначало лепкав мрак, в който нямаше нищо, а после студена мъгла, която ставаше все по-гъста и по-гъста. В шест вечерта се изкъпа, провери бойното си снаряжение, залепи си брадата и облече расото.

Спектакълът започваше в осем в залата на Петроградска. Билети в касата нямаше. Стьопа излезе отвън, пообиколи и си намери един за двеста долара.

— С отстъпка специално за вас, отче — каза спекулантът.

— Иначе са по триста и петдесет. Помолете се за мен.

— В името на отца и сина, и светия дух — измърмори Стьопа и направи малка четворка.

Публиката, дошла за премиерата, беше най-отвратителната от гледна точка на Стьопа — бохеми. Тълпяха се покрай стените, на които бяха накачени картини — във фоайето имаше изложба на съвременното изкуство.

Една от картините, висока почти до тавана, се казваше „Мадона — на фронта“. Изобразяваше певицата в пустинята, сред тълпа морски пехотинци с облекло за пълна химическа защита. Мадона танцуваше на покрива на всъдеход „Humvee“, боядисан на жълто-кафяви петна. Бедрата й бяха увити в американското знаме, а гърдите й бяха скрити с нещо като сутиен от снарядни глави, съединени със стоманен „пасифик“. От двете страни на всъдехода стояха двама адвокати, консултативни стилисти по патриотика, антибуржоазност и нонконформизъм, вагинален биомасажист, прессекретар, готвач и четирима телохранители — всички също с костюми за пълна химическа защита; какви са ставаше ясно от надписите със стрелкички на платното. Мадона, както винаги, изглеждаше млада и актуална.

Следващото платно се казваше „Битка за сърцата и умовете“ (авторът беше същият Лукас Саприкин, една от чиито картини Стьопа беше видял в офиса на Сракандаев). Жанрът се определяше като натюрморт. Натюрмортът беше гаден. Сърцата, за които се биеха наклякалите в пясъка телевизори, бяха сложени на дълъг дървен тезгях. Над него летеше облак синьо-зелени мухи, а парчетата умове се търкаляха, целите полепнали с пясък, между дупките от снаряди. На Стьопа обаче му се догади не от мухите и кръвта, а заради лайното на един повален в битката телевизор и заради голия човек с маската на Батман, който се катереше през оградата на заден план.

Стьопа си помисли, че като човек с расо не бива да стои до такива картини, и отиде до бюфета. Зае наблюдателна позиция, от която виждаше вратата, и започна да изучава програмата.

Пиесата се казваше „Доктор Гулаго“ и се позиционираше като трудната първа рожба на руската гей драматургия („Първото вазелинче“, както пишеше неизвестният рецензент). Авторите й бяха „английски драматурзи“ (49%) и Р. Ахметов (51%). Освен другите действащи лица участваха Джеймс Бонд, доктор Гулаго, Двамата кралски бътлъри (така май беше на английски майордом) и Царствения.

Когато дочете програмката до края, Стьопа разбра откъде се е взело това разпределение на творческия принос: въпреки че контролният пакет беше у Р. Ахметов, всички реплики на Бонд бяха взети от пиесите на английските драматурзи. Бяха много в списъка и Стьопа не беше чувал за никой друг освен Шекспир. Друго странно нещо беше това, че вместо първо и второ действие пиесата се състоеше от „активен акт“ и „пасивен акт“.

Сракандаев — с голяма компания — се появи, когато спектакълът вече беше започнал, и Стьопа влезе в залата заедно с него. Сракандаев имаше място точно пред сцената. Стьопа си намери едно до стената, откъдето виждаше първия ред, и загледа пиесата, като се стараеше да не изпуска от поглед Сракандаев.

Сюжетът се градеше на това, че президентите на Русия и САЩ имаха свръхсекретна линия за връзка, неподвластна на електронно наблюдение от страна на транснационалните масонски структури. Пратките, с които двамата лидери си разменяха подаръци и бележки, в които единствено можеха да си кажат всичко, което наистина мислят за живота, се доставяха с кучешки впрягове през Беринговия проток и практически никой на света не знаеше за този канал, така наречената „студена връзка“. Никой освен доктор Гулаго.

Неговият план беше циничен и жесток — той възнамеряваше да открадне матрьошките, които руският президент изпращаше на американския си колега, и да ги смени с пакет храна за маймуни. Оскърбен до дъното на душата си, Буш според сметките на доктор Гулаго щеше да започне ядрена война, без да дочака следващата кучешка поща. Това беше интригата.

През първия акт Бонд преследваше злодея по цялата сцена, но все не можеше да го хване — доктор Гулаго можеше да се преобразява в другите действащи лица. Освен това можеше да се обгръща в мъгла. Мъглата, осветена от десетки лазерни лъчи, изобилно се смъкваше в залата от сцената — на ръба й бяха наредени няколко корита сух лед. Паралелно на шпионската интрига вървеше любовната, която свършваше с натуралистична сцена: Бонд успя да съблазни мъжеподобната помощничка на доктор Гулаго и в момента на върховен екстаз тя му издаде тайната квартира на доктора — ледено иглу насред Беринговия проток.

Скоро Бонд с боброва парка от Кензо вече наближаваше леденото иглу с впряг от десет бели бултериера. След още няколко минути доктор Гулаго с демоничен смях падна в борбата, като разхвърляше по сцената пенопластови блокове, изобразяващи лед. Цивилизацията беше спасена. Но без специалните ефекти всичко изглеждаше жалко и оставяше открити много проклети въпроси, които във филмите обикновено се избягват. Освен това не беше ясно с какво авторът мисли да запълни втория акт — всички негодяи бяха обезвредени още в първия.

Антрактът беше обявен доста интересно — на сцената излезе човек в химически костюм и закрещя в мегафона с глас, почти неразбираем заради противогаза:

— Antrax!!!^[1]

През антракта Стьопа изобщо не можа да се приближи до Сракандаев — той веднага отиде зад кулисите при артистите. Върна се на мястото си чак когато вдигнаха завесата и започна вторият акт, „пасивният“.

Декорите бяха други. Над сцената висеше лилава лента с надпис „United Qeerdom“. Под нея имаше истински „Астън-Мартин“, модел „Vanquish 12“, като на Сракандаев, само че без лампа. Зад него се полюшваше платнище с огромен бял лотос. Останалото пространство бе заето от скеле, изобразяващо многоетажния интериор, където се развиваше не много ясното сънувано действие.

Всъщност действие във втори акт почти нямаше — той се състоеше от танци на цветни фигури в нишите на многоетажната конструкция. Танците се придружаваха от монолог на Бонд. Той говореше с патос за вечните истини (английските драматурзи, сети се Стьопа), а три видеомонитора, монтирани в нишите на декора, показваха на танцуващите фигури фрагменти от подвизите му. Стьопа позна откъси от филмите „Moonraker“ и „Live and let die“. От време на време Бонд, кой знае защо, го избиваше на тъпи частушки от рода на:

Я събирайте по рубла

за ковчег на „true blue“!^[2]

 

Това очевидно не бяха английските драматурзи, а Р. Ахметов. На Стьопа му хареса виртуозната работа на осветителите — сцената ставаше ту зелена, чу червена, ту синя и разноцветните фигури в нишите надаваха вопли, които стряскаха притихналата зала.

Внезапно светлините изгаснаха. Наглед това нямаше никаква връзка с действието и Стьопа реши, че е спрял токът. Но след минута сцената се освети от оранжево мъждукане и се видя, че декорите са сменени. Над сцената се носеше огромен череп — отворената му уста приличаше на пещера. От устата струеше светлина и вътре се виждаше подиум, постлан с персийски килими. Откъм страната на залата до устата се издигаше стълба, подобна на самолетните. Бонд лежеше неподвижно на пода — изглежда, беше в безсъзнание.

Чу се смразяващ напев — нещо като тибетски ритуал, а може би като шаманско заклинание. От двата края на сцената към Бонд запристъпваха две тъмни фигури с венециански маски (щом видя маските, Стьопа изтръпна). Това бяха Двамата кралски бътлъри. Стигнаха до Бонд, вдигнаха го и го поведоха нагоре по стълбата. Щом се качиха до устата-пещера, с отработени движения го обърнаха с лице към залата и го нагласиха на четири крака.

Зад тримата Стьопа видя човек с очукан шлем със сини пера, които приличаха на струя пушек. Човекът много бавно и плавно вървеше по застлания с килими подиум, все едно изтичаше от една поза в друга. Освен шлема носеше военен потник и наметало в защитен цвят с черен надпис „NEBUCHADNEZZAR“. Стьопа си спомни, че така се казваше един древен цар, и се сети, че това е Царствения. Царствения се приближи до Бонд изотзад, спря, сплете странно пръсти и като възклицаваше нещо, няколко пъти го тласна с бедра в задника, а после победно го ритна. Бонд се свлече по стълбата и светлината пак угасна.

„Навуходоносор — мислеше Стьопа в тъмнината. — Това е намек за принц Чарлз. Така протестантите са наричали Чарлз Първи, преди да му отсекат главата. И Дюма го пише в «Двайсет години по-късно». А и Мюс нали ми разказа наскоро как били изнасилили някого в двореца им и точно бътлърите участвали… Но защо е тогава рицарският шлем? Принц Чарлз не е военен… Или може би и шлемът, и всичко останало е точно затова, та формално никой да не може да каже, че това е принц Чарлз? Демек — Царствения, и точка. Понеже той също сигурно си има трима адвокати с противогази като Мадона…“

Съвременното изкуство, както винаги, беше трудноразбираемо и не особено апетитно. Но Стьопа беше поразен от това как се движеше Царствения — стъпките му приличаха на забавен танц и предизвикваха истински страх. Беше виждал нещо подобно във филма „The Cell“, когато огромната културистка носеше безчувствената Дженифър Лопес на съд пред националното подсъзнание.

Когато прожекторите светнаха, ги нямаше нито Кралските бътлъри, нито Царствения. Декорите бяха от първи акт — астън-мартинът и многоетажната конструкция, само че без разноцветните фигури в нишите. Бонд лежеше на пода както преди малко.

После се свести, успя някак да стане, оправи си папийонката, излезе до ръба на сцената и дълго се взира в залата, все едно „търсеше човека“. Накрая тихо и страшно попита:

— Do they take me for a simpleton?^[3]

Внезапната смяна на езика въздействаше — по гърба на Стьопа полазиха студени тръпки. Това явно не беше Р. Ахметов, бяха си английските драматурзи.

Бонд се качи в астън-мартина и произнесе оттам последната част на монолога си, минорна, като спомена някаква си „твърде твърда плът“ и загнилото датско кралство.

„Ей, навсякъде тази политическа коректност — помисли си Стьопа. — Скоро нищо вече няма да може да се нарече с истинското му име“.

Оглушително гръмна песента на Меркюри „Show must go on“ и сцената се завъртя. Бонд, малко поразкрачен в астън-мартина, отплува зад кулисите право през нарисувания бял лотос. Постановката свърши.

Избухна буря от аплодисменти. Стьопа не изръкопляска нито веднъж — пиесата му се стори отвратителна. За него Бонд открай време беше герой на занимателен комикс и симпатичен тип. Беше загадка защо Сракандаев и повечето от публиката до такава степен се радваха на унижението му, че аплодираха прави. Освен това Стьопа не знаеше как да си обясни опънатия над сцената надпис „United Queerdom“ — дали беше тъп гег, или пък едната чертичка на „n“ се губеше в някоя гънка на плата и затова приличаше на „r“.

Може би, мислеше си Стьопа, това е порив на криворазбран патриотизъм, предизвикан от това, че англичаните не искат да ни предадат чеченските емисари? Компенсация за десетилетията национален позор и деградация? Или обратното — зрителите бяха видели в прозрачната метафора съдбата на честния русин, посветил живота си на Отечеството?

Последно явно беше най-близо до истината — докато се блъскаше след Сракандаев към изхода, Стьопа чуваше откъслеци от чужди разговори:

— Всичко същото като у нас… Човек цял живот бачка за страната си, и какво накрая? Един по-дебел…

— Да, има паралели. Само че при тях всичко е някак по-цивилизовано… Все пък Гълфстриймът…

„Но какво общо има тук Бонд? — мислеше си Стьопа. — Тъпо, пошло и тъпо. Правилно казваше някой, че цялата ни култура е просто плесен по тръбите. И че плесента съществува единствено защото нагряват тръбите. Въпреки че изобщо не ги нагряват заради плесента, а за да тече по-бързо нефтът… Що за хора са това?… Впрочем това е гей драматургия, какво друго да чака човек от педераси…“

И в този момент си спомни що за човек е той самият, защо е в тази зала и защо носи в чантата си мистичния жезъл на смъртта. По гърба му полазиха тръпки. „Спокойно, 0034 — помисли си Стьопа, — спокойно. Късно е да се косиш. Live and let die“.