Виктор Пелевин
ДПП (NN) (10) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

34

Всичко стана по време на едно мероприятие, което дори най-изтънченият развратник не би могъл да причисли към областта на възбуждащото чувствеността. Беше на един литературен семинар, където Мюс изнасяше доклад на тема „Новоруският дискурс като симулакър на социалния конструкт“. Мюс ходеше на семинара по професионални съображения, а Стьопа отиде с нея просто от интерес, както би могъл да отиде на женски рестлинг в кал или на бой с петли под съпровода на „Добре темперирано пиано“. Освен това му се искаше да надникне в света, където Мюс прекарва времето си.

Семинарът се провеждаше в сградата на един от московските вузове и тъмните пещери на празните коридори, по които Мюс го заведе до аудиторията, на няколко пъти го накараха да съжали, че е оставил шофьора-бодигард в колата.

На втората минута на доклада Стьопа почна да се разкайва, че се е съгласил на това приключение. От всички думи на Мюс той беше чувал само „дискурс“ — а вече твърдо си беше изяснил, че не е в състояние да разбере смисъла й. Затова престана да слуша и почна да прелиства литературните списания, които бяха наслагани по банките — бяха ги донесли събралите се на семинара. Първо взе някакъв алманах с ярко-оранжева корица, отвори го по средата и прочете:

„Когато говорим за читателя и писателя, в никакъв случай не бива да забравяме за другите два важни елемента на творческия четириъгълник, а именно чесателя и пипателя…“

Стьопа тръсна глава като излизащо от вода куче и прелисти няколко страници.

„… срещат се фрази, всяка от които би била благодатна заразни дребни литературни импотенти — да си се заврат в дупчицата и цяла зима да си се пипат, — например следната: «идваше краят на горбачовската пролет.»“

Не му беше ясно какво й е толкова на тази фраза и защо дребните литературни импотенти трябва да се пипат цяла зима. Вместо да сподели сарказма на автора, Стьопа си спомни горбачовските времена, когато „Санбанк“ правеше първите си стъпки, обвеян в дим от канабис, все още без примес на кордит.

„И наистина си беше пролет — помисли си той с носталгия, — а ние така и не разбрахме.“

И му дожаля до сълзи за пропиляната му младост, а заедно с това и за незнайните импотенти, които нямат какво друго да правят в зимните си дупки освен да четат разни изречения и да се пипат.

Няколко страници след импотентите имаше голяма поема на някакъв бивш пандизчия, посветена, както ставаше ясно от предисловието, на могъществото на човешкия разум, осъзнато от автора силно и свежо при едно от поредните му бягства в тайгата. Поемата се казваше „Човек“ и почваше така:

„И завъдих лисица, и мечка, и вълк.“

Стьопа не можа да продължи — пред очите му изникна голият Березовски с калкулатор в ръка, осветен от подскачащите пламъци на огън насред тайгата.

Остави алманаха и се зае със списанията. Между кориците им гаснеше залезът на епохата, която съвременниците мислеха за толкова жестока и хищна, а всъщност си беше наивна, жалка и простодушна — както винаги в историята. Това беше трогателно, но все пак списанията не струваха, също като сивкавата хартия, на която бяха отпечатани. Почти на всяка страница се споменаваха някакви „естети“ или „велемъдри интелектуалци“, които презрително се мръщеха на нещо си или възторжено аплодираха друго нещо си. Стьопа внезапно разбра (главозамайващо умствено салто), че събралите се в аудиторията хора, които му приличаха хем на разсредоточила се опашка за бира, хем на участници в спартакиада по зимен шах, са тъкмо тези естети и велемъдри интелектуалци, за които става дума.

„И точно в тази минута — помисли си той с еуфория, предизвикана от проникването в тайните на мирозданието — някой седи и се вълнува какво ще кажат естетите и интелектуалците! Дали ще аплодират възторжено, или няма!“

Най-привлекателно му се стори списанието „Цар Навийхуйдоносор“. Както следваше от анотацията, това беше „орган на лингвистичните нудисти, които не признават лицемерните смокинени листа на прекрасното зверско тяло на руския език“. Списанието не беше интересно, понеже главното в съдържанието му бяха мръсотиите — бяха толкова, че чак ставаше скучно (въпреки че изрази като „хуйоблизец недоразпран“ или „я се еби в гъза ма, путко лайняна“ приятно изненадваха и будеха надеждата, че руският народ още не е казал последната си дума в историята). Стьопа не обичаше цинизмите и ги използваше само когато си мислеше, че това е полезно за бизнеса — като например в публикувания в таблоидите разговор с „чичо Боря“. Познатите му също не псуваха много. Единственото изключение може би беше капитан Лебедкин, но пък в речта на джедая цинизмите се възприемаха като елемент на репресивната държавна атрибутика, нещо като подрънкването на служебна сабя.

В списанието имаше откъси от „съвременния еквивалент на Дантевата «Божествена комедия» — първия руски роман, написан на народен език“ („Пред една жестока двуетажна вила, полускрита в сенките на няколко стари липи, с писък на преебани спирачки спря някакво шибано бугати с цвят на въглищен прах“). Романът също не му беше интересен.

Всички тези търсения на жанра се компенсираха от това, че на последните страници беше напечатан тест, който нямаше пряко отношение към прекрасното зверско тяло. След като го прегледа, Стьопа разбра до каква степен тези неясни и ефимерни издания-еднодневки се мразят. Но тестът беше интересен и с друго — изглежда, се основаваше на сериозен анализ на работата на човешкия мозък. Поне така следваше от увода, където се цитираше научният източник.

„Както е известно, базов механизъм на взаимодействието на полукълбата на човешкия мозък е функционалната им асиметрия. Носителят на Нобелова награда R. Sperry (1982) обобщава резултатите на изследванията на функционалната асиметрия на полукълбата така: «Всяко полукълбо се характеризира със свои функции. В лявото са речта, писането, смятането. В дясното — възприятията на пространствените отношения и неидентифицируемото с думи опознаване. Всяко от полукълбата очевидно има отделно „самосъзнание“. Точно на това се базира нашият двуетапен тест за проверката на функционирането им».“

Двата етапа, за лявото и дясното полукълбо, се основаваха на сравняването на двойки снимки. Отначало беше тестът за лявото полукълбо. Читателят трябваше да сравни две снимки с надписи „мъжки полов орган“ и „краставица мичуринка“ (снимките изобразяваха точно това, което гласяха надписите).

Трябваше да се намерят възможно най-много разлики между изображенията, като за всяка се даваха по пет точки. На следващата страница имаше коментар: „лявото ви полукълбо работи нормално, ако сте набрали пет точки, понеже разликата е само една — хуят е отдясно, а краставицата — отляво“.

Тестът за дясното полукълбо също бяха две снимки: бутилка безалкохолно и вестник с гола жена на първа страница. Под тях пишеше: бутилка пепси-кола и алтернативният контракултурен англоезиченреволюционно-антизападен таблоид „eXile“^[1]

Условията бяха същите. „Ако имате нула точки — поясняваше текстът на следващата страница, — дясното ви полукълбо също работи нормално и сте способни на опознаване, което не се поддава на словесна идентификация.“

С това тестът не свършваше. Следващата стъпка беше предложението да се направи опит за определяне на способността на полукълбата да се заместват взаимно. Зрителното поле трябваше да се раздели на две, като се вземе един лист и се сложи перпендикулярно на страницата, така че дясното око да вижда само дясната снимка, а лявото — само лявата. След като гледаш по този начин снимките десет секунди, трябваше да обърнеш списанието на сто и осемдесет градуса и да повториш опита така, че дясното око да вижда само лявата снимка, а лявото — само дясната.

Първо трябваше да се експериментира с първите две снимки. Ако на тестващия му минеше през ума: „краставицата може понякога да се използва вместо хуй, но хуят никога не може да се използва като краставица“, излизаше, че дясното и лявото полукълбо могат изцяло да се заместват.

В теста за взаимодействие на полукълбата се предлагаше същият опит да се повтори с вторите две снимки. Дясното и лявото полукълбо на тестващия взаимодействаха нормално, ако му хрумваше мисълта: „алтернативният контракултурен англоезичен революционно-антизападен таблоид «eXile» се издава в Москва с парите на ЦРУ“.

Докато Стьопа решаваше теста и току изпускаше списанието на пода и шумкаше с откъснатата от оранжевия алманах страница (той беше с най-плътна хартия), всички в аудиторията го гледаха неодобрително, а една важна дама — приличаше на Снежната царица в пенсия — дори на няколко пъти се изкашля, скрила устата си с ръка. Стьопа обаче не се предаде — беше решил да мине теста до края.

Което даде интересни резултати. Както се оказа, и дясното, и лявото полукълбо на мозъка му не си изпълняваха функциите. Затова пък бяха способни да се заместват около петдесет процента. Взаимодействаха си пак направо отлично, въпреки че до този ден Стьопа изобщо не беше чувал за вестник „eXiLe“.

Отзивите на решавали теста хора показаха, че Стьопа не бива да се разстройва от резултатите. Полукълбата на другите си взаимодействаха по много по-странни начини:

„Въпросът изобщо не е в позорното вестниче «Хуя на молоХ» (a.k.a. «eXile»), което през всичките години на реформата обясняваше на пристигналите тук чужденци педофилантропи как да се изгаврят с гладния руски тийнейджър, като му дадат (на she or he) «естонски екстаз». Въпросът е в днешната руска власт, която отдавна прави същото с целия руски народ. Само че вместо игла използва телевизионната кула в Останкино. Малюта, PR технолог и руски интелигент“.

„Господа, не мога да разбера защо трябва да обиждате издателите-нонконформисти. Нима не виждате, че те искрено желаят да създадат нещо различно от пепси-колата в лабораторията на колективния си разум? И ако в ретортите им все се получава кока-кола, това не е зъл умисъл от тяхна страна, а истинска трагедия на духа, ницшеански сумрак, на който е толкова позорно да се подиграваме, колкото и да се присмиваме на катастрофите на спейсшатълите. Татяна Абакус, студентка филоложка“.

„В словосъчетанието «краставица мичуринка» искрят двойни, дори тройни алюзии. Но когато след краставицата имаме и шише пепси-кола, това, приятели, вече е символична тавтология. Прекаляващ, с. Тариел, Бирюлево-Товарна“.

„Пари от ЦРУ? Че какво да правим, като никой друг няма пари? ЦРУ не са талибаните все пак. Наши хора са. Семьонов, граничар“.

С надеждата, че втория път полукълбата все пак ще почнат да изпълняват функциите си, Стьопа пак взе листа, в който се криеше в дупчицата си дребният литературен импотент. Но не успя да повтори експеримента.

Усети, че в аудиторията става нещо странно. Беше тихо — Мюс вече не дърдореше безсмислиците си за разни конструкти, парадигми и дискурси. Стьопа вдигна глава и видя, че тя стои зад катедрата и мълчаливо го гледа. И всички други в аудиторията също го гледаха. Той остави хартиените си приспособления и се направи на замислен, за да покаже на присъстващите, че е страшно заинтересуван от този пир на духа и че вниманието му се е отклонило само за секунда. Но това не помогна. Мюс грабна папката с текста на доклада си, мина през аудиторията, свали си якето от закачалката и излезе.

Присъстващите започнаха да го бичуват с погледи, но това изобщо не го интересуваше. Той си грабна палтото и хукна след Мюс. Когато изскочи от аудиторията, тя беше чак в дъното на коридора. И когато стигна до ъгъла, Стьопа видя, че я няма.

Коридорът приличаше на мемориал на съветската наука — космическите мозайки по стените постепенно се губеха в черния мрак и всичко това свършваше с черна дупка. Там явно беше стълбището, останало без нито една лампа. Коридорът нямаше разклонения. Мюс нямаше как толкова бързо да стигне до стълбите дори да беше тичала. Това означаваше само едно — беше в някоя аудитория.

Той бавно тръгна по коридора. След няколко крачки разбра в коя от всичките се е скрила. Помогна му не отворената врата — имаше и други отворени врати. Просто разбра, и точка, все едно беше уловил сигнал, който тя му беше пратила с антените си. Той влезе и затвори вратата.

Мюс седеше до прозореца, осветена от бледата улична лампа, и беззвучно плачеше. Той седна до нея. Тя изобщо не реагира.

— Недей така — тихо каза той. — Защо плачеш?

— Мислех си, че тази тема ти е интересна — подсмръкна Мюс. — Много се старах. Вчера цял ден репетирах. И изобщо не заради тях. Нали ти все ме питаше за работата ми… Ако знаех, изобщо нямаше да те доведа тук.

Той неловко я прегърна през раменете. Мюс трепна, все едно я беше ударил ток, но не се отдръпна. И двамата разбраха какво ще стане ей сега.

— Ти изобщо не слушаше — каза тя жално. — А аз съм събрала толкова много нов материал… Още един парадигматичен виц за рояла, който имал формата на кобур… Недей… И за кроскултурния му анализ…Недей, казах ти… No always means no, you Russian swine!^[2]… Пусни ме… Пусни ме, ти казах… Ах, Пикачу…