Виктор Пелевин
ДПП (NN) (32) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

360

Над думите „Табуретовка ТМ (истинската!)“ беше нарисувана табуретка. На нея седеше начупеният Зюзя, с ватенка, гумени ботуши и въдица в ръка. Усмихнатият Чубайка, извил гръб като келнер, стоеше до него с поднос в ръце; на подноса имаше бутилка, на която можеха да се видят две мънички фигурки в същите пози: едната седнала на табуретка, а другата — с поднос. Подразбираше се безкрайност.

От другата страна на бутилката имаше по-малко листче със слогана „Седем пъти мери, преди да се отрежеш“ и отдолу текст („Поместените направо на бутилката откъси от диалозите, познати от ефира и от вестниците — обясняваше Малюта в концепцията, — ще помогнат на потребителя да отъждестви продукта с бутилирано телевизионно предаване и ще го въвлече в непрекъснат цикъл на потребление, което е главната задача на 360-градусовия маркетинг с използването на най-важните руски масмедии — водката, телевизията и пресата.“)

Откъсът на задното етикетче беше съзвучен на настроението на Стьопа:

З.: „Знаете ли, Чубайка, какво е историята на Русия през XX век? Страната ни седемдесет години строи льольотрон, макар че никой си нямаше и представа какво е това нещо и как ще работи. И след това един умник казва: «Дайте да го разглобим и да го продадем, пък парите ще си ги поделим…»

Ч.: А може би не всичко в нашата история е толкова черно и безсмислено, Зюзя? Може би просто сте пропуснали момента, в който льольотронът заработи?“

„З“ и „Ч“ бяха сложени на етикета в правилния ред. Само че това изобщо не радваше Стьопа. А вилицата, с която изчопляше скаридите от ледената салата, съвсем не му разваляше настроението въпреки четирите си зъба. То просто не можеше да се развали.

От сутринта Стьопа наблюдаваше един интересен и малко страшен ефект, който приличаше на пълно слънчево затъмнение. Ефектът се състоеше в това, че в числото „34“ вече нямаше нищо, което да радва душата му. Беше безполезно да се обръща към него — Стьопа знаеше, че то е изчерпило светлата си същност докрай. По същия начин и в числото „43“ вече нямаше нищо плашещо. Също толкова еманации на злото изтичаха и от всеки друг сегмент на мирозданието.

Той разбираше как бе станало всичко това. Приличаше на двубоя между юнака Пересвет и поганеца Челубей, които се бяха ранили взаимно и смъртоносно: числата се бяха анихилирали взаимно и бяха изчезнали в ослепителен блясък. След блясъка беше дошъл мракът, в който Стьопа се намираше сега. Затъмнението обещаваше да е не само пълно, но и окончателно, понеже нямаше откъде да дойде светлина. Освен може би от телевизора.

На екрана разговаряха трима: обръснат до голо татарин по потник с надпис „KIKA“, подпухнала жена с червена коса и едно младо моряче — същото, което Стьопа беше видял в клуба „Кръстовището“. Москва се сбогуваше със Сракандаев.

— Най-много у него ме впечатляваше — говореше със запъване морячето — наблюдателността му, това колко невероятно добре разбираше изкуството. По време на последната ни среща цяла вечер говорихме за пиесата на Родион Ахметов, която току-що бяхме гледали — тя, както знаете, е спорно и дори скандално произведение. На мен ми се беше сторила фарс. Но Жора каза, че това е изключително дълбока творба, шедьовър. И както можете да си представите, само за няколко минути ме убеди в това. Аз така и не бях разбрал, че Царствения всъщност е доктор Гулаго! Едва когато Жора ми го каза, си спомних, че по време на екзекуцията Царствения възкликваше: „Unlucky, eh?“ — точно както мърмори доктор Гулаго в първи акт!

— Невероятно! — каза червенокосата.

— Но и това не е всичко. Жора каза, че разноцветните лъчи, осветяващи сцената във втори акт — нали си спомняте, там всичко ту е зелено, ту синьо, ту червено — та значи тези светлини са знак, че действието се развива в Бардо, където мъртвият Бонд жъне плодовете на земните си дела. Защото той всъщност е замръзнал в Беринговия проток, когато се опитва да стигне с бултериерите си до леденото иглу на доктор Гулаго! А прелъстената помощничка на доктор Гулаго е самият доктор Гулаго, който насочва Бонд по погрешен маршрут. Попитах — а защо доктор Гулаго също се озовава в Бардо? Защото, каза Жора, Буш е получил маймунската храна. Нали си спомняте онази секунда, когато осветлението изгасва, а после светват оранжевите лампи? В Бардо се озовава не само доктор Гулаго. Там е цялата зала, всички зрители. И никой не си спомни, каза Жора с тъга, от която направо щеше да ми се скъса сърцето, че в Бардо трябва да се върви към светлината. Никой — нито в залата, нито на сцената… Никой… Думите му толкова ме потресоха, толкова ме уплашиха, че ми призля и приятелите на Жора трябваше да ме откарат вкъщи…

— Той е предчувствал! — каза жената. — Знаел е! Сега вече е съвсем ясно. Наистина, напоследък Жора се интересуваше от духовни въпроси — очевидно е предусещал приближаването на края. Казваше, че отново бил открил Библията. И някак учудено повтаряше: „С всички заповеди съм съгласен! Не мога обаче да разбера защо любовта е грях…“

Стьопа превключи и на екрана се появиха Зюзя и Чубайка. Анимационната група беше реагирала навреме на вестта за трагедията — на ръкавите на Зюзя и Чубайка имаше черни ленти, като тази на Зюзя имаше и червена ивичка по средата. Облеченият в кадифен халат Чубайка се изтягаше на един диван и пушеше чибук, а Зюзя с мокра ватенка стоеше до стената и току си блъскаше главата в нея, при което се чуваше глух загадъчен звук.

— Знаете ли, Чубайка — говореше той между ударите, — нашето общество ми прилича на организъм, в който функциите на мозъка са поети от злокачествен тумор!

— Ех, Зюзя — отговори му Чубайка и издуха струя дим. — Че как иначе, след като всичко останало в този организъм е гъз?

По следващия канал имаше поетична вечер. Показваха побелелия титан-шестдесетник Арсений Витухновски. Той размахваше юмрук (с това малко приличаше на Зюзя) и рецитираше:

— Ридайте, прожектори, бинокли, хълцайте!

Убиха магарето жестоките вълци.

Не доигра — ето, слезе от сцената,

под пода пропаднаха седемте цента…

„Този пък откъде знае за седемте цента? — помисли Стьопа, докато превключваше канала. — Макар че — да…“

— …невероятно разностранна личност — дърдореше червенокосата. — Знаете, че офисът на Жора беше на улица „Курска битка“. Не знам дали по тази причина, или по някаква друга, но той от отдавна работеше върху експериментален роман за най-голямото танково сражение през Втората световна война. Идеята му беше да види великите дни на нашата история през погледа на Достоевски…

— Да, точно така — прекъсна я морячето. — Романът трябваше да се казва „Приказание^[1] и настъпление“. Той ми каза, че му помагали двама текстбилдъри, но не уточни на какъв етап е проектът.

Освен това — продължи червенокосата, след като изгледа моряка с неприязън — той рисуваше и композираше. И осигуряваше работа на поне петнайсет души. Помните ли любимата му фраза? „Красотата ще спаси света и ще го даде на едрия бизнес!“ Ако всичките ни банкери бяха като него, щяхме да живеем във втори Ренесанс!

— Да, той кипеше от енергия — въздъхна морячето и, кой знае защо, се изчерви.

— Но откъде идваше тази енергия? — попита жената. — Къде беше неговата, така да се каже, основополагаща мотивация? Може би вие ще ни кажете нещо за това, Насъх Насратулаевич?

— Аз ли? — попита бръснатият Кика с такава физиономия, сякаш обръщението го беше обидило. — Щом искате. Но това е трудна тема. Ние изгубихме не просто приятел или партньор. Ние изгубихме Альоша Карамазов на руския бизнес. Той беше не просто ярка, дълбока и страстна личност. Той се осъзнаваше като капиталист. И беше решен да докаже, че капиталът може всичко. Ах, защо никой не записваше думите му! От тях можеше да стане книга, достойна да я сложим на блюдото на везните срещу „Капиталът“. Колко щеше да ни помогне такава книга в днешните тежки времена! За всичките неща, с които дарява човечеството, казваше Жора, капиталът иска съвсем малко — да се съгласим да забравим за себе си и да играем прости и ясни роли във великия театър на живота. Но откъде да намерим сили за това? Тук, предполагаше Жора, може да ни помогне само стоицизмът. Силата е в постоянството на вътрешния жест, който може да е произволен, но трябва да се изживява сто процента сериозно… И делата му не се разминаваха с думите. Единственото, за което понякога го упреквах, съвсем приятелски, беше, че прекалено се осланя на своите концепт-стилисти, въпреки че всички те бяха световноизвестни творци. Жора, казвах му, погледни в какво са те превърнали! Не разбираш ли, че съвременният творец е просто презерватив, използван от капитала за ритуалното съвкупление със самия себе си. Защо толкова сляпо вярваш на тези спукани капу…

— И какво ви отговаряше той? — бързо го прекъсна жената.

— Смееше се. Точно там е номерът, така казваше. Смисълът на живота е единствено в самоизразяването. Но бизнесменът не може да има друга самост освен капитала. А най-добрите форми на самоизразяване на капитала предлага съвременното изкуство. Така че защо да не направим произведение на изкуството целия си живот, като го превърнем в непрекъснат хепънинг? Питах го — но защо точно така? А той казваше: Пастернак пише, че колкото по-случайно е нещо, толкова е по точно и истинско… Не беше възможно да спори човек с него на тази тема, до него трябваше само да записваш, да записваш, да записваш…

Стьопа натисна дистанционното и пак попадна на поетична вечер. Сега на сцената стоеше друг Пушкин, приличаше на Чубайка. Беше облечен с дълга свободна риза, избродирана на метличини. Застинал в характерна за театъра Кабуки поза, той бавно раздалечаваше вдигнатите си над главата ръце, сякаш късаше на две половини невидимо платно:

— И е с дъх на сено

                туй навеки настъпило сатори,

не ридае цигулка,

                не дрънчат котелки.

Само нашата съвест —

                гениалните Познер и Сахаров,

бършат спекла се кръв

                от железните свои халки…

Стьопа се намръщи от асоциациите, които породи у него думата „халка“, макар и в множествено число, въздъхна и върна канала, на който разговаряха червенокосата жена, морячето и Кика с бръснатата глава.

— А колко невероятни слухове имаше за тези магарешки уши и за всичко, свързано с тях! — Жената плесна с ръце.

— Как мислите, вярно ли е, че така се е проявявала репресираната му хомосексуалност, която той не е искал да признае пред себе си до самия си край, че се е опитвал да скрие от самия себе си онова, което като човек с класическа култура, просто му е било невъзможно да приеме? Дори не да скрие, това е много елементарно… а един вид да го изнесе извън скобите на личността чрез крайно остранение?

— Вижте, аз не съм психоаналитик — намръщи се Кика.

— И не знам нищо за скобите на личността. Но този педерастически детерминизъм, който свежда до репресираната хомосексуалност всичко, което поне мъничко излиза извън умствения хоризонт на борсовия посредник, страшно ме дразни. Затова дайте да не задълбаваме прекалено в тази тема. Да, той често се изчервяваше, когато правеше любов. Но изчервяването може да се обясни просто с това, че прекалено си навеждаше главата към пода. Сигурен съм, че аналният секс никога не е бил най-важното за него. И изобщо едва ли е имал някакво значение освен чисто метафорично…

— Да, да — намеси се морячето. — И аз мисля така. Напоследък беше започнало да ми се струва, че истинската му мишена беше наглата холивудска усмивка на американския националкапитализъм. Спомнете си, че магарето е емблемата на републиканската партия на САЩ! Сигурен съм, че ако Жора беше жив, след време щеше да удари и демократите.

Червенокосата пак изгледа морячето с неприязън. Кика изобщо не реагира на думите му.

— Плюшените уши бяха много по-важни от секса per se — продължи той. — На първо място, те му трябваха, за да доведе ситуацията до абсурд, дори не да я доведе, а да я направи, да я построи като изначално абсурдна. Той обожаваше Ги Дебор и често повтаряше: „Тепърва ще накараме публиката на спектакъла да ни аплодира права!“ Това беше гениална игра на един силен и надарен човек. Но дойде ден, когато неутолимата му жажда за живот се смени с умора и разочарование…

— Предполагате, че това е била гениална игра? Но защо тогава си ги е сложил, когато… Пред самата си кончина? Когато е бил съвсем сам?

— Виждате ли… Един от великите французи е казал: „Днес играем без зрители. Днес играем собствения си живот“.