Виктор Пелевин
ДПП (NN) (37) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

ФОКУС ГРУПА
Разказ

На пръв поглед изглеждаше, че Светещото същество виси в пространството без никаква опора, като облак, през който пробива слънцето. Когато очите се приспособяваха към сиянието, се виждаше, че опора все пак има. Съществото седеше (или лежеше, не можеше точно да се каже поради закръглените му очертания) в кресло, приличащо на нещо средно между гигантска лилия и лампа арт деко. Та тази лилия се полюшваше на тънко сребристо стебло, от което излизаха три израстъка, завършващи с удебеления, подобни на цветни пъпки.

Стъблото изглеждаше прекалено крехко, за да издържи дори малка тежест. Но седмината новопредставени (каква глупава дума, би казал всеки от тях), които съвсем преди малко се бяха изтръгнали от мрака, бяха дошли при това нежно сияние и сега седяха около цветето-лампа, не си задаваха въпроса колко тежи Светещото същество и има ли изобщо тегло. Занимаваше ги друг въпрос — ако това е светлината, излъчвана от гърба му, какъв ли е блясъкът на лика му? И как ли сияят очите му?

Този въпрос измъчваше и седмината. Всеки виждаше нещо като позакръглен гръб, рамене и качулка на главата и като гледаше този гръб, си правеше извода, че седящите от другата страна съзерцават лицето. Този извод обаче не беше верен. Но никой дори не подозираше, че е така. Затова пък всички чуваха гласа — приятен, добродушно-весел и странно познат, все едно от някое телевизионно предаване.

— И така — каза Светещото същество, — да направим междинната равносметка. Въпреки че уважаваме вековното културно наследство, не искаме да живеем в ябълковата градина със змиите, нали? Не искаме да се лутаме в тъмните пещери, да бродим из пясъците и да търсим извор, да се катерим по палмите за кокосови орехи и така нататък. Не искаме тръни да ни дращят по краката и комари да ни пречат да спим. Не искаме никакви екстремни изживявания — след тунела, поне според мен, никой не иска нови атракции. Правилно ли разбирам ситуацията? Ха-ха! Виждам, че я разбирам правилно… Ако трябва да формулирам извода съвсем сбито, ще се съсредоточим върху приятните усещания. Пак ли съм прав? Ха-ха-ха! Остава да си изясним кои и какви. Какво мисли за това… например Дездемона?

Светещото същество имаше чувство за хумор — беше дало на всички прякори, все едно са деца. Въпросът, впрочем, може би не беше само в чувството за хумор, а в това, че земното име трябваше да бъде забравено завинаги.

— Че какво има да му мислим? — каза Дездемона — негърка с огромни халки в ушите. — Трябва да видим кой какво харесва и оттам нататък действаме.

Говореше със силен украински акцент, но това не беше изненада — всички вече знаеха, че тя е рожба на пристанищна любов в Одеса. Дори напротив, съчетанието на черната й кожа с малоруския акцент и придаваше някакъв особен чар.

— Ами да опитаме — съгласи се Светещото същество. — Да започнем от Барби.

— От мен ли? — изхихика една блондинка, която наистина приличаше на куклата Барби след втория й развод. — Аз обичам да се возя на яхта. И да се гмуркам с акваланг.

Барби вече не беше млада, но все още беше сексапилна. Носеше яко опъната от цици тениска с надпис „I wish these were brains“^[1]. Под тениската се очертаваха твърди зърна.

— Монтигомчо? — попита Светещото същество.

— Аз обичам сладкото — каза седналият отляво на Барби мъж — с орлов нос и татуировка „Монтигомо“ на ръката. — Даже може да се каже, че съм чревоугодник. Обичам шоколад, понички, поръсени с пудра захар, пастички. Само че лекарите ми забраняват — в рода ни сме все диабетици.

Татуировката беше уместна — той наистина приличаше на индианец с острите си черти и тъмночервения си тен, характерен за жителите на тропиците и алкохолиците с болни бъбреци.

— Вече няма защо да ви е страх от диабета. Можете да се отдадете на греха, така да се каже… А какво ще ни сподели Дамата с кученцето? Кученцата ли са най-голямата й страст?

Светещото същество се обърна към една късо подстригана жена на средна възраст — тя държеше в скута си японска чантичка, направена като пекинез с ципче на гърба. Пекинезът беше толкова правдоподобен, че вероятно можеше да мине за жив не само в задгробния свят.

— Не бих казала — отговори Дамата с кученцето. — Това е много повърхностно наблюдение. Все едно някой да си направи извода, че обичате да си въртите задника, понеже седите на въртящ се стол.

Светещото същество се засмя. Останалите също — всички бяха много поласкани, че Светещото същество се държи толкова мило. Дамата с кученцето изчака смехът да спре и каза:

— Искам да си имам пълна видеотека на всички европейски филми още от изобретяването на киното. Да изгледам всичко, заснемано някога. Това като начало.

— Дездемона?

— Аз искам да танцувам по цяла нощ — каза Дездемона. — След като глътна поне две хапчета обаче. Тоест като казвам, че ми се танцува непрекъснато, това трябва да се разбира комплексно.

— Телешкембьо?

— Аз ли? — попита един дебелак, цялото му лице беше в капки пот. — Аз обичам свободния секс.

Телешкембьо беше не само дебел, а отблъскващо дебел — приличаше на огромен презерватив, напълнен с вода и стегнат на няколко места със скрити в гънките конци. Сигурно точно заради тази прилика, която се засилваше до неприличие от мократа му от пот риза, думите му за свободния секс изглеждаха съвсем на място.

— Аха — каза Светещото същество. — А какво е това свободен секс?

— Ами — каза Телешкембьо, — като у Depeche Mode. — И изпя:

— „No hidden catch, no strings attached — this is free love…“^[2]

— Нещо ми говори, че това е просто любов към трудностите — каза Светещото същество и всички освен дебелака се разсмяха. — Родино-майко?

— Аз обичам да гледам мачове по телевизията — каза една побеляла бабка с червена рокля — наистина приличаше на Майката Родина след демобилизация от военния плакат. — Но това не е най-важното. Най-много обичам… Нали няма да ми се смеете? Много обичам оная френска течност за ютии. Дъщерята ми донесе. Много хубаво мирише. Направо е удоволствие да гладиш с нея. Много обичам да гладя пердетата. И да е пролет. Колкото до яденето — варени яйца, фаршировани с черен хайвер.

— Ясно. А ти, Отличнико?

Един млад мъж с кръгли очила се усмихна смутено и каза:

— Само не мислете, че е инфантилност. Аз обичам видеоигрите, но не компютърните, а за Playstation-2. Или поне за X-Box. В компютрите или картата не струва, или звукът — а бе, все проблеми…

— Тук проблеми вече няма — каза Светещото същество. — И това е всичко, така ли?

— Не — каза Отличника. — Дразни ме една особеност на игрите за Playstation, и в първата, и във втората. Имам чувството, че основната им цел е да изядат колкото се може повече детско време. И трябва до безкрайност да повтаряш едни и същи действия, да минаваш отново и отново едни и същи нива, да си водиш едва ли не някакво тъпо счетоводство, та играта да стане петдесет часа чисто време. Въпреки че интересното в нея е само час-два. Искам да играя на игри, в които новите впечатления са компресирани в минимален обем време. Може ли?

— Може — отговори Светещото същество дори с нещо като недоумение. — Учудвате ме, приятели. Струваше ли си да умирате за такива дреболии?

— Е, не си мислете толкова лошо за нас — каза Дамата с кученцето. — Не сме чак толкова примитивни. Всеки каза онова, което му е хрумнало първо. Но след първото винаги има и второ. След като се наядеш, ти се танцува, след танците… не знам, може би да гладиш пердета. Списъкът може да стане безкраен. Аз например само ястия мога да изброявам цял ден.

— В Евангелието е казано, че човек не живее само с хляб — тихо се обади Монтигомо.

— Точно така — съгласи се Дездемона. — На човек му трябват и зрелища. Нали точно за това говорим.

— Евангелието е написано отдавна — каза Барби. — Оттогава много неща на света са се променили. Сега има безброй продукти и потребности, които не влизат в нито една от тези две категории.

— Защо „сега“? — попита Майката Родина. — Винаги си ги е имало. Само че не съм сигурна, че можем да ги наречем продукти. Като бях дете, най се радвах като ми пишеха шестица в училище. Обаче нима това е продукт?

— Въпросът трябва да се разглежда по-широко — каза Отличника. — Защо само шестиците? Доколкото разбирам, става дума за наслаждения от морален характер.

— Не наслаждения, а наслаждение — намеси се Телешкембьо. — То винаги е едно и също.

— Но кое ни доставя това наслаждение? — попита Дездемона.

— Вероятно — каза Майката Родина — съзнанието, че сме постъпили правилно. Спасили сме дете от пожар. Наказали сме някой мръсник за извършеното от него зло…

Монтигомо трепна, посочи негърката и възкликна:

— Какво е това?! Вижте й обиците!

С обиците на Дездемона ставаше нещо странно. Бяха натежали, бяха станали и по-дебели, от златни бяха станали зелени. Вече не бяха обици, а…

— Ама това са змии! — прошепна ужасено Монтигомо. И наистина, обиците се бяха превърнали в навити зелени змийчета — кога точно, никой не беше забелязал. Приличаха на заготовка, по която току-що е почнал да работи невидим ваятел, но на някои места люспите вече блестяха — ярко и мокро. Дездемона ги пипна и на лицето й се изписа недоумение.

— Студени са — оплака се тя. — И са мокри. Какво става?

— Успокойте се!

Гласът на Светещото същество заглуши всичките ахкания и шепоти и настъпи тишина.

— Спомнете си, че умряхте. Това, което ви се струва тяло, е просто спомен за онова, което сте били, този спомен е като сън. А в съня всичко е условно и изменчиво. Не се страхувайте от нищо. Най-страшното вече стана.

— А може ли един въпрос? — попита Монтигомо. — Интересно ми е като на религиозен човек. Има значи догмат за възкресение в плът. Четох в една духовна книга, че тялото е нужно и след смъртта, за да се влезе в рая, защото душата също трябва да има някаква обвивка. Иначе един вид няма да е ясно кой влиза и къде влиза. Това вярно ли е?

— Може да се каже и така — отговори Светещото същество. — Но това е илюзорно тяло. Това, че се променя, е естествен процес. Нещо като младежките пъпки. Спомняте си ги, нали? Когато избиват, си мислиш, че нищо не може да е по-ужасно от тях. А всъщност те са предвестници на бъдещото щастие, нали, Телешкембьо? Не те чух? А, да. Та същото става и сега.

— Но защо обиците? — попита Дездемона. — Това дори не е тялото, а един дявол знае какво.

— Няма никаква разлика. След смъртта всеки става всемогъщ. И всички построения на ума стават зрими. В това е източникът на вечното блаженство, но то е и източник на огромна опасност. Когато се дръпнете уплашено от собствената си сянка, можете да попаднете в безкрайно страдание. Но по същия начин можете и да влезете в невъобразимото щастие. Аз съм тук именно за да ви помогна. Аз съм вашият водач, приятели.

— И какво да правя сега? — попита Дездемона.

— Не обръщайте никакво внимание — каза Светещото същество. — Мислете за това просто като за сън. А пък ако тези прояви ви дразнят, дайте да побързаме с обсъждането. Щом влезете в рая, от случайните вълнички на съзнанието няма да остане и следа. Така че нека се съсредоточим. Докъде бяхме стигнали?

— До моралното наслаждение — каза Телешкембьо.

— Правилно — каза Монтигомо. — Получаваме го например от победата над злото. Но различните хора смятат за зло различни неща. Например, ако сте следовател по разкриване на сексуални престъпления — той хвърли поглед към Телешкембьо, — злото за вас ще е сексуалният маниак. Но ако сте сексуален маниак — той пак погледна Телешкембьо, — злото за вас ще е следователят. Стига, разбира се, да не сте следовател — сексуален маниак.

— Ясно — засмя се Светещото същество. — И какво да правим в условията на такава неопределеност?

— Мисля — почна Барби, — че няма никаква неопределеност. Различните хора изпитват морално наслаждение по различни поводи. Но самото наслаждение е винаги еднакво! И всички добре го познаваме, нали? А щом е така, хайде просто да го прибавим в потребителската си кошница — и готово!

— Но няма ли да е прекалено просто? — подозрително попита Телешкембьо.

— Нали ви казах — забеляза Светещото същество, — че Телешкембьо обича трудностите.

— Барби е права — каза Дездемона; мъчеше се да говори така, че да се движат само устните й, и змиите в ушите й оставаха неподвижни. — Какво сме седнали сами да си измисляме проблеми? Само протакаме. А пък протакането лично за мене не е особено приятно — ако ме разбирате.

— Аз също имам чувството, че тъпчем на едно място — каза Монтигомо. — Раят, построен по нашите заявки, ще е нещо като профсъюзна почивна станция. Трябва ни качествен скок. Пробив. Кой е наред?

Известно време всички напрегнато мислеха. Изведнъж Отличника се хвана за главата и нададе победен крясък.

— Бах го! Всичко сме объркали! Разбрах какъв е проблемът! Всичко разбрах!

— Да? — обади се Светещото същество.

— Малко преди да… А бе, минавах през Париж и видях по телевизията една реклама на фирмата „Боинг“. Отначало къщи, потънали в зеленина, одеяла по полянките, нещо като ислямски рай. Като вечен пикник с хурии. Поне така си помислих. И после на екрана се появява голям сиво-син самолет и надпис: „Boeing. Being there is everything“^[3]. Защо го запомних този клип ли? Защото, викам си, как може да показват такива тъпотии след единайсети септември…

— А ние какво общо имаме с това? — попита Барби.

— Общото е, че в тази реклама е казано всичко. Everything. Онова, за което говорихме досега, е something. А раят е everything. Не разбирате ли? Being there is everything.

— Тоест как? — попита Дездемона. — Всички заедно, така ли?

— И наведнъж — добави Монтигомо. — Хем това в онова, хем душата в рая.

— Разбирам иронията ви — каза Отличника, — но въпросът е точно в това! Именно както казахте. Именно и съвсем точно! Всеки избор налага ограничения. Просто защото отхвърля всичко останало, та било и временно. Това първо. А второ, природата на удоволствията ни е обусловена от сетивните органи, с които чувстваме. И можем да искаме само онова, което ни е познато! Само онова, което някога сме можели… Ясен ли съм?

— Не съвсем — обади се Родината Майка.

— Кръгът на желанията ни е ограничен от опита на телесността. Спомняме си за разни филми и за секса, понеже сме имали очи и знаете още какво. Но не можем дори и да помислим за нещо, което е между тези две неща и не е нито едното от тях! Точно в това е нещастието ни.

— Вероятно не би трябвало да го наричате нещастие — отбеляза Светещото същество, — но като цяло логиката ви е блестяща.

Отличникът светна. Дори се радваше, че Светещото същество е с гръб към него. Той знаеше за себе си такива неща, че това персонално невнимание му се струваше неочаквано лека форма на задгробно наказание, нещо като пречистващ ритуал преди влизането във вечното блаженство.

— Разбира се! — каза той и предано погледна нагоре. — Каквото и да изберем, после ще искаме друго, после трето и така цяла вечност. А помисляли ли сте, че може да има неизмеримо по-висши форми на наслада, обединяващи всичко, което изброихме? Допускали ли сте, че филмът, който гледаме, може едновременно и да засища? Мечтали ли сте, че хайверът, който ядем, може да разбуди въображението ви и да предизвика безкрайно любопитство към всяко гълтано хайверено зрънце? Мислили ли сте за полов акт, който да достави най-висше морално удовлетворение?

— Е — обади се Телешкембьо, — в затвора това си е ежедневие.

Майката Родина се изкашля изразително, но Светещото същество се разсмя, и то така заразително, че всички също се засмяха.

— Олеле! — писна Барби.

Всички се обърнаха към нея. Там, където на фланелката й беше щампован надписът за мозъка, сега имаше нещо мокро, голямо и много приличащо на полукълба на мозък — разделена почти на две маса сиво-виолетови подутини, извивки и кръвоносни съдове, нещо лъскаво и пулсиращо.

— Какво става?

— Същото — каза Светещото същество. — Постепенното узряване на семената на миналото в съзнанието. Причините се превръщат в следствия.

— Какви семена бе! — изпищя Барби. — Какви причини и следствия! Аз да не би да съм мислила с тия цици, а?

— Очевидно не — отговори Светещото същество. — И точно там е бедата. Не си мислила, обаче си облякла фланелката. Защо?

— Ами просто така.

— Значи е било достатъчно. И най-нищожната мисъл тук може да се въплъти във видим образ. Потърпете, приятели, скоро всичко ще свърши — вече сме на финалната права… Ама ти не се пипай, не се пипай, миличка. Просто си мисли, че си с мокра фланелка — и толкова… И какво после, умнико наш? Какъв е изводът?

Отличника разбра, че питат него.

— Още не съм обмислил всичко — каза той, — но като цяло Монтигомо е прав. Трябва ни всичко и наведнъж.

— Ами ако не искаме всичко и наведнъж? — попита Дездемона. — На мене например изобщо не ми трябват тия змии в ушите. Или рак на простатата. Още повече че си нямам простата.

— Тогава дайте да заявим, че искаме всичко, което ни харесва. И едновременно. Така става ли?

— Става — каза Светещото същество. — Защо да не става.

— Толкова лесно? — попита Телешкембьо.

— Ами защо да е трудно? — попита Светещото същество и всички се засмяха — дори Барби, през сълзи.

— Ще се опитам да го формулирам ясно — почна Отличника. — Ние искаме… Искаме в потребявания продукт или услуга да са представени свойствата и качествата, които са ни привличали в многообразието на онова, което ни е доставяло удоволствие приживе. И изживяването на тези свойства и качества да става едновременно, без никакви препятствия и граници, пространствени, времеви или някакви други.

— Глей го ти адвокатчето — измърмори възхитено Майката Родина.

— Няма такова животно — обади се Дездемона.

— Откъде знаете? — попита Отличника.

— Ами няма. Ако имаше, щяха да го рекламират всички лъскави списания.

„Лъскави“ в устата й прозвуча като „хлъзгави“.

— Е, може и да го измислят в бъдеще — каза Отличника.

— Даже не „може“, а сигурно ще го измислят! Щом ние с вас се сетихме, човечеството ли няма да се сети?

— Ей, направо ясновидец — каза Светещото същество. — Нямам думи. Аплодисменти, аплодисменти!

Участниците в обсъждането послушно заръкопляскаха. Отличника се изчерви, стана и се поклони. Но приятният момент бързо свърши: Майката Родина забеляза, че по очилата на ясновидеца покарват някакви остри нокътчета. Засега бяха късички, но изглеждаха страховито. Отличника опита да си свали очилата, но не можа — те сякаш се бяха сраснали с ушите му.

С Телешкембьо също ставаше нещо гадно. На ризата му избиха върволици червеникави петна — бяха бледи, като на фотохартия, току-що пусната в проявителя, но постепенно ставаха все по-ясни и кървави. Дебелакът се оглеждаше отвратено, разперил ръце, сякаш го беше страх да не ги изцапа. Изглеждаше така, все едно някой го е омотал с бодлива тел и сега я дърпа за двата края, така че шиповете се впиват в плътта под дрехите. За щастие Монтигомо отвлече вниманието на аудиторията от тази мрачна картина.

— Не мога да разбера как ще измислят такова нещо дори в бъдещето — каза той. — Нали човекът ще си остане същият, какъвто е сега.

— И какво от това? Човекът от хиляди години си е същият, обаче всяка година се появява нещо ново — възрази Барби.

— И всеки път никой не го очаква. Сигурна съм, че след сто години ще измислят неща, които изобщо не можем да си представим.

— Но това радикално променя всичко, дами и господа — каза Телешкембьо. — Излиза, че правим избор на базата на непълна информация. Това е все едно да си поръчваме в ресторант, без да сме прочели менюто.

— Ами как иначе? — попита Дамата с кученцето. — Не можем да надникнем в бъдещето.

— Защо? — попита Барби. — Ако съм разбрала правилно, можем да получим всичко, каквото си поискаме. Така че дайте като начало да си изясним какво изобщо можем да искаме. Да ни покажат целия асортимент, така да се каже.

Всички очи се обърнаха към Светещото същество. То мълчеше — очевидно очакваше въпроса.

— Давай, адвокатче — каза Майката Родина. — Давай усуквай, бездруго няма да разберем нищо.

— Бихме искали да разберем — почна Отличника — дали в бъдеще ще се появи някакъв продукт или процес, който ще позволи да се доближим до идеала, за който говорехме. Тоест да направи потреблението безкрайно, а удовлетворението от него безмерно.

— Ще се появи — каза Светещото същество.

— Добре — продължи Отличника. — А може ли да надникнем в това бъдеще? За да разберем за какво става дума. Да получим представа. Само с едно око да надникнем, а?

— Може и с трите — каза Светещото същество. — Само не се плашете.

В следващия момент и то, и белият цвят, в който седеше, изчезнаха.

Стъблото с трите израстъка си остана на мястото. Но сега под него имаше сцена, а пред сцената — зала, пълна с хора, облечени в нещо като шарени ски екипи. Така във всеки случай си помисли Отличника, който се озова на първия ред в тази зала.

Освен металното стъбло на сцената имаше трибуна. Скиорите аплодираха като луди застаналия на нея оратор — той беше със същото облекло. Без да обръща внимание на аплодисментите, той продължаваше да говори. Заради шума не се чуваше нищо, но думите на речта му — на десетина езика — се плъзгаха като блестящи ручейчета по екрана, заел цялата стена зад трибуната. Най-горе, над китайските йероглифи, вървеше английският текст:

„…nourishment and entertainment will meet and unite in a single safe, colorful, and crispy product, shimmering with nuances of taste and meaning…“

Руският език блещукаше чак в дъното и преводът изоставаше, но затова пък всичко можеше да се прочете още от самото начало:

„Неотклонният прогрес на човечеството и развитието на великата технологична революция неизбежно ще доведат до това, че хлябът и зрелищата ще се срещнат и ще се слеят в един безопасен, лъскав и красив продукт, който ще прелива със сочни оттенъци на вкус и смисъл. Потреблението на този абсолютен продукт ще се извършва посредством непознат дотогава акт, в който ще се слеят в една пълноводна река сексуалният екстаз, сполучливият шопинг, насладата от изискания вкус и удовлетворението от ставащото в киното и в живота. Това наистина ще е не само венецът на материалния прогрес, но и неговият синтез с многовековните духовни търсения на човечеството, върхът на дългото и мъчително изкачване от мрака на полуживотинското съществуване към максималното себеизразяване на човека като вид, окончателен акт, където ще се срещнат…“

Английският текст беше по-изящен и без евфемизмите, вкарани очевидно от импровизиращия синхронен преводач: вместо думите „абсолютен прогрес“ стоеше терминът „entertourishment“, а окончателният акт, в който се срещаха и се събираха всички земни радости, беше означен като „shopulation“ — очевидно от „shopping“, кръстосано с „copulation“.

Отличника се позамисли как да преведе тези термини и не му дойде наум нищо освен колхозния израз „купоебване на хлебозрелищата“. За да подчертае продължителността на процеса във времето (естествено му се искаше да продължава колкото се може по-дълго), „купоебването“ можеше да се смени с „ебокупуване“, но все пак си беше тромаво. Той реши да види как са се справили с това професионалните преводачи и погледна към долната част на таблото — но закъсня.

Залата и трибуната с оратора изчезнаха също така мигновено, както се бяха и появили, и всички видяха Светещото същество. Цветето, в което се беше изтегнало, светна над металното стъбло едновременно с момента, в който скиорите се разтвориха в тъмнината. Самото стъбло не помръдна и в ума на Отличника цъфна неприятната мисъл, че то е някаква антена, която излъчва една илюзия след друга. Няколко секунди всички мълчаха — идваха на себе си.

— Я ни кажете — наруши тишината Майката Родина, — какво е това, дето ни го показвате? Бъдещето ли?

— Обемно кино — обади се Телешкембьо. — Или халюцинация.

Петната на ризата му вече бяха станали яркочервени.

— Ама те рая на земята ли ще построят? — възкликна Дездемона. — Завиждам им.

— Не бива да им завиждате — каза Светещото същество. — Дори да построят рая на земята, вие няма ли да го имате на небето? Всичко най-прекрасно, създадено от човешката мисъл, завинаги ще е на човека, защото…

Светещото същество направи интригуваща пауза, после попита:

— Защото на кого другиго е нужно? И се засмя.

— Не, наистина, какво е това? — попита Дамата с кученцето. — Обяснете ми де!

— Ако разсъждаваме логично — каза Монтигомо, — това нещо трябва да е устройство, което осъществява онова, за което говорихме. Във всеки случай, ако се окаже, че е нов модел зъболекарски стол, ще съм доста учуден.

— Ма, нека той да обясни, де — притеснено се обади Майката Родина.

— Както много проницателно се досетихте — каза Светещото същество, — това е апарат, който ще се появи на земята след много години. В него ще се въплъти многовековната мечта на човечеството, за която самото човечество дори не се е досещало през всичките тези векове, въпреки че разгадката открай време е толкова близо, че днес вие я намерихте съвсем лесно чрез елементарен логически анализ. Но това не е просто машина. Това е нещо много повече…

— Знам! — викна Отличника. — Разбрах! Току-що ме осени!

Светещото същество млъкна.

— Това е Второто пришествие! — пак викна Отличника.

— Стига глупости — изсумтя Монтигомо.

— Ами да! — продължи Отличника. — Хората чакат, че Бог ще дойде в човешки облик. Като преди две хиляди години. Но защо мислят така, никой не може да обясни. Обаче защо му е на Бог някакво си човешко тяло? Та пак да го набутат с пирони? А, не! Бог помни!

И изгледа всички с пламнали очи.

— Чували ли сте този израз — deus ex machina? Когато старогръцките трагици се оплитали в сюжета, на сцената се спускал Бог в специална сценична машина и решавал всички проблеми. Това му е нужно на човечеството. То така се е оплело в сюжета си, че няма къде повече. Така че защо Бог да не ни подаде ръка от машината? От Божествената машина? И не само ръка — ръце! Трябват ни безброй такива машини — като телевизорите и хладилниците… Та на мястото на една повредена да се появяват две нови… Вярно ли е? Познах ли?

— Поразителна острота на мисълта — каза Светещото същество. — Да кажем така: ти си прав дотолкова, доколкото човек може да е прав, когато разсъждава за свръхчовешкото. Наистина, след изобретяването на тази машина ще тръгнат слухове за второ пришествие. Но така беше и след като се появи ЛСД. Затова няма да кажа, че си познал. Или че не си познал. И при двата варианта следват много въпроси, които нямат отговор.

— А какво се казва по този повод в Свещеното писание? — попита Дамата с кученцето.

— Писанието казва, че Духът диша там, където поиска — обади се Монтигомо. — Машината никъде не се изключва, доколкото си спомням.

— А тези от бъдещето какво толкова хубаво ще направят? — попита Дездемона. — Защо ще им се дава раят приживе?

— За същото, на което и на вас — каза Светещото същество. — Просто така.

— Именно — добави Монтигомо. — Ако в рая взимаха по заслуги, там щеше да си седи само Бог. Никой друг нямаше да попадне там. Спасението не е поради заслуги — той хвърли поглед към Светещото същество, — а само поради милосърдие. А щом е поради милосърдие, какво има да се чудим? Нали милосърдието е безкрайно. Мисля, че можем да споделим такива неща, че…

— Да бе — каза Дездемона и плю на земята.

— Едно не мога да разбера — каза Отличника, за да отклони разговора от щекотливата тема. — Как точно ще стане това? Първо хората ще построят апарата и после Бог ще влезе в него ли? Или Бог сам ще ни се яви във вид на машина?

— Според мен ще се яви във вид на машина, която ще построят хората — дълбокомислено каза Монтигомо.

— Ами кажете ни де — примоли се Дамата с кученцето и се обърна към бялото цвете-кресло. — Интересно ни е.

— Не мога — отговори Светещото същество. — Това е от така наричаните философски въпроси — също като за второто пришествие. На такива въпроси не отговарям. Понятията, с които оперирате, не определят нищо освен самите себе си, а сами по себе си не означават нищо. Попитай нещо конкретно, става ли?

— Как се казва този апарат? — попита Телешкембьо.

— Ще има много различни имена. Ще го наричат дори „Playstation-0“, което, мисля, ще заинтересува нашия вундеркинд…

Отличника се ухили доволно. Персоналното внимание на Светещото същество му харесваше.

— Но това е в рамките на шегата. Най-известен ще е на потребителите като „Ultima Tool“ — по името на най-разпространения модел. Обикновените хора ще му казват „Рай-машина“. Техническото му название е „Глоботрон“.

— Защо? — Майката Родина се намръщи. — Заради глобализма ли?

— Успокойте се, няма нищо общо с глобализма — отговори Светещото същество. — Името е свързано с принципа на действие на апарата. Той въздейства на О-структурите на челните дялове на главния мозък, като синхронизира постъпващите по нервните канали сигнали по такъв начин, че се създава ефект, наречен когнитивен резонанс. Благодарение на него става това, за което така проницателно се сети нашият вундеркинд. Но това е физическата страна, която в нашия случай не играе никаква роля. Защото нали вече нямате тела…

— Тоест вече не можем да го изпробваме? — разочаровано попита Барби.

— Можете — каза Светещото същество. — Стига да искате.

— Но как? Това вече не го разбирам — каза Отличника. — Нали вече нямаме челни дялове. На какво ще въздейства тогава апаратът?

— Второто пришествие — каза Монтигомо — важи и за мъртвите, както и за живите. Според всички източници е точно така. Значи този опит би трябвало да ни е достъпен в измерението на чистия дух. Прав ли съм?

— Да — съгласи се Светещото същество. — Вероятно.

— Но какво по-точно представлява тази процедура? — попита Монтигомо. — Имам предвид като духовен опит.

Светещото същество се замисли.

— Може да се каже — отговори накрая то, — че това е скок в самия извор на онова щастие, чийто отблясък сте долавяли във всеки акт на потребяване.

— И как се нарича този… това действие? — попита Телешкембьо. — Глоботомия ли?

Дездемона изсумтя нещо като „що не млъкнеш най-после“, но Светещото същество се разсмя весело — несъмнено разговорът му доставяше истинско удоволствие.

— Наричайте го както си щете — каза то, когато спря да се смее. — Няма значение.

— Я ни кажете — попита Монтигомо, — всички ли чувстват едно и също?

— Сега ще го разберете сами, приятели — отговори Светещото същество, — и тези въпроси ще изчезнат. Време е да почваме — времето изтича.

— Ама как? — попита Майката Родина. — Ей така, веднага?

— Ами как иначе?

Чу се тихо жужене и стъблото на цветето оживя — засвети зеленикаво и трите му израстъка-филизи се разлистиха. Горният разцъфна във ветрило сребристи пластини, които се огънаха и образуваха вдлъбнатина с формата на човешко лице. Вторият, на половин метър по-надолу, се преобрази в пластина, която приличаше на ръка с вирнат палец. Най-долният се превърна в нещо като седалка на велосипед. Като ветропоказатели с различна форма, завъртени от вятъра, трите израстъка се обърнаха на една страна.

Метаморфозата трая само броени мигове и напомни на Отличника за компютърна анимация. Той си помисли, че сребристото ветрило с отпечатъка от лице прилича на авангарден писоар и че устройството може да се оприличи на скулптура, обединила естетиката на New Age и идеите на Марсел Дюшан. Но не сподели мислите си със Светещото същество.

Зеленикавата светлина струеше от миниатюрни дупчици, от тях като че ли излизаха и струйки пара и обвиваха конструкцията. Апаратът заприлича на гюм на сладоледаджия в горещ летен ден; изглеждаше, като че ли диша. Не беше ясно от какво е направено това устройство — детайлите му лъщяха като метални, но така можеше да изглежда и полиран камък или пластмаса. Пък и изобщо, помисли Отличника, възможно ли е да се твърди, че това нещо е направено от нещо? От какво е направено всичко в задгробния свят? Даже му стана страшно от тази мисъл.

Барби погледна гърдите си с отвращение, стана и каза:

— Аз съм първа. Какво да направя?

— Отиди до апарата — каза Светещото същество. — Сега стисни долния електрод с крака. Не, не така. Представи си, че се качваш на колело… Да, точно така. Сега си събери ръцете така, че вторият електрод да е точно между тях… А сега притисни лице до горния. Представи си, че мериш маска…

Барби — леко приклекнала и събрала ръце като за молитва — приличаше на нещо средно между грешница на изповед и състезателка по плуване, готова за скок.

— Ще боли ли? — попита тя.

— Напротив, напротив — ласкаво каза Светещото същество.

Барби подсмръкна, наведе глава към сребърния писоар и лицето й се скри във ветрилото от пластини. Пак се чу бръмчене, като че ли се включиха безброй миниатюрни електромоторчета, и пластините се притиснаха към главата на Барби от всички страни.

След което стана нещо невъобразимо.

Чу се меко пукане (звук като този, който издава клозетната чиния в пътнически самолет, само че много по-силен) и Барби изчезна. Отстрани изглеждаше така, все едно тя е мъгла или дим, всмукан мигновено от трите израстъка на апарата: плоската длан всмука ръцете, надупченото седло — краката и корема, а главата и гърдите изчезнаха във ветрилото пластини.

— Бум и бам — каза Светещото същество. — Това е то щастието.

Всички мълчаха потресено. Телешкембьо огледа останалите, все едно да се увери, че и те са видели същото като него. Дамата с кученцето отвърна на погледа му и повдигна рамене.

— Тя къде е? — попита Монтигомо.

— В какъв смисъл? — отвърна с въпрос Светещото същество.

— Ами къде е? Какво стана с тялото й?

— Същото като с твоето тяло — отговори Светещото същество. — То умря. Разберете, това, което приемате за тела, е просто навик на ума, спомен, който постепенно започва да избледнява под въздействието на новите впечатления. Та значи тя току-що получи толкова нови впечатления, че споменът за тялото й и за всичко, свързано с него, се изтри докрай и окончателно. А заедно с него и споменът за ужасните й мозъкоцици. Апропо, приятели, дали те можеха да мислят? Може би като полукълбата — дясната рационална, а лявата…

— Не питам за това — прекъсна го Монтигомо. — Къде е тя сега?

— На този въпрос всеки може да отговори единствено сам, като също отиде там. И не защото аз крия нещо. Просто тези неща не подлежат на обяснение.

— Вие както щете — каза Майката Родина, — обаче аз на тая душегубка няма да се кача.

— И аз — каза Дамата с кученцето. — Искате да ни изпарите, така ли?

Светещото същество се засмя, после каза:

— Вие сами ще си се изпарите, без моята намеса. Още час-два и ще се изпарите. Или по-лошо.

— Какво значи по-лошо? — попита Дездемона.

— Никой не знае. Много е сложно да се предскаже накъде ще залитне един ум, който се е уплашил от самия себе си. Един може да стане говорещ роял, обречен на вечна самота. Друг — блатна тиня, която си мисли едно и също десет хиляди години. Трети — мирис на теменужки, навеки останал в някоя ръждива тенджера. Четвърти — отблясък на залеза в окото на замръзнал алпинист. За всичко това има думи. Но какво да правим с онова, за което няма?

— Роял? — повтори Монтигомо. — Мирис на теменужки?

— Това не е най-страшното. Много по-сериозно е друго. Няма никаква гаранция, че ако станете изгубено в космоса заешко краче, ще помните, че това краче сте вие. Разбирате ли? Вие сте вие, докато помните, че сте вие. А ако не го помните, може би вече не сте вие? — Светещото същество тихичко се засмя. — Или все още сте вие? Най-великите философи на човечеството са били безсилни да отговорят на този въпрос. Още повече че и те не са били сигурни те ли са, или не са… Ако ще говорим сериозно, никой не ви натиква в щастието насила. Изборът си е ваш. Ето вратата. Минете през нея, докато още помните как се ходи! Никой не знае какво ще стане, когато се разпилеете из безкрайността, откъдето никой не се връща.

— И с всички ни ще стане същото като с нея? — попита Дамата с кученцето. — Имам предвид, това ще ни разкъса по същия начин?

— Всичко зависи от това с какво е зает умът в последната минута. То е като салют — едните ракети са сини, другите — розови. Един залп е като стрели, другият — като гирлянди.

— Ама наистина ли не боли? — попита Телешкембьо.

— Е, дръжте се като мъж де. От какво толкова ви е страх? Телешкембьо явно се засегна.

— Кой ви е казал, че ме е страх? — попита той и стана. Когато застана пред апарата, се видя, че панталоните на задника му са като разядени от киселина — през дупките червенееше обринатото му тяло. Самият той, изглежда, не подозираше това. Монтигомо изстена от отвращение. Подобен звук издаде и Дамата с кученцето, но Телешкембьо не им обърна внимание — сигурно реши, че това е реакция на телесната му непохватност. Пое седалката в гънките на тялото си и зае позата на благочестив плувец. После попита:

— За какво да си мисля?

— Представи си градина, пълна с червени ябълки — каза Светещото същество. — Шегувам се. Впрочем наистина можеш да си представиш такава градина или някакъв друг позитивен образ. Може и негативен. Това не е кой знае колко важно. Наведи сега главата…

Телешкембьо погледна за последен път другарите си в последното пътешествие, все едно търсеше нещо в очите им, но явно не намери онова, което търсеше. Въздъхна и отпусна лице в писоара.

Този път всичко беше различно. Щом лицето на Телешкембьо докосна металната вдлъбнатина, тялото му се изду и заедно с това стана прозрачно, като детско балонче. Всичко стана на практика мигновено — прозрачните крака се откъснаха от надупчената седалка и полетяха нагоре, ръцете се разпериха настрани като къси крилца. Чу се същото пукане като първия път.

— Нали не ви опръска? — попита Светещото същество. — Шегувам се… Седалката се дезинфекцира. Пак се шегувам.

— Сега аз — каза Дездемона. — И без това ме болят ушите.

Обиците-змии бяха опънали ушите й надолу и се виждаше, че мърдат. Щом Дездемона зае необходимата поза, тялото й се стегна и за секунда се превърна в къс дебел бич, който оглушително изпляска във въздуха и изчезна. На Отличника му се стори, че вижда на бича люспи и зигзагообразна ивица, но всичко стана прекалено бързо, за да е сигурен.

Следващият пътник към безкрайното щастие беше Майката Родина. Тя се приближи до апарата и внимателно го огледа. После каза:

— Ех, да бях доживяла до деня, когато ще я построят тая машина!

— Ами ти си доживяла — каза Светещото същество.

— Всъщност да де — без особен ентусиазъм се съгласи Майката Родина. — Може и така да се каже.

— В какво е разликата? Майката Родина вдигна рамене.

— А бе все пак…

Монтигомо вдигна ръка и се намеси:

— Искам да попитам нещо. Може ли?

— Давай.

— Може да е тъпо, обаче ми е интересно, а пък после вече ще е късно да се задават въпроси, нали така.

— Давай без предисловия, приятел. Няма време.

— Значи едно не мога да разбера. Когато душата отива в рая, й се случва най-доброто възможно. Обаче може ли най-доброто възможно да се променя всяка година?

— Защо пък не?

— Ами тогава вече няма да е най-доброто. Тогава днес раят няма да е същият като вчера, а утре няма да е същият като днес… Това даже звучи странно… Нали? Нима във висшия ред на нещата може да има същите скокове и лашкания като на земята?

— Ти самият как мислиш? — попита Светещото същество.

— Мисля, че не може.

— Правилно. Какъв ти е въпросът тогава?

— Вие нали казахте истината? Че в бъдещето ще измислят този апарат?

— Разбира се. Аз винаги казвам истината.

— И на онези, които са идвали тук преди нас, също сте казвали истината?

— Естествено.

— И те също са виждали пред себе си този, как беше… глоботрон?

— Виж сега, драги, това е глоботрон за тебе. Те просто не си задаваха въпроса какво е. Чудото си е чудо.

— Какво сте показвали тогава на древните египтяни? Или на първите християни?

— Всекиму своето, извинявам се за каламбура. Само че не показвам аз. Вие си показвате всичко сами, разбирате ли? Египтяните виждаха задгробна река и изгрева на нов живот. Християните, скрити зад клоните на любимите си ябълки, наблюдаваха второто пришествие на Христа и изобщо целия си видеоклип, в който висшето блаженство е продукт на гвоздеите. Сега всичко стана по-лесно. Ако на вас, взискателните потребители, почна да ви говоря за Божията любов, вие с основание ще поискате да ви я въплътя в нещо осезаемо. Което всъщност и направихте. Затова с практичните хора решаваме въпроса в чисто практическа плоскост. Въпреки че има и изключения, разбира се… Преди вас имаше един много интересен пътник. С бели чорапки и с магарешки уши на челото — сложна душа. Цял час ме тормози. Аз, казва, съм чувал, че в Бардо трябва да се върви към светлината. Питам го — защо тогава непрекъснато се кръстиш? За всеки случай, казва…

Светещото същество се засмя заразително.

Изведнъж в залата лумна пурпурен пламък и се чу оглушителен пукот. Майката Родина, за която изобщо бяха забравили, беше изчезнала, без да се сбогува, и сега около апарата се кълбеше постепенно разсейващ се облак пара.

— Уф, стресна ме — измърмори Светещото същество.

— Значи сте лъгали всички предишни души — каза Монтигомо.

— Да съм ги лъгал? Защо да съм ги лъгал? Дайте да ви обясня още веднъж и стига вече приказки, става ли?

— Добре — каза Монтигомо. — Обаче обяснявайте така, че да разбера.

— Разбирането зависи от вас, не от мен — каза Светещото същество. — Мостът към безкрайното щастие, за който говорим, изобщо не ви съединява с нещо външно, с някаква реалност, съществуваща в друго измерение. Аз просто ви помагам да намерите пътя към самите себе си. Съединявам онова, към което сте се стремили цял живот, с онова, което се е стремило към него. При което става, ако мога да се изразя така, късо съединение между субекта и обекта. Но тези две части са просто полюси на магнит. Просто половинки на съществото ви, като двете полукълба на мозъка, като дясната и лявата ръка. Вашите мечти — това сте самите вие, и ако се стремите към нещо външно, то е най-вече поради неразбирането на това, че външно няма никъде освен вътре, а вътре го няма изобщо никъде. Кошмарът, който ви заобикаля, често е толкова ужасно безнадежден, че казвате — ей, няма щастие в тоя живот… Може и да няма, но след като знаете какво точно няма там, значи това нещо го има някъде другаде. И щом знаете какво е, значи него вече го има в самите вас. Точно това е раят. А мостът към това щастие винаги е един и същ. В смисъл, че точките, които съединява, не се променят. Колкото до архитектурните особености на моста — във всяка епоха те са различни. Той може да има много подпори и да е прав като стрела. Може да виси на въжета. Може да е извит. Може да е украсен със статуи на мраморни красавици или с отвратителни сиви химери. Но това няма значение, понеже мостът съществува само за да се мине по него. После той изчезва. А това как точно изглежда, е съвсем произволна частност, която няма никакво отношение нито към истината, нито към лъжата…

— Тоест на едновремешните християни сте показвали Иисус Христос, а на нас показвате някакъв апарат — и всичко това е истина?

— Точно така.

Монтигомо помисли още малко.

— Но нали трябва да е или едното, или другото. Или едното второ пришествие, или другото. Защото просто не може тази апарат да съществува в един свят с възкръсналия Христос. Така че все пак какво наистина ще се случи в бъдещето?

— В бъдещето ще се случи следното. Вие поред ще станете, ще се приближите до глоботрона и ще изпитате най-хубавото, което са запазили за вас животът и смъртта. И там, сигурен съм, ще намерите отговорите на въпросите си. Защото да забравиш въпроса поради абсолютната му ненужност означава и да му отговориш. При това няма по пълен отговор, защото с това въпросът се изчерпва окончателно.

Монтигомо събра кураж още преди Светещото същество да свърши. Като мърмореше нещо нечуто — може би молитва, — той отиде до цветето и зае необходимата поза. Чу се пукот и той се превърна в три фонтана дъгоцветна пара, все едно всеки електрод изстреля пръски от гигантски пулверизатор.

— Като във фризьорски салон — весело каза Светещото същество. — Е, а сега ти, любимецо. Последният. Върви по-бързо при своята окончателна Playstation. Ти все пак си истински ясновидец. Как го каза? Че искаш да играеш на игри, където всички нови впечатления са компресирани в минимален обем време? Ето, играта е пред тебе. Като по поръчка.

Отличника попипа очилата си. Сега те приличаха на жива бодлива тел — и лекичко мърдаха, сякаш се събуждаха.

— А къде е Дамата с кученцето? — попита той. — Кученцето го виждам — ето там. Но тя къде е?

— Вече замина.

— Кога?

— Ами ти говореше нещо през това време — отговори Светещото същество. — Просто не си обърнал внимание.

— Нима? — подозрително попита Отличника. — И си е зарязала кученцето?

— Жените са капризни и празноглави създания — каза Светещото същество. — За тях привързаността изобщо не е характерно чувство. Те само я имитират, за да спечелят доверието ти. Сега, когато останахме само двамата, можем да говорим открито за тия неща. Нима не е така?

— Няма да споря — каза Отличника. — Имам един въпрос.

— Давай.

— Какво ще стане после?

— После? Кога после?

— Ами след като това… стане. Какво ще стане с мене тогава?

Светещото същество няколко секунди мълча, сякаш мислеше.

— А, разбрах какво питаш. Нищо.

— Моля?

— Ами помисли сам. Сега ще ти се случи най-хубавото от това, което изобщо може да съществува. Нали не искаш после да е по-лошо?

— Не искам.

— Значи няма да е.

— Тоест как?

— Ами така. Защото не е нужно. Времето е субективно нещо. Ти си умен човек и би трябвало да го разбираш. Колко според теб продължи заседанието на фокус групата?

— Около три часа — каза Отличника. — Или дори четири, ако почнем от самото начало, докато се запознавахме.

— Грешка. Всъщност мина само една секунда.

— Как така една секунда?

— Така. Виждаш ли колко дълга може да е? И това не е горната граница. А сега е време да тръгваш.

— Защо сте толкова сигурен, че ще тръгна след тези идиоти? — попита Отличника.

Светещото същество мълчеше. Отличника огледа околната тъмнина, все едно се чудеше накъде да побегне, и изведнъж извика и се хвана за лицето.

— Ей затова — каза Светещото същество. — Винаги има избор. Но той, пак винаги, е диалектически.

Отличника някак си успя да стигне до апарата и стисна долния електрод между краката си. За няколко секунди болката го поотпусна и той свали ръце от лицето си. Изпод очилата му течеше кръв; самите стъкла бяха напукани и приличаха на паяжина.

— Не мога да разбера какво чакаш — каза Светещото същество. — Свободата е пред теб.

Отличника видя на металната щанга пред лицето си мъничък логотип — черната дума „GLOBO“ на жълт фон и весел червен надпис „Die Smart“^[4] до нея.

— Последен въпрос — каза той. — Честна дума, съвсем последен въпрос.

— Слушам те — търпеливо каза Светещото същество. Отличника отвори уста, но наистина вече нямаше време.

Очилата се извиха и се впиха в очите му. Той изпищя и се опита да ги свали, но не можеше. Тогава запляска с ръце, все едно аплодираше на ставащия с него кошмар. При петия или шестия опит успя да хване пластината на електрода за ръцете, главата му клюмна към сребърния писоар, и тогава…

 

 

Светещото същество някак си посърна. Известно време седеше в цвета си и лекичко полюшваше капишона си. Постепенно капишонът престана да свети, смъкна се и надолу по металното стъбло запълзя заоблено удебеление — все едно налапан заек минаваше през хранопровода на питон. Удебелението стигна до основата на стъблото и изпадна — приличаше на пъпеш в намачкана кожена торба.

Едновременно с това започна да се вижда околният свят, преди това скрит от тъмнината. Наоколо навсякъде, чак до хоризонта, се простираше камениста пустиня. От нея стърчаха лъскави железа, а в прахоляка под тях потрепваха продълговати кожести яйца. Над някои стъбла мъждееха с тайнствена светлина бели цветове, но бяха увити в пашкули от черна мъгла и едва се виждаха, като през опушено стъкло.

Небето над пустинята беше забулено от облаци. Разкъсваше ги приличащ на рана отвор, в който сияеше нещо пулсиращо и лилаво. Оттам излитаха рояци сини пламъчета. Спускаха се надолу, завъртаха се около светещите цветове и след кратък лудешки танц с пукот изчезваха в металните стъбла. Тук-там по някое пламъче се измъкваше от този водовъртеж и политаше обратно към небето. Тогава по металните растения минаваше трепетна вълна и над пустинята се разнасяше протяжен звук — може би сигнал за тревога, а може би стон, пълен със съжаление за навеки изгубените души.