Виктор Пелевин
ДПП (NN) (38) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

ГОСТ НА ПРАЗНИКА БОН
Разказ

Във въздуха почти пред очите ми висят няколко мънички червени топчета. Цветът им е чист, формата им — съвършена. Много са красиви. Гледам ги и си спомням как беше преди.

Цял живот се опитвах да разбера какво е това красотата. Тя беше навсякъде — в цветето и облака, в нарисувания с четчицата знак, в младите лица, които се мяркат в тълпата, в безстрашието на готовия да умре воин. Тя ми се струваше най-важната тайна на света.

Всеки път тя ме лъжеше, като се преобразяваше в нещо ново. Но след това я познавах — като добре позната мелодия, изсвирена на друг инструмент. Чувствах, че зад съвършенството в извивката на крилото, меча и ресницата се крие един и същ неизразим принцип. Но не разбирах какъв е. Когато мислех за това, умът ми започваше да блуждае безцелно или тъпо спираше. А ако успявах да удържа въпроса в себе си, вместо да стане разбираема, красотата изчезваше и сякаш се озовавах пред черното огледало на водоем, на чиято повърхност допреди секунда е блестяло слънцето.

Не можех разбираемо да обясня на друг какво е това красотата и се съмнявах, че някой изобщо е способен да го направи. Определенията, които срещах в книгите по философия, не вършеха работа. Тежките им тромави кострукции бяха абсолютно лишени от онова качество, което се мъчеха да определят, което за мен беше ясно свидетелство за безполезността им. Но аз много добре знаех, че думите, макар и неспособни да обяснят красотата, могат да я задържат и дори да я създават.

Виждам на червения мъхнат килим няколко пръснати монети — съвсем близо. Те са лекичко размазани пред очите ми и затова блясъкът им изглежда мек и успокояващ. Но въпреки това в него се таи студът на опасността, студ, който металът излъчва дори в най-кротките си инкарнации.

Пряката заплаха, излъчвана от оголената стомана, винаги ми се е струвала нищожна в сравнение със скрития ужас на ежедневието. Именно от него хората открай време са криели в книгите най-хубавото, което са успявали да добият в изтощените каменоломни на душите си. По същия начин навремето са заравяли в земята парите си, когато идвали смутни времена. Разликата е, че размириците, когато трябва да си криеш парите, стават рядко на този свят, а безкрайната катастрофа на красотата, от която се опитват да я скрият в книгите, е непрекъсната. Тази катастрофа всъщност е животът. И всъщност нищо не може да се опази — по същия начин можеш да се опиташ да спасиш осъден на смърт, като го снимаш преди екзекуцията. Знам само една книга, чийто автор е успял да направи нещо подобно. „Хагакуре“.

„Узнах, че пътят на самурая е смъртта“. Всичко друго в книгата беше просто коментар към тези думи, вторичен смисъл, произтичащ от прилагането на главния принцип към различни страни на човешкия опит. Когато ги отнесох към красотата, за пръв път започнах да разбирам къде да търся тайната й. Всички пътища, на които я виждаше човек, водеха до смъртта. Това означаваше, че търсенето на прекрасното в крайна сметка води към гибел, тоест смъртта и красотата всъщност се оказваха едно и също.

Монетите излизат от полезрението ми и сега виждам само една от тях. Тя е безупречно кръгла, както трябва да е всяка монета. Най-съвършената фигура, окръжността — това е смъртта, защото в нея са слети краят и началото. Тогава безупречният живот трябва да е окръжност, която ще се затвори, ако към нея се добави една-единствена точка. Съвършеният живот е постоянно бодърстване до точката на смъртта, мислех си, очакването на секундата, когато ще се отвори вратата, зад която се крие най-важното. Не можеш да се отдалечиш от тази точка, без да пропуснеш най-важното; напротив, трябва непрекъснато да се стремиш към нея и отблясъкът на красотата може да озари живота ти и да го направи ако не осмислен, то поне не толкова безобразен като на повечето хора. Така разбирах думите в „Хагакуре“: „В ситуация «или/ или» без колебания избирай смъртта“.

Скритото в думите, за разлика от скритото в земята, е предназначено за другите или, както е в най-добрите книги, за никого. „Хагакуре“ се отнасяше тъкмо към книгите за никого — Дзете заповядал да хвърлят всичките му записани думи в огъня. Красотата на тази книга беше съвършена, защото тя не биваше да има читатели; тя приличаше на цвете на планински връх, непредназначено за човешки очи. Съдбата й приличаше на съдбата на самия Дзете, който искал да напусне живота с господаря си, но останал да живее, изпълнявайки волята му; ако оприличим книгите на хората, „Хагакуре“ беше сред тях такъв самурай, както Дзете сред хората.

Какво още беше тази книга? Колкото и да е странно, мисля, че любов. Не любов към хората или света. Тя, изглежда, не е имала конкретен обект. А и да е имала, няма да разберем кой е бил — Дзете е смятал, че любовта достига идеала, когато човек отнася тайната й в гроба. Точно така е искал да постъпи той с издиктуваната от него книга; не е негова вината, че са научили тайната му.

Аз не само мисля за книгите — освен това ги виждам на лавиците. Вече няма да успея да разбера за какво са, но това не ме натъжава. На света има много ненужни книги и много малко такива, които си струва да помниш, да не говорим да ги пазиш. Затова Дзете казва, че е по-добре да изхвърлиш свитъка или книгата, след като ги прочетеш. Животът също е книга, това сравнение е банално като живота. Какъв е смисълът да я четеш до края, след като най-важното е казано на първите страници? А ако си го разбрал, струва ли си да се ровиш в дребния шрифт на безбройните забележки? Смъртта на млади години, когато човек е още чист и прекрасен, това е възможно най-доброто, но го разбрах едва когато собствената ми младост беше отминала. Оставаше ми едно — да се приготвя по подходящия начин, като се променя толкова, колкото позволява природата. В това, разбира се, имаше нещо изкуствено, но все пак беше по-добре, отколкото да оскърбя смъртта със старческо безобразие, както правят повечето хора.

Смъртта можеше да е наистина прекрасна. Можех да гледам с часове изображенията на свети Себастиан и исках и аз да умра така. Разбира се, вдъхновяваше ме не буквалното повторение на чуждия опит — много добре разбирах с какви трудности ще се сблъска организаторът на един толкова смел експеримент. Освен това знаех, че всъщност Себастиан е оцелял след разстрела и са го пребили до смърт с тояги с чепове (картини на тази тема нямаше — подозирах, че богатите хомосексуалисти от средните векове и Възраждането, които са поръчвали изображенията на страдащия юноша, са приемали втория вид смърт за прекалено буквална метафора). Във всеки случай трябваше да скъсам нишката на живота си със собствените си ръце, иначе смъртта се превръщаше в нещо непоносимо пошло. Реших, че сам ще пусна стрелата, която ще ме убие, но все пак изминах част от пътя към странния си идеал, като направих тялото си съвършено — дори по-съвършено от това, което виждах на картините.

Но страстта ми към свети Себастиан не беше проява на породена от садизъм чувственост, както би могло да се стори на някой дребнав ум. В историята на преторианския трибун за мен беше важна духовната й основа. Кръвта, стичаща се по дървото, за което беше вързан екзекутираният, беше кръв на светец и това придаваше на ставащото особен смисъл. Вълнуваше ме това, че в тази смърт красотата се сливаше с нещо по-висше.

Себастиан беше светец. Беше съсъд, в който обитаваше Бог, неоспоримият стопанин на целия театър на живота. Затова убийството му на практика беше убийство на Бога — не току-така във фантазиите ми Себастиан призоваваше Единия Бог в утрото преди екзекуцията, току-що станал от миришещата си на морски водорасли постелка и облякъл скърцащите си доспехи (интересно, но като дете точно така си представях постелята на римските офицери — да миришат лекичко на морски водорасли). А можеше ли нещо да вълнува душата по-силно от гибелта на висшия източник на красотата?

Пронизаният от стрели юноша всъщност влияеше не толкова на чувствената, колкото на мистичната страна на душата ми. Не мога да кажа, че почитах европейския Бог. Бог наричаме онова, което все още не сме в състояние да убием, но когато успяваме, въпросът вече не е актуален. С други думи, Бог има, но само до известна граница. Ницше я пресича с просташка прямота; дьо Сад е по-изящен и по-гаден. Но дори този свободен ум едва ли би могъл да си въобрази свети Себастиан да се убие със собствените си ръце.

Когато се самоубиваме, мислех си, ние посягаме на живеещия в нас Бог. Наказваме го за това, че ни е обрекъл на мъки, опитваме се да се сравним с него по всемогьщество или дори изземаме функциите му, като внезапно слагаме край на започнатото от него куклено представление. Той може да създава света, но в наша власт е отново да го потопим в мрак; доколкото Бог е само една от идеите ни, самоубийството се явява и убийство на Бога. Освен това то може да бъде повторено безброй пъти, според броя на онези, които се осмелят да направят тази крачка, и всеки път Бог престава да е Бог и завинаги изчезва в мрака. Колко богове вече са изчезнали в този мрак, богове, чиито имена хората дори не си спомнят! А да запазиш за вечността своя Бог — и себе си заедно с него — няма начин, колкото и да щракаш с фотоапарата преди екзекуцията.

Веднъж се снимах с роза, която докосвах с устни. Когато видях снимката, разбрах, че всички необходими снимки на екзекутирания вече са направени; вече нищо не ме спираше да направя последната крачка.

Но кой знае защо, се бавех. Разбира се, не трябваше да калявам волята си за смърт — тя беше като звяр, който живееше в душата ми още от малък. Но дотогава този звяр много добре се разбираше с другите арендатори. Освен смъртта аз имах много други страсти. Смъртта беше търпелив общ работник — тя можеше да се окаже съавтор на книга, теоретик на естетичното кредо и дори свидетел на любовна оргия. Всъщност като че ли бяхме приятели. Но не възнамерявах да вляза в страшната й бръснарница като клиент, докато не се случи едно на пръв поглед маловажно събитие.

Беше тринайсети юли, преди няколко години. Сигурен съм за датата, понеже си спомням, че в същия ден започваше празникът Бон. Планинският път, по който вървях, ме отведе до малко селце: пред вратите догаряха огньове, запалени, както винаги на този ден, та духовете на предците да могат да намерят пътя за вкъщи. Вече се свечеряваше; миришеше на горен коноп. На няколко пъти се обади незнайна птица. Странно, но нямаше хора — малко преди да стигна селото, видях само едно момиченце с наръч цветя. То мина покрай мен, без изобщо да покаже с нещо, че ме вижда, все едно че бях (или бяхме) безплътни духове. Спрях и дълго гледах издигащия се от огньовете пушек. Постепенно ме обзе покой; всичко, за което бях мислил досега, беше забравено. А после в паметта ми изплува една страница от „Хагакуре“. Видях я така ясно, все едно някой невидим отвори книгата точно пред очите ми:

„Не прилича ли човек на кукла с механизъм? Направен е майсторски — може да ходи, да тича, да скача, дори да говори, въпреки че в него няма никаква пружина. Но на следващата година той спокойно може да стане гост на празника Бон. Наистина всичко е суета в този свят. Хората непрекъснато забравят това“.

Хората не си ходят на гости на празника Бон — ставаше дума за духовете. Смисълът беше, че на всички ни е съдено да умрем и да станем духове.

„Но кой съм аз всъщност? — помислих си и по гърба ми полазиха тръпки. — Ето, стоя тук пред тези залостени врати. Дойдох по пътя, привлечен от пушека на огньовете. Мислил ли съм миналата година, че ще се озова тук точно в този ден? Никой тук не ме чака, но все пак аз съм гост в това планинско село. Гост на празника Бон. Вече. Така че има ли разлика между живите и мъртвите?“

В ума ми се отвори отдавна закован прозорец — спомних си церемониалното шествие, което бях видял като малък.

Това беше много важен за мен спомен. С него беше свързан моментът, който ме отделяше от детството. Нещо странно и плашещо стана в душата ми, когато покрай къщи мина процесия с паланкин с олтар. Колкото повече пораствах, толкова по-малко разбирах какво е станало в този ден. Самото събитие, живо и пъстроцветно, продължаваше да живее в паметта ми, но в отпечатъка му нямаше никакъв смисъл, който да може да обясни какво все пак ми е направило толкова силно впечатление. Въпреки че помнех шнуровете по олтара и дори медните халки на жезъла на свещеника, споменът всъщност не беше за нищо. От него беше останала само обвивката, приличаше на хитиновата черупчица на отдавна умряла оса — отвън формата, цветът и шарките са се запазили, но вътре е пустота. Сигурно, мислех си, там всъщност никога не е имало нищо друго, просто когато сме деца всички сме малко вълшебници и можем да запълваме тази пустота с фантазии, които се превръщат за нас в реалност.

Но в онази минута на яснота и покой, застанал до гаснещия огън, аз отново изживях онова, което ме беше поразило преди толкова много години. А после пак го забравих — сигурно защото не можех да изразя същината на това изживяване: нали можем да задържим в съзнанието си единствено онова, което сме успели да облечем в думи. Когато този миг отмина, в паметта ми остана само фразата „гост на празника Бон“, а всичко останало изчезна или избледня. Споменът пак стана празен и безсъдържателен, но аз знаех — нещо много важно ще се върне при мен в момента на смъртта ми.

Когато се взирам в миналото, виждам, че точно в този ден желанието ми да умра стана просто и искрено. В днешната ситуация впрочем „взирам се в миналото“ звучи малко комично.

Пътят, казва Дзете, е нещо по-висше от праведността. Мислех, че тези думи препращат към най-известната фраза на „Хагакуре“, онази, която децата научават в училище дори в нашето духовно бедно време: „Узнах, че пътят на самурая е смъртта“. Смъртта беше праведна постъпка, това ставаше ясно дори от факта, че така бяха постъпвали всички праведници и светци без изключение, дори самият Буда. Но как можеш да изминеш пътя за един миг? Много мислих за това. Въпросът е там, разбрах накрая, че друга възможност така и така няма: заедно с живота смъртта е заключена в един-единствен миг и съществува само той; тъкмо тя е истинската му цел. Именно с нея свършва сегашният момент на времето, колкото и десетки години то да преминава в самото себе си.

Това беше студено и умозрително обяснение, подобно на доказателство на математическа теорема. Но смъртта беше път в още един смисъл, поетичен. Може би защото цял живот пробвах и носех различни маски, аз не ценях нищо толкова високо, колкото искреността. Ако човек поеме по пътя на искреността, казват древните стихове, боговете винаги ще са с него. Но кой беше пътят на искреността? Не знаех по-добър отговор от стихотворението на неизвестния самурай от десети том на „Хагакуре“:

Всичко в този живот

е само лъжа.

Само смъртта е искреност.

Да вървиш по пътя на искреността означаваше да живееш всеки ден така, все едно вече си мъртъв, казваше книгата. През по-голямата част от живота си бях живял на обратно — приличах на мъртвец, който си мисли, че все още е жив. Но онова, което изпитах в планинското село на празника Бон, ми даде сила да поема по пътя на искреността, път от една-единствена крачка. И така стигнах до последната си среща с красотата и смъртта. Човек не може да е по-близо до смъртта, отколкото съм аз сега. Но не виждам красота. Или по-точно, не виждам онази красота, която очаквах да намеря.

Виждам обувка и опръскай с кръв крачол — от същия ракурс една футболна топка, ако имаше очи, щеше да вижда крака на играча. Отзад има етажерка с четири празни рафта; заедно с крака тя образува подобие на йероглифа „път“. Значи така изглеждал пътят на самурая. По този повод човек може и да се разсмее. Може и да заплаче. Но на мен ми остава само едно — да плувам покрай гладките брегове на тази неспираща мисъл и да гледам замръзналата във въздуха мълния на острието и разкривените лица на хората, които току-що — с втория удар — ми отрязаха главата.

„Хагакуре“ казва, че човек, на когото са отсекли главата, може да извърши едно последно действие. Приживе ми се струваше, че това са просто измислици за чудеса, като историята за Уеда Акинари, които четях като дете в бомбоубежището нощем. Сега знам, че това е истина. Докато си разпарях корема, си помислих за „Хагакуре“ и този спомен се разтегли през цялото дълго пътешествие към смъртта — моето последно действие. Защото то спокойно може да е и тръпка на паметта, мисъл.

Но тя не прилича на обикновените мисли на обикновените хора. Тя не прилича изобщо на нищо. Все едно призрачен розов храст е разцъфнал в пустотата, та в следващия момент да окапе и да изчезне завинаги — като дробове, появили се за едно-единствено вдишване. Този храст е моят ум. И моята последна мисъл. Виждам точката, където се събират всички конци, дърпали живота ми. Колко странно — тази точка е толкова очевидна, и все пак приживе не я бях забелязвал. А сега, когато на изчезващия ми храст разцъфна последната роза, аз не мога да я докосна с устни. Най-странното е, че дори в толкова пъти препрочетената „Хагакуре“ не намерих ключове за вратите си, въпреки че те бяха съвсем явни.

Ето например това място за китаеца, който украсявал дрехите и мебелите си с изображения на дракони. И дотолкова прекалявал, че привлякъл вниманието на драконския бог. И тогава зад прозорците на китаеца се появил истински дракон и бедният човечец умрял от страх. „Вероятно — меланхолично отбелязва Дзете — той е бил от онези, които говорят възвишени слова, а в живота се държат другояче“. Смъртта в живота ми беше също такъв дракон, тя беше сокът, с който напоих не само книгите си, но дори и името си, като го пренаписах с йероглифите „очарован от смъртта дявол“. Бях горделив и се зарекох, че ще мога да погледна в очите драконския бог, когато се появи пред мен, и че думите ми няма да се разминат с делата ми. И не само очаквах това, сам го търсех. Но кой беше този драконски бог?

В детството си четях и препрочитах приказката, в която прекрасният принц намира смъртта си в пастта на дракон. Толкова пъти, че съм запомнил един откъс наизуст.

„Драконът почна да яде принца — костите му се трошаха и пукаха. Разкъсваният юноша страдаше ужасно, но понасяше мъките. Накрая чудовището го разкъса целия. Тогава принцът внезапно се изцери и изскочи от пастта на дракона. По него нямаше дори драскотина. А драконът падна на земята и умря“.

Принцът държал под езика си вълшебен елмаз, който му връщал живота. Но мен не ме интересуваше елмазът — омагьосан и развълнуван от близостта на смъртта, аз негодувах, че принцът остава невредим. В крайна сметка разбрах как да направя тази история съвършена. Достатъчно беше да закрия с пръст няколко думи:

„Разкъсваният юноша страдаше ужасно, но понасяше мъките. Накрая чудовището го разкъса целия. Тогава принцът внезапно… падна на земята и умря“.

По същия начин, както постъпвах с тази приказка, се опитвах да постъпвам и с живота си. Опитвах се да убия принца, като си мислех, че няма нищо по-прекрасно от загиващата красота. Сега това ми е смешно. Но най-смешното е, че мислех, че аз съм принцът.

А всъщност бях драконът. И сега, когато драконът падна на земята и умря, принцът изскочи от пастта му — и по него наистина няма дори драскотина. Принцът не може да бъде убит, колкото и да се мъчи драконът да го убие. Той не може да бъде ухапан, не може да бъде дори одраскан, въпреки че няма елмаз под езика, нито дори език. Знам това много добре, защото го виждам, както ми беше обещано до огъня в пустото планинско селце. Знам, че е той, защото вече съм го виждал.

Беше много отдавна. Покрай къщи минаваше празнична процесия. Отпред вървеше свещеникът с маска на свещения лисугер и размахваше жезъла си — медните халки дрънчаха. След него носеха раклата за приношения, а зад нея беше черно-златният олтар, увенчан със златната птица Хоо, която блестеше на слънцето. Отвън имаше червени и бели шнурове, резба и много позлата. А в самия олтар имаше просто куб празнота. Празнотата ми заприлича на къс нощен мрак в контраст със сиянието на летния ден и ми стана страшно, защото съвсем ясно усетих как този люшкащ се в такт с движенията на тълпата обем на небитието, като някакъв изначален принц, властва над слънцето, празника и веселящите се хора — и като усетих това, разбрах, че не олтарът се люшка в такт с шествието, а цялото световно пространство се люшка в такт с движенията на куба празнота в олтара, защото вътре в него е целият свят — и аз, и слънцето, и земята и небето, вътре са родителите ми, всички живи и мъртви, раят и адът, боговете и дяволите и още много, много неща. Уплаших се и побягнах да се скрия вкъщи. Но тълпата, все едно й беше заповядал черният принц, нахлу в двора ни и дълго крещя под прозорците…

Оттогава се криех от принца. Криех се от него така, както криех от очите си с пръсти редовете, които правеха любимата ми приказка не такава, каквато исках. Но това не означаваше, че принцът не ме виждаше — всъщност аз не го виждах.

Драконът беше не само сляп, но и глупав. Не разпознаваше принца дори когато се срещаха над страниците на „Хагакуре“. Тялото ни получава живота от пустотата, казва Дзете, но това ми се струваше схоластика; честно казано, мислех, че той просто се съобразява със суеверията на епохата, също като Монтен, който час по час прекъсва разсъжденията си, за да свали шапка на католическата догма. Съществуването там, където няма нищо, ми изглеждаше безсмислица дори в устата на Дзете, а пък думите за кукленото представление бяха за мен въплъщение на мъжкия му нихилизъм. Мускулестата фигурка си имаше важна работа — вдигаше меча, за да си разпори корема. Що за идиотска карикатура беше животът ми. Може ли, впрочем, човешкият живот да не е карикатура?

Мислех си, че гостът на празника Бон съм аз, но аз бях само кукла. Сега тази кукла домисля единствената останала й мисъл и ще изчезне. Ще остане кукловодът, който веднъж я погледна право в очите от паланкина с олтара през един горещ летен ден. Къде трябваше да го търся? Къде се криеше той — онзи, който беше направил механизма ми? Всъщност да се скрие май е единственото, което той никога не е можел. Но къде да го търсим все пак не е ясно, защото освен него няма нищо друго. Може би точно затова никой не може да го намери.

Но в това няма нищо страшно. Хората не са огледало, в което той гледа, за да види себе си, те са кукли и играят пред него представление след представление. За да танцувам пред очите му, не е необходимо да ми слага пружина от банела. Аз съм просто негова мисъл и той може да ме мисли както си поиска. Но след като не мога нито да го видя, нито да го пипна, той също е просто моя мисъл. И на това място, сблъскал се сам със себе си, умът млъква.

Може би в опита ми да стигна до кукловода с меча си се виждаше величието на бунта срещу небесата? Ха! Не е така. Това по-скоро приличаше на чудовищен анекдот, на който не можеш да спреш да се смееш именно защото е чудовищен. Оказва се, че не можеш да убиеш дори кукла. Куклите не умират — просто играта с тях свършва. Докато принцът се преструваше на дракон, драконът замисляше убийство. Вероятно бях злата кукла. Но този, който си играеше на мен, е добър. Затова виждам главното. Виждам истинския мен — него. По-точно, той вижда себе си, но то и не може иначе. И това, че го знам, прави всичко останало незначително.

А сега, безкрайно прекрасен, невидим за всички, освен за самия себе си, той отмества погледа си от мен и Юкио Мишима изчезва. Остава само той. Онзи единствен гост на празника Бон, който вечно идва на гости на самия себе си. А главата на Мишима, обезобразена от неловкия удар на меча, все така се търкаля и търкаля по червения килим и никога няма да стигне до края.