Виктор Пелевин
ДПП (NN) (24) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

77

Влезе в голяма квадратна стая, една трета от която беше заета от широко легло. На пода имаше нечии възмръсни бели чорапи. В ъгъла работеше телевизор — звукът беше изключен. В другия ъгъл сияеше в синьо и червено лампа на тъничко стоманено краче. Сракандаев, гол, увит в някакъв чаршаф, беше обърнат към Стьопа с лявата си страна — беше се навел над една стъклена масичка, на която имаше страница от списание, а на нея — обърната наопаки чиния. Държеше навита на тръбичка хартийка, през която ловко вдишваше през носа тънка ивичка бял прашец от стъклото.

Стьопа затвори вратата и хвърли чантата в ъгъла. Стори му се, че вратата се затваря съвсем бавно и че чантата увисва във въздуха — всичко беше съвсем като във филма „Спайдърмен“, когато героят стигна до свръхчовешка скорост на възприятията. Стьопа — усещаше, че тялото не му се подчинява достатъчно бързо — тръгна към Сракандаев и вдигна ръката, в която стискаше лингама. Разбираше, че е страшен — с развятото расо, с кръста на гърдите и с червеното копие на съдбата във вдигнатата ръка сигурно приличаше на воин на доброто в часа на решителната битка.

Сракандаев се обърна. Очите му бяха пълни с недоумение. Недоумението се смени със страх и Сракандаев бавно започна да се изправя. Стьопа забеляза облаче бял прашец около носа му — от уплаха Сракандаев сигурно го беше издишал.

Докато Сракандаев се изправяше, Стьопа опря червената главичка на лингама в челото му и с тържествуващо ръмжене стисна с всичка сила.

Но изстрел не последва. Стьопа не усети дори щракването, което би показало засечка — не стана нищо. Понеже не знаеше какво да направи, той застина, втренчен в изпълнените с ужас очи на Сракандаев.

Времето потече с нормалната си скорост. Сракандаев мигна, после мигна пак и ужасът в очите му се смени с недоумение. После с интерес. А после с някакво ново, непознато на Стьопа чувство. Той облиза устни и изведнъж вдигна брадичка и облиза и лингама.

И на Стьопа му стана страшно.

В този момент вратата се отметна и в стаята нахълтаха тримата охранители воглаве с Клинт Истууд, който стискаше пушка-помпа.

— Всичко наред ли е? — викна един от охраната.

— Абсолютно — отговори Сракандаев, като отклони поглед от очите на Стьопа. — Защо, какво е станало?

— Ами на камерата в коридора видяхме, че този… ей този де… влиза при вас…

— Мама му, нали ви казах да не влизате — каза Сракандаев и кихна силно.

Клинт Истууд изгледа Стьопа дълго — хем с подозрение, хем с уважение. Сракандаев посочи вратата и охраната се изниза, като внимателно я затвори.

Стьопа осъзна, че стои като някакъв невъобразим Ленин — с червения член, стиснат в протегнатата му ръка. Понечи да я отпусне, но Сракандаев го хвана за китката.

— Ела — каза той и повлече Стьопа към стъклената масичка.

Вдигна чинията — под нея имаше купчинка бял прах (Стьопа, кой знае защо, си помисли, че е мъничка пряспа, както има мънички японски дървета бонсай) — и гребна от прашеца с ръба на страницата от списанието. После каза на Стьопа:

— Хайде. — И му подаде влажната от собствения му нос тръбичка, свита от банкнота.

— Аз не…

— Казах: хайде — прегракнало повтори Сракандаев и се облиза.

Стьопа реши да не спори. Остави члена на масичката, взе тръбичката от Сракандаев, пъхна в носа си края, който беше по-чист, и като придържаше с другата ръка брадата си, смръкна отвратително горчивия прашец с едната си ноздра.

— И с другата.

— Стига ми, аз…

— Казах: с другата.

Стьопа си пое дъх.

Страницата с прашеца, изглежда, беше рекламна вложка от лъскаво младежко списание. Две места на нея бяха отбелязани с жълт маркер. Горното беше снимка, на която двама доста несимпатични мъже с месести лица си стискаха ръцете на фона на лавици с видеокасети. През тях минаваше надпис: „Ела при лидера и стани дилър. Дистрибуция на видеокасети на концерна «Премиер-Видеофилм».“ Другата подчертана обява беше малко по-надолу: „Ела при дилъра и стани лидер. Метамфетамини от талинския химкомбинат «Старата кула».“ Още по-надолу беше купчинката прашец с кратера, току-що направен от тръбичката в пръстите на Стьопа.

— Обявите четеш, а? — каза Сракандаев зад него. — И моят дилър си падна по тях. Втори месец вече все от тая страница смърка. Все едно си ги печата сам. Или че е купил целия тираж.

Сракандаев говореше малко през нос, от което гласът му приличаше на гласа на добър герой от рисуван филм. Стьопа си помисли, че вече май е виждал някъде думата „метамфетамини“ или някоя много подобна на нея, но не можа да си спомни.

— Хайде де, давай!

Сракандаев, изглежда, се изнервяше. Стьопа се подчини и смръкна с другата си ноздра още една порция от бялата гадост.

— Какво е това? — попита той и подаде тръбичката на Сракандаев.

— Мултивитамин — отговори той. — Формулата на успеха.

— С него ли надрусахте морячето?

Очите на Сракандаев се превърнаха в две тесни цепки и Стьопа разбра грешката си. Но беше късно.

„Ей сега ще извика охраната“ — помисли си той и целият изстина; ръката му сама взе лингама от масичката, преди той да си спомни, че вълшебното оръжие беше засякло. Сракандаев проследи с поглед движението му и лицето му се разведри. А след това той даже се усмихна и заплаши Стьопа с пръст.

— Е, добре де, добре — каза Сракандаев. — Обаче имам едно условие.

— Какво? — попита Стьопа; усещаше някакво неприятно сърбящо звънтене в главата си — при това нарастващо.

— Аз ще съм магаренцето.

Сракандаев вдигна от пода онова, което Стьопа беше помислил за мръсни бели чорапи, и си го нахлузи на главата. Беше еластична лента-бандана с две дълги бели уши, които паднаха на раменете на Сракандаев и той заприлича не толкова на магаренце, колкото на стар мъдър заек. Заекът направи крачка към Стьопа — той се дръпна, — но после очевидно си спомни нещо важно и се върна при кревата.

— Ей сега — каза Сракандаев и почна да рови в купчината нахвърляно на пода бельо. — А, ето го.

Държеше нещо правоъгълно и Стьопа си помисли, че е малка картина в рамка. Сракандаев отиде при масичката, нагласи картината, като я опря на стената, после угрижено погледна някъде нагоре и промени ъгъла. Стьопа се смая — това беше снимка на Путин по кимоно. Сракандаев огледа стаята още веднъж и измести снимката лекичко вдясно.

— Вече може — каза той и смъкна чаршафа, с който се беше увил.

Стьопа погледна издутия му космат корем и се постара да не гледа по-надолу. Сракандаев се ухили.

— Някои разправят, че било от бирата — каза той и намигна. — Лъжат. За бирата е.

Обърна се, коленичи, опря здраво лакти в пода и извърна лице към Стьопа. После лицето му изведнъж стана угрижено, той промуши ръка между краката си, скри гънката между бузите и попита:

— Обаче честно. Ти случайно да не си марксист?

— Без шегички — с малко злобна усмивка отговори Стьопа.

— Ама наистина не си марксист, нали? — пак попита Сракандаев и се нацупи палаво.

Стьопа завъртя глава отрицателно и Сракандаев се усмихна и си свали ръката.

— Чудесно тогава… Веднъж се живее — каза той. — Иии-раз!

Стьопа разбра какво се очаква от него и погледна лингама в гумената си ръка.

— Хайде де — нетърпеливо го подкани Сракандаев и си размърда задника.

„Най-важното е — помисли си Стьопа, докато коленичеше — да не извика охраната…“

След минута той вече почти не разбираше къде е и какво става. Гледаше ритмично работещата си ръка и не изпитваше нито възбуда, нито отвращение. Не изпитваше дори лично участие в ставащото — все едно чистеше запушен канал с четка. Удивително натуралистичният магарешки рев, който от време на време надаваше Сракандаев, придаваше на сцената някакъв средноазиатски колорит. Стьопа внимаваше само да не би Сракандаев случайно да не опре тялото си в расото му — кой знае защо, му се струваше, че ако това не стане, всичко ще е наред.

Сракандаев пак обърна към него пламналото си лице и каза:

— Хайде да си Таня, а?

— Какво? — Стьопа се уплаши.

— Не бе, не ме разбра. Просто си представи, че си Таня.

— Да ти кажа честно — отвърна Стьопа, — искам да съм Пикачу.

Сракандаев се усмихна криво и безсрамно и каза:

— Виж какво, хайде за пет минутки стани Таня, а после винаги ще си си Пикачу!

Нещо глухо изтьтна в главата на Стьопа и започна да му се струва, че е зоотехник на връх Нова година и че гърмят фойерверки. Сети се защо — въздействието на наркотика се беше сляло със спомените за изкуственото осеменяване, което беше видял веднъж на бригада.

— Георгий Вартоломеевич — каза той, — надявам се, разбирате, че правя всичко това изключително от уважение към вас?

— И съм ти много благодарен за това! — отговори Сракандаев и вдигна вежди. — Страшно съм ти благодарен! Обаче ми казвай Жора. И да минем на „ти“!

Стьопа забеляза на восъчното рамо на Сракандаев татуировка — сигурно бяха на мода в бохемските кръгове. Беше щрихкод с три шестици над правоъгълника вертикални линии с различна дебелина. Отдолу пишеше: „Продажбата на дребно разрешена“. Изглеждаше много стилно.

Внезапно Стьопа разбра, че „666“ е преправено на „366“, при това доста неумело, защото на мястото на първата шестица имаше приличаща на сянка следа, а и извивките на тройката бяха груби. Това толкова го порази, че той пусна лингама и се обърна, все едно очакваше да види как Бинта ги гледа през вълшебния си калейдоскоп.

— Давай, Таня, не спирай! — прошепна Сракандаев.

Бинга я нямаше. Стьопа поднови зоотехническата си работа.

„Триста шейсет и шест — помисли си той. — Но защо? Никой не знае… Човек планира, пресмята, страх го е да не сбърка. Надява се, че всичко ще се размине… Мисли за душата си…“

Цифрите означаваха, че в душата на Сракандаев, също като в неговата, се води мъчителна борба между доброто и злото, светлината и мрака, само че тези вечни субстанции минаваха през чуждото сърце по неведоми пътища. Стьопа не разбираше нищо от тази враждебна вселена, от този антисвят, който в момента беше толкова близко…

Погледна надолу, видя задника на Сракандаев и си спомни фрагмент от съня си — овално изрязаното отзад трико на нощния непознат. Извърна глава, но видяното беше достатъчно, за да си спомни предсказанието, което му беше казал по телефона Простислав.

„Ще влезеш в пещера в бездната“ — изумено помисли Стьопа. — „Колко точно… Всичко са знаели китайците! Още преди пет хиляди години са знаели всичко!“

Прашецът действаше все по-силно. Стьопа вече не чуваше виковете на Сракандаев — по-точно, престана да ги възприема. Пронизителното „И-ааа“, което Сракандаев надаваше през няколко секунди, се превърна в нещо като звукови тапети.

Нещо стана и със зрението му — май почваха халюцинациите. В един момент пред очите му беше потръпващ човешки гръб с гънки тлъстина, а в следващия съвсем ясно виждаше, че помпи с велосипедна помпа голям дебел заек, които неизвестно защо реве като магаре. Заекът беше толкова бял, че Стьопа трябваше да примижи. После съвсем затвори очи и разбра, че може да вижда мислите си. Една от тях беше наистина смайваща.

Стьопа видя бяло „34“ — също като онази вечер с Мюс. Но нейното червено „66“, огромно и неподвижно, не се виждаше никъде. Вместо него наблизо подхвръкваше мъничкото синьо „43“ на Сракандаев, описваше безумни неправилни кръгове, като прилеп по здрач. Двете числа се отблъскваха едно друго, все едно бяха магнитни полюси с еднакъв знак, и така продължи дотогава, докато след поредния лупинг не се събраха в невъзможното, отровнозелено „77“.

Зад това число се редеше цяла галерия образи: двамата със Сракандаев с черни ризи, с факли в ръце, с тежки крачки вървят към огромен огън в строй със също такива яки мъжаги… Вярната мъжка дружба, възпята от дьо Сад… Вдигната за римски поздрав ръка… На Стьопа всичкото това изобщо не му харесваше, направо му се гадеше. Освен това той разбра, че числото „77“ е като „66“ — и двете вещаеха нещо опасно и лошо, макар и неясно защо.

Почувства се беззащитен и мъничък сред тези огромни шарени цифри — чужди, равнодушни, ревящи срещу него оглушително като магаре. Нали си имаше свое заветно число… Къде беше то сега? Нима го беше изоставило в това сумрачно пространство на грях и падение и магарето щеше да го стъпче с четирите си копита, докато тръскаше над тях трите си израстъка — ушите и опашката?

НЕ.

Стьопа пак видя високо горе бялото „34“, приличаше на два прегърнати ангела. Сега беше съвсем мъничко, толкова дълбоко беше слязъл в бездната по стълбата на порока. Но все пак можеше да го види. Стьопа вдигна молитвено ръце, което накара Сракандаев да измучи недоволно. И тогава от бялото число „34“ блесна лъч, който за миг освети всичко, докосна челото на Стьопа и угасна. Числото „34“ изчезна. Но Стьопа знаеше, че това не е страшно, понеже сега то беше в него. Беше го осенило.

Умът му заработи съвсем различно, отколкото допреди секунда.

Магарето беше могъщо. Много могъщо. Но имаше едно животно, от което се страхуваше. Имаше звяр, способен да го победи…

„34“ блесна в главата на Стьопа и стана думата „вълк“.

Тази дума започваше с третата буква от азбуката. И беше от четири букви. Трийсет и четири! Три съгласни, четири букви. Двойно „трийсет и четири“!

„Вълк! — помисли Стьопа. — Как не се сетих? Вълк!“

И зави към лампиона. Сракандаев се обърна към него — лицето му се разпадаше на пъстри парченца, — ухили се и попита:

— Хубаво прахче, а?

Стьопа пак зави, а после воят му се превърна в толкова силно ръмжене, че Сракандаев се сви и затрепери, притиснал гърди към пода.

„Пикачу беше мъничко кротко прасенце — помисли си Стьопа, — но злите хора разбиха сърцето му. И той стана вълк! Сега той е вълк! Вълк! Вълк!“

„34“ пак избухна в мозъка му и окончателно го сля в едно цяло със себе си. Когато светлината угасна, Стьопа вече го нямаше. Над тресящия се коленичил Сракандаев стоеше Степния вълк.

DER STEPPENWOLF

Той много се различаваше от Стьопа.

На Стьопа му трябваха разни гумени инструменти. На Степния вълк изобщо не му трябваха. Той си имаше свой инструмент — сив ръбат DER, покрит с кичурчета твърда козина и съвсем готов да дерне някого. Степния вълк дръпна червената какалашка и лингамът на победата изскочи от пещерата в бездната.

— Падна ли ми, магаренце… Сега ще те науча аз тебе — прошепна Степния вълк почти нежно, едва сдържаше ръмженето, което се надигаше в гърлото му. — Сега ще разбереш какво е това Степен вълчи хуй! На! На! На… На!

— Татяна! — изпищя Сракандаев. — Не мога! Татяна!!! Не! Не! Да! Да!!! ДА!!! ТАТЯНА!!!!

И заблъска с ръка по пода като борец, който се предава.

И Степния вълк разбра, че Магарето е низвергнато.

Щом това стана ясно, Стьопа усети, че вече не е Степния вълк. Пак си беше Стьопа и в тъмнината пред затворените му очи вече не святкаха мълнии и не плуваха числа. Стьопа не разбираше как се бе озовал в тази идиотска ситуация. Но Сракандаев, въпреки агонизиращите си викове, така умело въртеше мекия си задник, че ситуацията продължаваше и продължаваше, въпреки че Стьопа вече не правеше нищо за това.

Той мигна няколко пъти, за да фокусира очите си, и видя нечие познато лице. Но това не беше Сракандаев. Минаха няколко секунди, преди да разбере кой е.

От снимката на масичката, добродушно усмихнат, ги гледаше Путин по кимоно. Естествено не гледаше вакханалията в кабинета, а някъде надалече — към безкрайните зелени простори на Евразия, оловните води на Атлантическия океан и жълтите дюни на арабските пустини. И явно не си мислеше за тях двамата със Сракандаев, а за нещо важно, путинско. Но Стьопа изобщо не се съмняваше, че с крайчеца на окото си Путин вижда не само световните пожари и бури, но и тях със Сракандаев, и не одобрява съвсем това, което става в стаята, въпреки че, разбира се, нямаше да ги накаже — времената бяха други. И все пак нещо подсказваше на Стьопа, че след новата отметка в досието му изискванията към него ще са малко по-строги. И че няма да ги налага Путин, а самият той. И че същото ще направи и Сракандаев.

А за това, че след станалото ще им бъде разрешено да продължат да живеят и не само да се спотайват някъде в мрака, а да дишат с пълни гърди, без да ги е страх нито от преследване, нито от блъскане по вратата посред нощ, той изпита към новата епоха такава благодарност, такова доверие, такава нежност, че тези чувства, достигнали невъзможния си зенит, съвсем естествено прераснаха в неудържимата тръпка на любовта. Със Сракандаев очевидно стана същото — без да се обръща, той се запъна като магаре, тръсна дългите си бели уши и зашепна в сладостна скоропоговорка:

— Седем цента, седем цента! Седем цента!