Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Среднощни кули (9)

Глава 7
По-лека от перце

Въздухът нощем бе по-спокоен, макар гръмовете все още да предупреждаваха Лан, че не всичко е наред. През неделите, откакто пътуваше с Бюлън, буреносните облаци сякаш бяха станали още по-тъмни.

След като яздиха на юг, продължиха на изток. Намираха се някъде между Кандор и Салдеа, в Равнината на копията. Наоколо се издигаха високи, обрулени от ветровете хълмове със стръмни склонове, като крепости.

Може би бяха пропуснали границата. Често по тези черни пътища нямаше никакъв белег, а на планините им бе безразлично коя страна претендира за тях.

— Господин Андра — заговори Бюлън отзад. Лан му беше купил една сиво-бяла кобила. Все още водеше товарния си кон, Съгледвач.

Лан настояваше да го нарича „Андра“. Един спътник му беше повече от достатъчен. Трябваше да е благодарен на Бюлън, че неволно го предупреди за стореното от Нинив. Заради това му беше длъжник.

Бюлън обаче обичаше да говори.

— Господин Андра — продължи той. — Ако ми позволите да предложа, бихме могли да завием на юг при кръстопътя Берндт, нали? Бихме могли отново да продължим на изток на пътя за Южен Метлер. Много по-лек път е. Братовчед ми имаше ферма покрай тоя път — братовчед по майчина линия, господин Андра — и бихме могли да…

— Продължаваме по този — прекъсна го Лан.

— Но Южен Метлер е много по-добър път!

— И затова по него пътуват много повече хора, Бюлън.

Бюлън въздъхна, но замълча. Хадорито изглеждаше добре около главата му и се бе оказал изненадващо добър с меча. Един от най-надарените ученици, които Лан бе виждал от много време.

Беше тъмно — нощта тук идваше рано заради планините. В сравнение с местата близо до Погибелта беше също така и много студено. За съжаление земята тук бе доста добре заселена. Всъщност час след кръстопътя стигнаха до някакъв хан, чиито прозорци все още светеха.

Бюлън се загледа към него с копнеж, но Лан продължи напред. Държеше да пътуват повече нощем, за да не ги виждат много.

Пред хана седяха трима мъже и пушеха лулите си в тъмното. Лютивият дим се виеше във въздуха покрай прозорците. Лан не им обърна много внимание, докато те — вкупом — не прекъснаха пушенето и не развързаха конете си от оградата до хана.

„Чудесно“, помисли си той. Разбойници, гледат за уморени пътници на пътя. Е, тия тримата едва ли щяха да се окажат много опасни. Подкараха в тръс след тях. Нямаше да нападнат, преди да се отдалечат от хана. Лан се пресегна и разхлаби меча в ножницата.

— Милорд — каза възбудено Бюлън зад него. — Двама от тях носят хадори.

Лан се обърна рязко и наметалото изплющя около него. Тримата се приближиха, но не спряха, а ги подминаха.

— Андийр? — подвикна Лан след тях. — Какво си мислиш, че правиш?

Един от тримата — мършав и застрашителен на вид — погледна през рамо. Дългата му черна коса наистина бе стегната с хадори. Лан въздъхна. От години не бяха се виждали с Андийр. Като че ли най-сетне се беше отказал от кандорската си униформа. Носеше черно наметало и ловни кожени дрехи отдолу.

— А, Лан — отвърна Андийр и тримата спряха. — Не те забелязах.

— Щом казваш — отвърна Лан. — А ти, Назар. Остави хадорито още като млад. Сега го носиш?

— Мога да правя каквото поискам — отвърна Назар. Застаряваше — трябваше да е минал седемдесетте, — но носеше меч на седлото си. Косата му бе побеляла.

Третият мъж, Раким, не беше малкиер. Имаше дръпнатите очи на салдеец и изглеждаше смутен.

Лан вдигна пръсти към челото си и затвори очи, щом тримата продължиха напред. Що за глупава игра играеха? „Все едно“, помисли си и отвори очи.

Бюлън понечи да каже нещо, но Лан го погледна намръщено и го накара да замълчи. Свърна на юг от пътя и подкара по тясна разровена пътека.

Скоро чу приглушения тропот на копита зад себе си. Обърна Мандарб, стисна зъби и изръмжа:

— Не вдигам Златния жерав!

— Не казваме, че го вдигаш — отвърна Назар. Тримата отново се разделиха и го подминаха.

Лан смуши Мандарб и ги догони.

— Тогава спрете да яздите след мен.

— Мисля, че бяхме пред теб — рече Андийр.

— Обърнахте по този път след мен.

— Пътищата не са твои, Лан Мандрагоран — каза Андийр. Лицето му бе загърнато в нощна сянка. — Ако не си забелязал, вече не съм момчето, което нарекоха Героя от Салмарна преди толкова време. Войник съм, а войниците са нужни. Тъй че ще яздя по този път, ако намеря за добре.

— Заповядвам ви да обърнете и да се върнете — заяви Лан. — Намерете си друг път на изток.

Раким се засмя. Гласът му бе все така дрезгав след толкова години.

— Не си ни вече началник, Лан. Защо да се подчиняваме на заповедите ти? — другите двама се изсмяха.

— Бихме се подчинили на крал, разбира се — каза Назар.

— Да — потвърди Андийр. — Ако ни заповяда, сигурно бихме. Но не виждам никакъв крал тук. Освен ако не греша.

— Не може да има крал на паднал народ — каза Лан. — Няма крал без кралство.

— И все пак яздиш — каза Назар. — Яздиш към смъртта си в земя, която твърдиш, че не е кралство.

— Това е съдбата ми.

Тримата свиха рамене и подкараха пред него.

— Не ставайте глупави — каза тихо Лан след тях и спря Мандарб. — Този път води към смърт.

— Смъртта е по-лека от перце, Лан Мандрагоран — извика през рамо Раким. — Ако яздим към смъртта си, значи този път ще е по-лек, отколкото съм мислил!

Лан стисна зъби, но какво да направи? Да ги пребие до несвяст и да ги остави край пътя? Смуши Мандарб напред.

Двамата бяха станали петима.

 

 

Галад закусваше. Храната бе скромна: каша с шепа стафиди, разбъркани в нея. Проста храна, като за всички. Някои лорд Капитан-командири се бяха хранили много по-добре от хората си. Нямаше да е така с него. Не и след като толкова много хора по света умираха от глад.

Чедо Биар го чакаше да свърши на входа на палатката.

Най-сетне Галад остави лъжицата и му кимна. Биар пристъпи до масата и застана мирно.

В палатката на Галад нямаше никакво луксозно обзавеждане. Мечът му — мечът на Валда — лежеше на простата маса до дървената купа с недоядената каша, полуизваден. Чаплите на острието се виждаха.

— Говори — каза Галад.

— Имам вест за армията, милорд — каза Биар. — Близо са до мястото, където пленниците казаха, че ще са, на няколко дни от нас.

Галад кимна и попита:

— Веят ли знамето на Геалдан?

— И знамето на Майен — в очите му проблесна ревностен пламък. — И вълчата глава, макар че според сведенията са го свалили късно вчера. Златоокия наистина е там. Съгледвачите ни са сигурни в това.

— Той наистина ли е убил бащата на Борнхалд?

— Да, милорд Капитан-командир. Познато ми е това същество. Той и войниците му дойдоха от едно място, наречено Две реки.

— Две реки ли? — каза Галад. — Любопитно, колко често чувам за това място напоследък. Не беше ли и ал-Тор оттам?

— Така казват — отвърна Биар.

Галад се почеса по брадичката.

— Хубав табак отглеждат там, Чедо Биар, но не бях чувал да отглеждат армии.

— Тъмно място е, милорд Капитан-командир. Двамата с Чедо Борнхалд прекарахме там известно време миналата година. Гъмжи от Мраколюбци.

Галад въздъхна.

— Говориш като Разпитвач.

— Милорд Капитан-командир — продължи Биар разпалено. — Повярвайте ми, моля ви. На се празни разсъждения. Това е друго.

Галад се намръщи. После посочи другото столче до масата и Биар седна.

— Обясни — подкани го Галад. — И ми разкажи всичко, което знаеш за Перин Златоокия.

 

 

Перин помнеше времена, когато простата закуска с хляб и сирене го засищаше. Вече не беше така. Можеше да е заради връзката му с вълците или пък вкусовете му се бяха променили с времето. Напоследък жадуваше за месо, особено сутрин. Не винаги можеше да го има. Но обикновено не се налагаше да моли за него.

Точно така беше и днес. Беше станал, изми си лицето и една слугиня влезе с голям къс шунка, още димяща и сочна. Никакъв боб, никакви зеленчуци. Нито сос. Просто шунка, натъркана със сол и запечена над огъня, с две сварени яйца. Слугинята ги остави на масата и се оттегли.

Перин си отри ръцете и вдиша миризмата на шунката. Част от него усещаше, че трябва да я върне, но не можеше. Не и след като бе ей тук, пред очите му. Седна, взе вилица и нож и я почна.

— Не мога да разбера как можеш да ядеш това на закуска — подхвърли Файле, докато излизаше от умивалнята на палатката им и бършеше ръцете си с кърпа — голямата им палатка имаше няколко разделени с платнища отсека.

Днес носеше ненатрапчиви сиви дрехи. Идеално, защото не отвличаха от красотата й. Облеклото й бе акцентирано от твърд черен колан — беше се отказала от всичките си златни колани, колкото и изящни да бяха. Перин я беше посъветвал да си намери някой, който ще й приляга повече, и тя го беше изгледала много ядосано.

— Храна е — отвърна Перин.

— Виждам — изсумтя тя, докато се оглеждаше в огледалото. — Според теб какво мисля, че е? Камък?

— Имах предвид — отвърна Перин между хапките, — че храната си е храна. Защо трябва да ме интересува какво ям на закуска и какво — на другите яденета?

— Защото е странно — отвърна тя, докато затягаше каишка с малко синьо камъче на шията си. Огледа се в огледалото, а след това се обърна, широките ръкави на салдейската й рокля за езда се люшнаха. Спря до него и направи гримаса.

— Аз ще закуся с Алиандре. Повикай ме, ако има някаква новина.

Той кимна и преглътна. Защо трябваше човек да получи месо за обяд, но да го откаже на закуска? Не го разбираше това.

Беше решил да остане на лагер край пътя за Джеанна. Какво друго да прави с армия Бели плащове точно напред, между него и Люгард? На съгледвачите му им трябваше време, за да преценят опасността. Дълго беше мислил за странните видения, които го спохождаха, вълците, гонещи овце към някакъв звяр, и Файле, която вървеше към онази стръмнина. Не беше успял да ги разбере, но можеше ли да имат нещо общо с Белите плащове? Появата им го притесняваше повече, отколкото бе готов да признае, но таеше малка надежда, че Чедата няма да го забавят прекалено.

— Перин Айбара — извика някой отвън. — Разрешаваш ли ми да вляза?

— Влизай, Гаул — подвикна той. — Моят заслон е и твой.

Айилецът влезе енергично.

— Благодаря ти, Перин Айбара — погледна към масата. — Голям пир. Празнуваш ли?

— Просто закуска.

— Могъща победа — каза със смях Гаул.

Перин поклати глава. Айилски хумор. Престанал беше да се опитва да го разбира. Гаул се настани на земята, а Перин въздъхна вътрешно, след което вдигна чинията си и седна срещу него. Остави яденето в скута си и продължи да яде.

— Не си длъжен да сядаш на пода заради мен — каза Гаул.

— Не го правя защото съм длъжен, Гаул.

Айилецът кимна.

Перин си отряза нова хапка. Щеше да е много по-лесно, ако награбеше цялото парче и почнеше да го ръфа. Яденето беше по-просто за вълците. Прибори? Какъв смисъл от тях?

Мислите го стъписаха. Той не беше вълк и не искаше да мисли като вълк. Може би трябваше да започне да яде плодове за прилична закуска, както казваше Файле. Намръщи се и отново се зае с месото.

 

 

— Бихме се с тролоци в Две реки — заговори тихо Биар. Кашата на Галад изстиваше, забравена на масата. — Няколко десетки мъже в лагера ни могат да го потвърдят. Лично убих няколко звяра с меча си.

— Тролоци в Две реки? — учуди се Галад. — Та това е на стотици левги от Граничните земи!

— И все пак ги имаше — каза Биар. — Лорд Капитан-командир Ниал трябва да го е подозирал. Пратиха ни там по негова заповед. Знаете, че Педрон Ниал не би скочил току-така за нищо.

— Да. Съгласен съм. Но Две реки?

— Наистина е пълно с Мраколюбци. Борнхалд ви каза за Златоокия. В Две реки този Перин Айбара бе вдигнал знамето на древната Манедерен и събираше войска измежду селяните. Тренираните войници може да се надсмиват на взети на служба селяци, но съберете на едно място достатъчно и стават опасни. Повечето са опитни с кривака и лъка.

— В течение съм — отвърна сухо Галад, спомнил си един особено смущаващ урок, който му бяха дали веднъж.

— Та този мъж, Перин Айбара — продължи Биар, — е твар на Сянката, ясно е като бял ден. Наричат го Златоокия, защото очите му наистина са златни, цвят, какъвто не е имал никой човек. Сигурни бяхме, че Айбара вкарваше тролоците, използваше ги да принуди хората на Две реки да влязат в армията му. Накрая ни прогони оттам. Сега е тук, пред нас.

Съвпадение ли беше, или нещо повече?

Биар явно разсъждаваше в същата посока.

— Милорд Капитан-командир, може би трябваше да го спомена по-рано, но Две реки не беше първото ми преживяване с това същество Айбара. Той уби две от Чедата на един изоставен път в Андор, преди около две години. Пътувах с бащата на Борнхалд. Срещнахме Айбара на бивак край главния път. Тичаше с вълци като дивак! Уби двама души, преди да успеем да го усмирим, после избяга през нощта, след като го пленихме. Милорд, той трябваше да бъде обесен.

— Има ли други, които могат да потвърдят това? — попита Галад.

— Чедо Отатар може. А Чедо Борнхалд може да потвърди какво видяхме в Две реки. Златоокия беше и при Фалме също тъй. Само заради онова, което направи там, трябва да бъде изправен на съд. Ясно е. Светлината ни го е довела в ръцете.

 

 

— Сигурен ли си, че нашите хора са сред Белите плащове? — попита Перин.

— Не можах да видя лица — каза Гаул, — но очите на Илиас Мачира са много остри. Казва, че е сигурен, че е видял Бейзъл Джил.

Перин кимна. Златните очи на Илиас сигурно бяха също толкова добри като неговите.

— Сюлин и съгледвачите й съобщават подобни неща — каза Гаул и взе чашата ейл, която Перин му наля от каната. — Армията на Белите плащове има много коли, също като онези, които пратихме напред. Открила го е рано тази сутрин, но ме помоли да ти го предам, след като се събудиш, защото знае, че влагоземците са сприхави, когато ги безпокоят сутринта.

Гаул явно нямаше представа, че може да го обижда. Перин беше влагоземец. Влагоземците бяха сприхави, поне по мнението на айилците. Тъй че Гаул просто съобщаваше общоприет факт.

Перин поклати глава и счупи едното яйце. Беше преварено, но ставаше за ядене.

— Сюлин забелязала ли е някого, когото познава?

— Не, макар че е видяла няколко гай-шайн. Само че Сюлин е Дева, тъй че може би трябва да пратим някой друг да потвърди думите й — някой, който няма да използва повода да настоява да ни пере долните дрехи.

— Проблем с Байн и Чиад ли имаш?

Гаул се намръщи отвратено.

— Кълна се, тези жени ще ме побъркат. Що за мъж би търпял такива неща? Че то по-добре Заслепителят на зрака да ти е гай-шайн, отколкото тия двете.

Перин се изкиска.

— Както и да е, пленниците изглеждат непокътнати и здрави. Но има и още нещо в донесението. Една от Девите видяла над лагера да се вее знаме, което се виждало ясно, тъй че го нарисува за секретаря ти, Себбан Балвер. Според него означавало, че с тази армия язди лично лорд Капитан-командирът.

Перин наведе очи към последното парче шунка. Това не беше добра новина. Никога не бе срещал лорд Капитан-командира, но беше срещал един от лорд капитаните на Белите плащове веднъж. В онази нощ Скокливец бе умрял. Нощ, която го терзаеше вече от две години.

Беше нощта, в която самият той за първи път бе убил.

 

 

— Какво повече ви трябва? — Биар се наведе към него, хлътналите му очи блестяха трескаво. — Имаме свидетели, които видяха как този мъж уби двама от нашите! Ще го оставим ли просто да мине така покрай нас, все едно, че е невинен?

— Не — отвърна Галад. — Не, в името на Светлината, ако това, което казваш, е вярно, не можем да го направим. Дългът ни е да носим справедливост на онеправданите.

Биар се усмихна жадно.

— Пленниците разкриха, че кралицата на Геалдан му се е заклела във васална вярност.

— Това би могло да представлява проблем.

— Или удобна възможност. Може би Геалдан е точно това, от което Чедата имат нужда. Нов дом, място, където да се преустроим. Говорите за Андор, милорд Капитан-командир, но колко дълго ще ни изтърпят там? Говорите за Последната битка, но до нея може да има още много месеци. Ами ако освободим цяла държава от хватката на един ужасен Мраколюбец? Със сигурност кралицата — или наследникът й — ще се чувстват задължени към нас.

— Стига да можем да победим Айбара.

— Можем. Силите ни са по-малки от неговата, но повечето му войници са селяни.

— Селяни, за които току-що изтъкна, че може да са опасни — каза Галад. — Не би трябвало да ги подценяваме.

— Да, но знам, че можем да ги надвием. Може да са опасни, да, но ще се прекършат пред мощта на Чедата. Този път, най-сетне, Златоокия няма да може да се скрие зад укрепленията на малкото си селце или зад дрипавите си съюзници. Никакви извинения повече.

 

 

Имаше ли нещо общо с това да си тавирен? Не можеше ли да е избегнал онази нощ, преди години? Перин остави чинията настрана. Беше му призляло.

— Добре ли си, Перин Айбара? — попита Гаул.

— Просто си мисля.

Белите плащове нямаше да го оставят на мира, а Шарката — да я изгори дано! — щеше да продължава да му ги хвърля на пътя, докато не се справеше с тях.

— Колко голяма е армията им? — попита Перин.

— Двайсет хиляди войници — отвърна Гаул. — Още няколко хиляди други, които сигурно никога не са държали копие.

Слуги и обоз. Гаул не издаде насмешката си, но Перин я надуши. При айилците всеки мъж — всички освен ковачите — щеше да грабне копие, ако ги нападнат. Това, че толкова много влагоземци не бяха годни да се защитават сами, или озадачаваше, или ядосваше айилците.

— Силата им е голяма — продължи Гаул, — но нашата е по-голяма. И те нямат нито алгай’д’сисвай, нито Аша’ман, нито никакви преливащи, ако Себбан Балвер не греши. Той, изглежда, знае много за тези Бели плащове.

— Прав е. Белите плащове мразят Айез Седай и смятат, че всеки, който може да използва Единствената сила, е Мраколюбец.

 

 

— Тръгваме срещу него значи? — попита Биар.

Галад стана.

— Нямаме избор. Светлината го е поднесла в ръцете ни. Но ни трябва още потвърждение. Може би трябва да отида при този Айбара и да го уведомя, че държим съюзниците му, а след това да поканя армията му да се срещнем на бойното поле. Бих предпочел да го извлека на открито, за да мога да използвам конницата.

 

 

— Какво искаш, Перин Айбара — попита Гаул.

Какво искаше ли? Искаше да може да отговори на това.

— Прати още съгледвачи — каза Перин. — Намерете ни по-добро място за лагер. Ще предложим преговори, но няма начин, в името на Светлината, да оставя Джил и другите в ръцете на Белите плащове. Ще дадем на Чедата шанс да върнат хората ни. Ако не… е, тогава ще видим.