Виктор Пелевин
ДПП (NN) (11) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

66

Мюс беше съвсем различна от лъскавите курвета. За нея Стьопа не беше клиент, когото трябваше да обслужи професионално и да почне да стене протяжно след третата фрикция. Напротив, имаше толкова изисквания, че отначало това го шокира, а после го изпълни с отдавна забравен ентусиазъм. Това, че се отнасят към него като към източник на наслада, а не на пари, поласка мъжкото му самолюбие до такава степен, че той доста неохотно реши да подложи Мюс на обичайния тест — страх го беше от неблагоприятен резултат. Така че дори специално облекчи условията.

Заведе я на Бали. Беше вече след взрива, хотелите бяха празни и вместо обичайните шест апартамента в списъка имаше цели трийсет и четири. Щом обаче чу, че трябва да си избере; Мюс даже изобщо не погледна листа, а попита:

— Is number sixty six vacant?^[1]

Стьопа наостри уши. Не беше толкова прост, разбира се, та да попита Мюс за ролята на числото „66“ в живота й. Ако някой например попиташе него за числата „34“ и „43“, той щеше да вдигне рамене в недоумение и дори да се почука по челото с пръст. Ясно му беше, че и Мюс няма да почне да споделя тайното счетоводство на душата си. Но Стьопа запомни числото, като дори малко завидя на този мъдър избор. Мюс може би изобщо нямаше ахилесова пета — като неговото „43“. Но това щеше да означава невъзможното — светлина без сянка, добро без зло, радост без тъга. Стьопа обаче разбираше, че подобна ситуация по своему може да е сложна.

Първата му работа беше да си изясни всичко възможно за числото „66“. Побърника в интернет и научи, че Библията има 66 книги, че на света има 66 вида зъбати китове, че най-големият метеорит на Земята, намерен в Намибия, тежи 66 тона и че 66 процента от австралийските аборигени са градски жители. Тази информация разширяваше кръгозора му, но нямаше кой знае каква практическа ценност.

Тогава той почна да експериментира, залагаше й капани. В ресторантите тя предпочиташе блюдата, в които имаше по две шестици — едната можеше да е в поредния номер, другата — в цената. Когато менюто беше дълго, тя често избираше номер „66“, та дори да бяха някакви пържени хлебарки с гарнитура от глухарчета и разни подобни несмилаеми екзотики. Но никога не казваше: „Искам номер шейсет и шест“ — винаги произнасяше цялото име на ястието. Това доказваше, че е потайна. В номера на мобилния й телефон имаше четири шестици; в номера на „Голф“-а й бяха две. Но три шестици, както изглежда, бяха за нея лошо предзнаменование.

Числото „66“ не направи на Стьопа кой знае какво впечатление. То имаше някаква визуална връзка с нулата, което го правеше малко не съвсем ясно. Освен това „66“ беше роднина на друго известно число — „666“. Някой друг можеше и да се уплаши, но Стьопа много повече се страхуваше от числото „661“, което се делеше на „43“ без остатък.

Бинга също говореше за шестици, когато спомена за числото на звяра на ръката на лунния му брат. Но в него цифрите бяха три, Стьопа много добре го помнеше. В крайна сметка той одобри числото „66“ — вярно, с някои резерви, но пък тези резерви означаваха, че проверката му е много сериозна и няма от какво да се опасява.

Приближаваше се опипом към тайния нерв на възлюблената си и се натъкна на болезнената точка случайно. Стана, когато й подари изумрудени обици, направени във формата на знака на зодия рак. Купи ги заради прелестните камъчета на главите на зодиакалните животинчета. Мюс, която в подобни случаи изразяваше радостта си доста бурно, отвори кутийката и пребледня.

— Какво ти е? — попита Стьопа.

— Нищо — отвърна тя. — Зави ми се свят.

Човек с други жизнени ориентири би предположил, че е станала грешка в зодиакалния знак, но нещо в мозъка на Стьопа прещрака и той разбра, че Мюс се страхува от числото „69“: знакът на рака изглеждаше досущ като огледалното му отражение.

След десетина дни той покани Мюс на среща с индийския духовен учител Свами Макананда, който беше на посещение в Москва. Не че имаше някакви въпроси към махатмата, просто целият град се натискаше да го види, а Стьопа можеше да си позволи да си купи ред на опашката.

Срещата беше в един от апартаментите на „Мариот“. Свами Макананда приличаше на престарял просветен патладжан. Седеше по турски, бос, на дивана, и докато Мюс навъсено прелистваше разни женски списания, обясняваше на почтителния Стьопа системата упражнения, чиято цел беше пълното отваряне на аджня чакрата, психическия център, разположен между веждите. Като чу, че този център имал деветдесет и шест листенца, Мюс смръщи вежди и изпусна поредното списание на стъклената масичка.

На връщане Стьопа се осмели да я попита защо е проявила толкова очевидни признаци на раздразнение по време на разговора. Мюс се намръщи.

— Виж, Стьоп — каза тя, — помисли малко. Какви ни ги дрънка тоя? Ако си отвориш тази чакра, първо, можеш да останеш вечно млад, и, второ, да мумифицираш тялото си след смъртта си, та да остане запазено хиляда години. Не разбирам защо ти е да мумифицираш тялото си, след като умреш, при положение че можеш да останеш вечно млад. После, що за име е това — Макананда! И тия списания на масичката — като във фризьорски салон. Истински духовен макдонаддс. You know, I hate spiritual fast food.^[2]

Сега Стьопа вече знаеше, че Мюс се страхува не само от числото „69“, но и от числото „96“. Привидната й защитеност от тъмната страна на числата се превърна в удвоена уязвимост.

Колкото до преобърнатото „66“ — числото „99“, — към него Мюс, изглежда, беше равнодушна. Стьопа провери това по време на благотворителната акция за отърваване от данъци, наречена „99 деца от Нечерноземието“ — Мюс помогна да я организират и той не засече нито позитивна, нито негативна реакция. Това беше хубаво. Защото ако Мюс имаше проблеми с числото „99“, витрината на всеки магазин, обявил разпродажба, щеше да я хвърля в депресия. А да крачиш по житейските пътища рамо до рамо с такъв уязвим човек означаваше сам да станеш уязвим.

Мюс беше невероятно многоизмерно същество. Освен с кутиите, пълни с перфокарти, на които бяха записани образци на градския фолклор, тя украси вилата на Стьопа с безброй картинки с покемони — наистина бяха много симпатични тези вълшебни животинчета.

Стьопа отдавна се беше примирил с това, че го наричат „Пикачу“ заради необикновената му прилика с едно от тях. Но не знаеше, че думата „покемон“ идва от „pocket monstaa“, японското произношение на английското „джобно чудовище“. Тази издевателска игра на думи го разстрои („джобна банка“ — „джобно чудовище“), но пък как да се обижда човек на шегичките на съдбата?

Страстта на Мюс към покемоните беше сериозна. Но пък беше много близо до сърцевината на нейната identity и се разкриваше само при интимни отношения. Това я правеше невероятно сексапилна и прибавяше към вълшебния коктейл на качествата й нещо от забранената прелест на нимфетките.

— Запомни де — казваше Стьопа, докато я прегръщаше и си мислеше, че изразът feline grace просто не може да се преведе на руски, понеже ще навява мисъл за котка, която се мие с лапички, а не за хищната красота на семейство „котки“ — запомни, Мюс, моля ти се. Аз не съм покемон. Аз съм покебан. И не прави повече тази грешка. Разбра ли ме?

— Пикачу — шепнеше Мюс и прокарваше острите си ноктенца по гърдите му, — Пикачу… Знаех си, че все някога ще те срещна…

Въпреки очарованието на тази игра желанието на Мюс да вижда в него Пикачу понякога беше обременително. Тя беше убедена, че най-много от всичко на света той трябва да обича печени ядки, и понякога му се налагаше да изяде цяло пакетче шамфъстък преди Мюс да го допусне на по-малко от една ръка разстояние (ако не искаше, дращеше толкова свирепо, че Стьопа отстъпваше). Стьопа не обичаше ядки, освен това не ги ядеше заради наднормените си килограми. За щастие Мюс приемаше алтернативен вариант — плодове. И пакетчето шамфъстък можеше да се смени с половин килограм боровинки „Ocean Spray“ и въпреки че бяха възкисели, процедурата беше омайваща, понеже Мюс му разрешаваше да ги яде от топлите вдлъбнатинки на тялото си.

— My hungry little beast… No, you can’t do that! You shameless little pig!^[3]

Освен това Мюс държеше всеки креват, на който лягаха, да е свързан с жица за радиатора, та „excessive electricity“ на Стьопа да е заземено. Стьопа не разбираше като какво ще е това „излишно електричество“, но предполагаше, че по някакъв начин е свързано с ролята, която го караше да играе Мюс.

Мързелът му пречеше да разбере какъв трябва да е образцовият Пикачу. Той изобщо не се интересуваше от покемони, това, което правеха, му беше смешно и той го смяташе за невинен рецидив от детството, нещо като да си играеш кукли, което обичат да правят дори някои мами, докато Мюс не му обясни колко по-дълбоки са нещата. Обяснението дойде след едно от нравоученията, които Мюс обичаше да му изнася в леглото, докато събираха сили за следващото пътуване до рая. Започна се с един спор за групата „Тату“.

— Слушай, свинчо — каза Мюс. — Да не съм те чула вече да говориш така! I was in a gay and lesbian family^[4], както е било навремето при вас с работническо-селския произход, и ако още веднъж те чуя да казваш „путкобъркачки“, те напускам завинаги… Ясно ли ти е?

Стьопа кимна уплашено — вече съжаляваше за необмислените си думи.

— Вие изобщо не разбирате какво означава търпимостта към чуждия начин на живот. Да не говорим за moral tolerance. Виж това там — Мюс кимна към телевизора — по Би Би Си даваха новините и за миг се беше мярнал поп дуетът. — Нашето общество се стреми да осигури на потребителя не само евтин бензин, но и моралното удовлетворение от протеста срещу метода, по който го произвеждат. Непрекъснато излъчват разгорещени дебати, в които смъкват маските на разни прочути фарисеи — и това е при всяка война. И всички си живеят спокойно. А вие всичките искате да си прегризете гърлата. Без теледебати, без протести, все едно не е станало нищо. Защото обществото ви е недоразвито, understand? Жалка работа. Защо например не протестирате срещу Чечня?

Стьопа си спомни Муса и Иса и си помисли:

„Да бе, я протестирай, като единият е на кокаин, а другият на хероин. Знаеш ли какво ще стане? Ако не бяха джедаите, и банката нямаше да я има вече.“

— Защо? — повтори Мюс. — Нали и на вас после ще ви е по-интересно да гледате телевизия!

— Ами така — навъсено отговори Стьопа. — Щото сме свине.

— Именно. Пък сте седнали да ми говорите за някаква си духовност. И това е най-малкото! Вие, руснаците, непрекъснато повтаряте, че Западът бил бездуховен. Че изповядвал краен материализъм and so on. Обаче това е поради елементарната примитивност на вътрешния ви живот. Все едно някой Afro-African от екваториалните джунгли да реши, че Ватиканът е абсолютно бездуховно място, понеже никой не си маже челото с кръв от бял петел.

— Никога не съм казвал, че Западът е бездуховен — почна Стьопа, за да се опита да се разграничи от колективната руска вина, но Мюс не му обърна внимание.

— Току-що ви пуснаха от вмирисаната ви тъмна казарма и вие сте слепи като къртици на слънце. You totality miss the point^[5]. Тайната на капиталистическата одухотвореност се крие в изкуството да потребяваш образа на самия себе си.

— Какво, какво? — попита Стьопа.

— Сигурно си мислиш, че съм покемон, защото съм инфантилна глупачка, която не може да забрави детството си? Don’t even hope…^[6]

Колкото по-ядосана беше Мюс, толкова повече английски думи и изрази употребяваше.

— Изобщо не е така. Обратното е. Инфантилният глупак си ти. С изключение на малкото минути, през които ти позволявам да станеш Пикачу, ти си просто дивак и nonentity^[7], understand?

— Не — каза Стьопа. — Може ли по-ясничко?

— В цивилизования свят човек трябва да подкрепя обществото, в което живее. Днес интензивността на потреблението е най-важният показател на служенето на обществото, а следователно и на ближния. Показател за… как беше на руски?… social engagement^[8]. В постиндустриалната епоха обаче най-важното става не потреблението на материални неща, а потреблението на образи, понеже образите имат много по-голяма капитало-… капиталовместимост. Затова на Запад сме се споразумели негласно да потребяваме образите си, нашите consumer identities, и обществото ги разработва чрез специални институции. Разбираш ли?

— Не — честно си призна Стьопа.

Мюс защрака с пръсти, за да намери думи.

— Да вземем например твоя натруфен геландеваген — почна накрая.

— Бе какъв геландеваген!? Аз да не съм полковник от държавната инспекция по транспорта? — обиди се Стьопа. — Мойта кола си е по поръчка.

— Аха! Видя ли? Виждаш ли? Разбери — ти не я потребяваш. Ти потребяваш собствения си образ — как се возиш в нея…

Стьопа чак сега разбра какво иска да му каже. Беше права. Както винаги, и той беше усещал нещо подобно, но не успяваше да го облече в думи.

— Но това, ще ме прощаваш, е на равнището на spiritual mediocrity — продължи Мюс. — Това е потребление на образи, свързани с материалните неща. Ако вие, руснаците, искате някога наистина да се влеете във великата западна цивилизация, трябва да направите много повече. Как ли? Ами погледни ме. Погледни света. Чуй какво ти шепне той… Аз съм покемонът Мюс. Току-що ти се обади по телефона приятелят ти Лебедкин — той е джедай. А от телевизора ни се усмихва Тони Блеър — той е министър-председател. В тази секунда на света няма нито един недостатък, нито една пукнатина. Но ти? Мога ли да ти вярвам докрай? Истинският Пикачу ли си ти? Или това е просто маска, зад която се крие празнотата и древният руски хаос? Кой си ти всъщност?

Отговорът трепна някъде дълбоко в него. Но Стьопа преброи до трийсет и четири и реши за всеки случай да не казва нищо. Вместо това се надигна на лакът и дръпна одеялото, под което се беше скрила Мюс.