Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Среднощни кули (51)

Глава 49
Двор на Слънцето

Беше Ладалин, Мъдра от Таардад Айил. Колко й се искаше да може да се научи да прелива. Беше срамна мисъл, да копнее за дарба, каквато не притежаваше, но не можеше да го отрече.

Ако можеше да борави с Единствената сила, сигурно щеше да може да помогне повече на ранените. Можеше да е останала млада, за да води клана, и навярно костите й нямаше толкова да я болят. Старостта беше лошо нещо, когато има да се свърши толкова много работа.

Вождовете на кланове вече се настаняваха в шатрата. Имаше само още една Мъдра, Мора от Гошиен Айил. Тя също не можеше да прелива. Сеанчанците бяха особено твърди в избиването или пленяването на всички айилци — мъже или жени, — показали някакъв талант с Единствената сила.

Събралите се бяха жалка група. Млад еднорък войник влезе с горещ мангал и го постави в средата, след което се оттегли. Майката на Ладалин й бе говорила за дните, когато все още имало гай-шайн за такава работа. Нима наистина бе имало айилци, мъже или Деви, които не са били нужни за войната срещу сеанчанците?

Ладалин се пресегна да стопли ръцете си на мангала. Пръстите й бяха разкривени от старостта. Като млада беше държала копие. Повечето жени го правеха, преди да се омъжат. Как можеше жена да остане назад, когато сеанчанците използваха жени войници и своите дамане толкова ефикасно?

Беше слушала разкази за времето на майка си и баба си, но изглеждаха невероятни. Войната бе единственото, което помнеше. Първите й спомени като малко момиченце бяха за ударите върху Алмот. Младостта й бе минала в тренировки. Беше се сражавала в битки из земята, наричана някога Тийр.

Беше се омъжила и бе отгледала деца, но всеки свой дъх бе съсредоточавала в боя. Айил или Сеанчан. И двете страни знаеха, че накрая ще остане само едно от двете.

Все повече и повече изглеждаше, че айилците ще са победените. Това бе една от разликите между нейното време и това на майка й. Майка й не бе говорила за провал. Животът на Ладалин се измерваше с милеарни камъни отстъпление и бягство.

Другите изглеждаха потънали в мислите си. Трима вождове на кланове и две Мъдри. Само това бе останало от Съвета на Двадесет и двамата. Планинският вятър проникваше през платнищата на шатрата и смразяваше гърба й. Тамаав дойде последен. Изглеждаше стар, колкото се чувстваше самата тя; лицето му бе нашарено от белези, лявото му око бе изгубено в битка. Седна на камъка. Айилците вече не носеха черги или възглавници. Само най-необходимите неща можеше да се пренасят.

— Бялата кула е паднала — заговори той. — Съгледвачите ми го съобщиха преди по-малко от час. Вярвам на сведенията им — винаги бе откровен, и беше добър приятел на мъжа й, паднал предната година.

— С това си отива и последната ни надежда — рече Такаи, най-младият от вождовете на кланове. Беше третият вожд на Миагома за също толкова години.

— Не говори така — каза Ладалин. — Винаги има надежда.

— Избутаха ни чак до тия прокълнати планини — рече Такаи. — Шианде и Дарайн вече не съществуват. Оставаме само пет клана, един от които е прекършен и разпръснат. Победени сме, Ладалин.

Тамаав въздъхна. Щеше да е положила брачен венец в краката му, да бяха по-ранни годините и по-други времената. Кланът й се нуждаеше от вожд. Синът й все още мислеше, че ще стане, но след неотдавнашното завладяване на Руйдийн от сеанчанците клановете не знаеха как да избират новите си водачи.

— Трябва да се оттеглим в Триделната земя — заговори Мора с тихия си майчински глас. — И да потърсим наказание за греховете си.

— Какви грехове? — сопна се Такаи.

— Дракона искаше мир — отвърна тя.

— Дракона ни остави! — каза Такаи. — Отказвам да следвам спомена за човек, когото предците ми едва са познавали. Не сме давали никакви клетви да спазваме глупавия му договор. Ние…

— Мир, Такаи — каза Джоршем, последният от тримата вождове на кланове. Беше дребен мъж с ястребово лице и с малко андорска кръв от прадядо му. — Само Триделната земя пази някаква надежда за нас вече. Войната срещу Гарваните е изгубена.

Шатрата затихна.

— Казаха, че ще ни гонят — заговори Такаи. — Когато настояха да се предадем, предупредиха да не се оттегляме. Знаете това. Казаха, че ще унищожат всяко място, където се съберат трима айилци.

— Няма да се предадем — заяви твърдо Ладалин. По-твърдо, отколкото го чувстваше.

— Поражението ще ни направи гай-шайн — каза Тамаав. С тази дума означаваха човек без чест, макар че майката на Ладалин не я беше използвала така. — Ладалин. Какъв е твоят съвет?

Всички я погледнаха. Беше от родословието на Дракона, една от последните живи. Другите три разклонения бяха избити.

— Ако станем роби на сеанчанците, Айил като народ няма повече да съществува — каза тя. — Не можем да спечелим, тъй че трябва да се оттеглим. Ще се върнем в Триделната земя и ще укрепим силата си. Може би нашите деца ще могат да воюват там, където ние не можем.

Ново мълчание. Всички знаеха, че думите й са твърде оптимистични. След десетилетия от неизброимата някога айилска чет бе останала нищожна отломка.

Сеанчанските преливащи бяха безмилостно ефективни. Макар Мъдрите и мъжете от Драконовата кръв да използваха Единствената сила в битка, не бе достатъчно. Онези проклети ай-дам! Всеки преливащ айилец, изгубен в плен, след време се обръщаше срещу братята и сестрите си.

Същинският обрат във войната бе дошъл с влизането на други държави. След това сеанчанците бяха успели да завладеят влагоземски народи и да отбират повече преливащи от тях. Гарваните бяха несъкрушими. След като Тар Валон бе паднал, всяко кралство във влажните земи бе подчинено на Сеанчан. Само Черната кула все още се бореше, макар Аша’ман да го правеха тайно, тъй като крепостта им беше паднала преди години.

Айилците не можеха да воюват тайно. Нямаше чест в това. Разбира се, какво означаваше честта сега? След стотиците хиляди избити? След опожаряването на Кайриен и опустошаването на Иллиан? Преди двайсет години сеанчанците се бяха сдобили с андорските бойни машини. Айилците бяха изтласквани в защита от десетилетия. Това, че бяха оцелели толкова дълго, само доказваше упоритата им непреклонност.

— Това е негова вина — заяви все така мрачно Такаи. — Кар-а-карн можеше да ни поведе към слава, но ни изостави.

— Негова вина? — каза Ладалин, разбрала — навярно за първи път — защо това твърдение е погрешно. — Не. Айилците поемат отговорност за себе си. Това е наша вина, а не на далечния ми предтеча. Забравили сме кои сме. Ние сме без чест.

— Честта ни беше отнета. Създадени сме да бъдем копие, според легендата, изковано в Триделната земя. Той ни е използвал и след това ни е захвърлил. Какво да прави едно захвърлено копие, освен да тръгне на война?

„Какво, наистина“, помисли Ладалин. Дракона бе поискал мир с мисълта, че това би донесло щастие за айилците. Но как можеха да са щастливи, когато прокълнатите от Светлината сеанчанци бяха в земята им? Омразата й към нашествениците бе неизкоренима.

Навярно тъкмо тази омраза бе унищожила айилците. Тя се вслуша във воя на вятъра, докато Такаи се измъкваше от шатрата. Утре щяха да се завърнат в Триделната земя. Щом не можеха да приемат мира сами, изглежда, трябваше да им бъде наложен.

 

 

Авиенда направи нова стъпка напред. Почти бе стигнала до самия център на колоните. Около нея блещукаха късчета светлина.

Сълзите й вече се стичаха неудържимо. Чувстваше се като дете. Да бъде Ладалин бе по-лошо от другите, защото в нея Авиенда бе видяла податки за истинските айилски нрави, но покварени и превърнати сякаш в подигравка. Жената беше мислила за война и я беше свързвала с чест, но не беше разбирала какво е чест. Никакви гай-шайн? Отстъпление? Нямаше никакво упоменаване за тох. Беше битка, напълно лишена от смисъл или разум.

Защо се биеха? Според Ладалин беше заради омразата към сеанчанците. Имаше война, защото винаги бе имало война.

Как? Как се беше случило това на айилците?

Нова крачка напред.

 

 

Беше Онкала, Дева на копието. След време щеше да предаде копието и да се омъжи, също като майка си и майката на майка й преди това. Но сега беше време за бой.

Крачеше по улиците на Кемлин, почти-сестра й носеше знамето на Дракона, в прогласа на родословието й. До Онкала беше мъжът, заради когото вероятно щеше да предаде копията си. Хехиал, Бегач на зората, беше убил повече сеанчанци от всеки друг в неговото общество, с което си бе спечелил много джи. Дадено му бе разрешение да пътува до Руйдийн предната година, за да стане вожд на клан.

Руйдийн. Градът бе обсаден от сеанчанците. Онкала се усмихна презрително. Сеанчанците нямаха чест. Казано им беше, че Руйдийн е място за мир. Айилците не нападаха двореца в Ебу Дар. Сеанчанците не трябваше да нападат Руйдийн.

Бяха жалки влечуги. Това, че след десетилетия война бойните линии си оставаха същите, каквито бяха след като предтечата й бе тръгнал към Шайол Гул, бе непрекъснат източник на разочарование.

Двамата с Хехиал бяха придружени от две хиляди копия като почетна стража. Кралица Талана беше предупредена да ги очаква, тъй че портите на белия андорски дворец бяха отворени. Хехиал даде знак на петдесет подбрани копия да тръгнат с тях през изящните коридори. Тук в двореца гъмжеше от разкош. Всеки гоблен, всяка ваза, всяка златна рамка бе като обида за Онкала. Четиридесет години война, а Андор бе непокътнат. Лежаха си безгрижно и се радваха на закрилата, която им даваха айилците.

Е, Андор щеше да види. Айилците бяха станали по-силни през своята борба. Някога мощта им бе легендарна. Сега бе още по-голяма! Когато айилците унищожаха сеанчанците, светът щеше да види какво са научили. Влагоземските владетели щяха да съжалят, че не са били по-щедри.

Вратите на тронната зала бяха отворени. Онкала и Хехиал влязоха, като оставиха ескорта отвън. Знамето на Дракона тук също се вееше, напомняне, че в кралското родословие също тече кръвта на Кар-а-карн. Още една причина Онкала да ги мрази. Андорските благородници се смятаха за равни на нея.

Кралица Талана бе жена на средна възраст, с пищна тъмночервена коса. Не беше много красива, но беше много царствена. Говореше тихо с един от съветниците си и махна на айилците да изчакат. Обида, преднамерена. Онкала кипна.

Най-сетне бяха поканени да се доближат до Лъвския трон. Братът на Талана, нейният защитник, стоеше зад нея в дворцово облекло — елек и палто, — с ръка на дръжката на меча си. Онкала можеше да го убие без една капчица пот на челото.

— А — каза кралица Талана. — Таардад Айил отново. Още ли носиш копието, Онкала?

Онкала скръсти ръце, но замълча. Не я биваше много с думите. Когато заговореше, обидите бяха твърде груби. По-добре да остави вожда на клана да води.

— Предполагам, че отново сте тук, за да молите за помощ — каза Талана.

Хехиал се изчерви, а Онкала съжали — за миг, — че бе оставила копието си отвън.

— Имаме нещо за вас — каза Хехиал, извади кожена кесия и я връчи на един от гвардейците на кралицата. Мъжът я отвори и огледа хартиите вътре. Нова обида. Трябваше ли да се държат с тях като с убийци? Онкала не харесваше кралицата, вярно, но семействата им се бяха заклели във взаимна вярност заради своите баби, които бяха първосестри.

Войникът подаде документите на кралицата. Талана ги зачете и лицето й стана угрижено и замислено.

Талана, като повечето владетели под Драконовия мир, се притесняваше от сеанчанците. Техниката и уменията на Гарвановата империя в боравенето с Единствената сила нарастваха. Айилците ги бяха задържали в пат досега. Какво щеше да стане, ако сеанчанците спечелеха? Щяха ли да спазят клетвите си?

Доколко можеше да се вярва на сеанчанците? През последното десетилетие агентите на Хехиал усърдно бяха посявали зърното на това съмнение сред най-големите кралски дворове на света. Хехиал беше мъдър мъж. Още преди да стане вожд бе разбрал, че тази война не може да бъде спечелена само от айилците. Тези мекушави влагоземци им трябваха.

А това бе поредната причина Онкала да ги мрази.

— Откъде ги взехте? — попита Талана.

— От сеанчанския дворец — отвърна Хехиал. — Не трябваше да нападат Руйдийн. По закона на честта това ни позволи да отвърнем подобаващо — макар че нашето нападение бе извършено тихо, за да се сдобием с тези. Отдавна подозирах къде ги държат и единствено честта ми ме задържаше да не нахлуя в свещения палат на Сеанчан.

Лицето на Талана стана твърдо.

— Сигурни ли сте, че са автентични?

— Съмнявате ли се в мен?

Кралица Талана поклати глава. Изглеждаше обезпокоена. Знаеше, че айилците не лъжат.

— Бяхме търпеливи с вас — каза Хехиал. — Идвахме при вас и обяснявахме какво ще се случи, ако не успеем да задържим сеанчанците.

— Драконовият мир…

— Какво ги интересува тях Дракона? — попита Хехиал. — Те са нашественици, които принудиха него да се поклони на тяхната императрица. Смятат, че тя е над него. Няма да спазят обещания, които са дали на по-низш.

Кралица Талана отново погледна документите. Бяха сеанчански планове за нападение срещу Андор, с подробна схема за убийството на кралицата. Под това имаше сходни планове за справяне с владетелите на Тийр, Две реки и Иллиан.

— Трябва ми време, за да го обсъдя със съветниците ми — каза Талана.

„В ръцете ни е“, помисли Онкала и се усмихна. Вече знаеше какъв ще е отговорът на кралицата. Хитрината бе в това да я накарат да помисли за действие.

Хехиал кимна и двамата се оттеглиха. Онкала едва се сдържа да не изкрещи победоносно. Ако Андор влезеше във войната, другите държави също щяха да влязат, особено в Пакта на Грифона и в Двора на Слънцето. Те гледаха към андорската кралица също както другите айилски кланове гледаха към Онкала. Кръвта на Ранд ал-Тор носеше голяма тежест.

— Редно ли е това? — попита Хехиал, докато вървяха. Копията им ги бяха обкръжили, за да държат настрана напрягащи се да чуят уши.

Онкала се сепна.

— Беше твой план.

Той кимна намръщено.

Нищо от това, което бе казал на кралицата, не беше лъжа. Честта им беше неопетнена. Но Хехиал все пак бе оставил настрана един от листовете, които бяха открили. Точно той обясняваше, че другите документи са извънредни планове.

Описанията на андорските военни сили, предложенията как да се използват портали и дракони за нападение срещу Кемлин, самата схема за убийството на кралица Талана — всички те бяха изписани само в случай, че Андор влезе във войната. Бяха замислени като предварително проучване на потенциален враг, а не като действителен план за нападение.

Разликата не беше съществена. Сеанчанците бяха змии. Рано или късно щяха да нападнат Андор, а дотогава айилците можеше да не са в състояние да помогнат. Ако тази война тръгнеше зле, народът й щеше да отиде в Триделната земя и да остави глупавите влагоземци да бъдат завладени. За сеанчанците щеше да се окаже невъзможно да се бият с айилците в родната им земя.

Много по-добре беше за кралица Талана да влезе във войната сега. Заради собственото й добро не биваше никога да вижда онзи лист.

— Свърши се — каза Хехиал. — Вече няма място за съмнения.

Онкала кимна. Сеанчанците щяха да паднат, а айилците — да заемат подобаващото им място. Кръвта на Преродения Дракон течеше в жилите им. Заслужаваха да властват.

Не Гарвановата империя щеше да се издигне в края на всичко това, а Драконовата империя.

 

 

— Не искам да продължа — каза Авиенда на празната гора от стъкло.

Вятърът бе затихнал. Сълзите й бяха белязали прахта до краката й като паднали капки дъжд.

— Това… същество няма чест — каза тя. — Тя ни е съсипала.

Най-лошото бе, че онази жена — Онкала — бе помислила за майката на своята майка. За баба си. В ума на Онкала бе имало едно лице, свързано с тази дума. Авиенда беше познала това лице.

Беше нейното.

 

 

Присвита от страх и затворила очи, тя пристъпи напред, в самия център на блестящите колони.

 

 

Беше Падра, щерка на Преродения Дракон, горда Дева на копието. Изтръгна оръжието си от врата на издъхващия сеанчанец и загледа как другите бягат през портала си.

„Светлината да прокълне онази, която научи сеанчанците на Пътуването — помисли Падра. — Въпреки че сплитовете им не са много изящни.“

Беше убедена, че никой жив човек не разбира Единствената сила като нея и близките й. Можеше да заплита още от дете, а братята и сестрите й бяха същите. За тях беше естествено, докато всички други, които преливаха, го правеха непохватно.

Внимаваше да не говори така. Айез Седай и Мъдрите не обичаха да им се напомня за недостатъците им. Но все пак беше вярно.

Падра се върна при своите сестри на копието. Бяха оставили една мъртва в тревата и Падра скърбеше за нея. Тара, от Таардад Айил. Щеше да бъде запомнена. Но честта бе тяхна, защото бяха убили осем сеанчански войници.

Изплете портал — за нея стана толкова бързо, колкото можеше да си го помисли. Държеше Единствената сила непрекъснато, дори докато спеше. Така и не знаеше какво е да нямаш тази благодатна, кипяща мощ в тила на ума си. Другите казваха, че ги било страх да не бъдат погълнати от нея, но как бе възможно това? Сайдар беше част от нея, като ръката или крака й. Как можеше човек да бъде погълнат от собствената си плът, кост и кръв?

Порталът ги отведе в айилския стан в земята, наречена Арад Доман. Станът не беше град. Айилците нямаха градове. Но беше много голям стан и не беше се местил от почти десетилетие. Падра закрачи по тревата и айилците в кадин-сор й показваха почит. Падра и близките й, като деца на Дракона, бяха станали… нещо за айилците.

Не господари — призляваше й от това понятие. Но беше нещо повече от обикновена алгай’д’сисвай. Клановите вождове гледаха към нея и близките й за съвет, а Мъдрите проявяваха особен интерес към тях. Позволяваха й да прелива, въпреки че не беше една от тях. Не можеше да спре да прелива, както не можеше да спре да диша.

Освободи сестрите на копието и се запъти право към шатрата на Ронам. Клановият вожд — син на Руарк — трябваше да чуе доклада й. Влезе и с изненада видя, че Ронам не е сам. Няколко мъже седяха на чергите, всички — вождове на кланове. Братята и сестрите й също бяха тук.

— А, Падра — каза Ронам. — Върна се.

— Мога да намина по-късно, Ронам — рече тя.

— Не, нужна си за тази среща. Седни и сподели сянката ми.

Падра сведе глава при честта, която й показаха. Седна между Аларч и Джандуин, братята си. Макар да бяха четиризнаци, изглеждаха много различни. Аларч беше взел повече от влагоземската им страна и имаше тъмна коса. Джандуин беше рус и висок. До него седеше Марина, сестра им, нисичка и с кръгло лице.

— Трябва да докладвам — обърна се Падра към Ронам, — че сеанчанският патрул беше където мислехме. Влязохме в бой с тях.

Последва неловко мърморене.

— Не е против Драконовия мир да влизат в Арад Доман — рече Тавалад, кланов вожд на Гошиен Айил.

— Нито е грешно да ги убиваме, когато много се приближат — отвърна Падра. — Айилците не са обвързани от Драконовия мир. Ако сеанчанците искат да рискуват, като оглеждат лагера ни, трябва да знаят, че наистина е риск.

Неколцина от останалите — повече, отколкото очакваше — закимаха на думите й. Тя погледна Джандуин и той повдигна вежди. Падра скришом вдигна два пръста. Двама сеанчанци, загинали от копието й. Щеше да предпочете да ги плени, но сеанчанците не заслужаваха да стават гай-шайн. Ужасни бяха и като пленници. По-добре беше да им спести срама и да ги остави да умрат.

— Трябва да говорим за това, което дойдохме да кажем — заговори Алалвед, вожд на Томанел Айил. Всичките единадесет вожда се бяха събрали, включително и онези, които имаха кръвни клетви един срещу друг. Такава среща не беше виждана от години, откакто баща й се бе подготвял за Последната битка.

— А какво дойдохте да кажете? — попита един.

Алалвед поклати глава.

— Копията стават неспокойни. Айилците не са създадени да дебелеят в тучни земи, да гледат зърно. Ние сме воини.

— Дракона помоли за мир — каза Тавалад.

— Дракона помоли други за мир — отвърна Алалвед. — Изключи айилците.

— Истина е — каза Дарвин, вожд на Реин.

— Връщаме ли се към набезите едни против други след всички тези години сдържане на кръвните вражди? — попита тихо Ронам. Беше чудесен кланов вожд, също като Руарк някога. Мъдър, но без да го е страх от битка.

— Какъв ще е смисълът? — попита Шедрен, вожд на Дарайн Айил.

Другите кимнаха. Но това повдигна по-голям проблем, за който майка й често бе говорила. Какво означаваше да си айилец, след като дългът им към миналото бе изпълнен, след като техният тох като народ бе прочистен?

— Колко дълго можем да чакаме — заговори Алалвед, — като знаем, че държат в плен айилски жени с онези техни нашийници? От години продължават да отказват на всички предложения за откуп или размяна! Отвръщат на нашата учтивост с грубост и обиди.

— Не сме създадени да просим — каза старият Бруан. — Айилците по-скоро ще станат оядени с мляко влагоземци.

Всички кимнаха на думите му. Мъдрият Бруан бе преживял Последната битка.

— Само ако сеанчанската императрица… — Ронам поклати глава и тя разбра какво мисли. Старата императрица, която бе управлявала през дните на Последната битка, бе смятана за жена на честта от бащата на Ронам. Казваха, че почти било постигнато разбирателство с нея. Но много години бяха минали след нейното управление.

— Все едно — продължи Ронам, — копията се сблъскват. Хората ни се бият, когато се срещнат. Това е в природата ни. Ако сеанчанците не искат да се вслушат в разума, тогава каква причина имаме да ги оставим на мира?

— Този Драконов мир бездруго няма да продължи дълго — каза Алалвед. — Стълкновенията между държавите са обичайни, макар никой да не говори за тях. Кар-а-карн поиска обещания от монарсите, но нищо не е наложено. Много влагоземци не могат да държат на думата си и се безпокоя, че сеанчанците ще ги погълнат, докато се дърлят помежду си.

Последваха много кимания. Само Дарвин и Тавалад не изглеждаха убедени.

Падра затаи дъх. Знаели бяха, че това предстои. Схватките със Сеанчан, неспокойствието в клановете. Беше мечтала за този ден, но също тъй се бе страхувала от него. Майка й бе спечелила много джи в битка. Падра имаше малко шансове да се докаже.

Една война със Сеанчан… възможността я възбуждаше. Но също така щеше да означава много смърт.

— Какво ще кажат децата на Дракона — попита Ронам и погледна към четиримата.

Все още й се струваше странно, че тези възрастни хора се обръщат към нея за съвет. Посегна към сайдар, утешително затаен дълбоко в ума й, и извлече сила от него. Какво щеше да прави без него?

— Аз казвам, че трябва да си върнем своите, задържани от сеанчанците — каза Марина. Обучаваше се да стане Мъдра.

Аларч изглеждаше несигурен. Погледна към Джандуин. Аларч често отстъпваше на брат си.

— Айилците трябва да имат цел — заяви Джандуин и кимна. — Такива, каквито сме сега, сме безполезни, а не сме давали обещание да не нападаме. Това, че чакахме толкова дълго, е доказателство за търпението ни и за почитта ни към моя баща.

Очите им се извърнаха към Падра.

— Те са наши врагове — каза тя.

Един по един мъжете в шатрата кимнаха. Изглеждаше странно такова просто събитие да сложи край на толкова години чакане.

— Идете при клановете си — Ронам стана. — Подгответе ги.

Падра остана да седи, докато другите се сбогуваха, някои навъсени, други — възбудени. Седемнайсет години бе твърде много време без битка за айилците.

Скоро шатрата се опразни. Падра седеше и чакаше, забила поглед в чергата пред себе си. Война. Война. Беше възбудена, но друга част от нея бе разтревожена. Чувстваше се все едно, че е пратила клановете по път, който ще ги промени завинаги.

— Падра?

Обърна се и видя Ронам, стоеше на входа на шатрата. Изчерви се и стана. Макар да беше с десет години по-голям от нея, беше доста красив. Никога нямаше да предаде копието, разбира се, но ако го направеше…

— Изглеждаш притеснена — каза той.

— Просто мислех.

— За сеанчанците ли?

— За баща ми — отвърна тя.

— А — Ронам кимна. — Помня го, когато дойде в твърдина Студени скали. Беше много млад.

— Какво бе впечатлението ти за него?

— Беше впечатляващ мъж — отвърна Ронам.

— Нищо повече?

Той поклати глава.

— Съжалявам, Падра, но не прекарах много време с него. Моята пътека ме отведе другаде. Аз… чух неща, от моя баща, обаче.

Тя го погледна въпросително.

Ронам се обърна и се загледа към зелената трева навън, през отворените платнища.

— Баща ми наричаше Ранд ал-Тор умен мъж и велик водач, но казваше, че не е знаел какво да прави с айилците. Помня как казваше, че когато Кар-а-карн бил между нас, не се е чувствал като един от нас. Сякаш му е било неловко с нас — поклати глава. — За всеки друг е помислил, но айилците бяха оставени на течението.

— Според някои трябвало да се върнем в Триделната земя — каза тя.

— Не. Това би ни унищожило — отвърна Ронам. — Бащите ни не знаеха нищо за парни коне или драконови тръби. Върнат ли се айилците в Пустошта, ще станем незначителни. Светът ще ни подмине и ще изчезнем като народ.

— Но войната? — каза Падра. — Редно ли е?

— Не знам — отвърна тихо Ронам. — Ние сме айилци. Това е, което знаем как да го правим.

Падра кимна, вече по-уверена.

Айилците отново щяха да тръгнат на война.

И щеше да има много чест в това.

 

 

Авиенда примигна. Небето бе тъмно.

Беше изтощена. Умът й бе изцеден, сърцето разбито… сякаш с всеки удар кървеше сила. Седна сред помръкналите колони. Нейните… деца. Помнеше лицата им от първото си посещение в Руйдийн. Не беше видяла това. Или поне не го помнеше.

— Предопределено ли е? — попита. — Можем ли да го променим?

Нямаше отговор, разбира се.

Сълзите й бяха пресъхнали. Как реагира човек, щом види пълната разруха — не, пълното разпадане, — на своя народ? Всяка стъпка бе изглеждала логична за хората, които я правеха. Но всяка от тези стъпки бе водила айилците към техния край.

Трябваше ли да види човек такива ужасни неща? Искаше й се изобщо да не беше стъпвала отново в гората от стълбове. Тя ли беше виновна за това, което предстоеше да стане? Нейното потомство щеше да обрече народа й.

Това не беше като събитията, които бе видяла, когато мина през пръстените при първото си идване в Руйдийн. Онова бяха възможности. Виденията от този ден изглеждаха по-реални. Чувстваше се почти убедена, че преживяното не е просто една от много възможности. Видяното от нея щеше да се случи. Стъпка по стъпка, честта се изцеждаше от народа й. Стъпка по стъпка, от горди хора айилците се превръщаха в окаяници.

Трябваше да има още. Разгневена, тя се изправи и направи нова крачка. Нищо не последва. Измина целия път до края на стъклените колони, след това се обърна, обзета от гняв.

— Покажи ми още — настоя. — Покажи ми какво направих, за да причиня това! Моето потомство ни доведе до разруха! Каква е моята роля в това?

Отново навлезе между колоните.

Нищо. Изглеждаха мъртви. Пресегна се и докосна една, но нямаше никакъв живот. Никакво бръмчене, никакво усещане за Сила. Затвори очи и успя да изстиска още сълзи. Потекоха по лицето й и оставиха по страните й бразди студена влага.

— Мога ли да го променя? — попита.

„Ако не мога, ще ме спре ли това да опитам?“

Отговорът бе прост. Не. Не можеше да живее, без да направи нещо, за да избегне тази съдба. Беше дошла в Руйдийн, за да потърси знание. Е, беше го получила. Повече, отколкото бе искала.

Отвори очите си и стисна зъби. Айилците поемаха отговорност. Айилците се бореха. Айилците отстояваха честта. Ако беше единствената, която знаеше ужаса на бъдещето им, тогава бе неин дълг — като Мъдра — да действа. Щеше да спаси своя народ.

Излезе от колоните и затича. Трябваше да се върне, да потърси съвета на другите Мъдри. Но първо трябваше да намери покой, извън Триделната земя. Време да помисли.