Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Среднощни кули (39)

Глава 37
Мрак в Кулата

Гавин седеше на една каменна пейка в градините на двореца в Кемлин. Бяха изтекли няколко часа, откакто бе отпратил вестоносеца на Егвийн. Издутата кръгла луна висеше в смраченото небе. Слуги, притеснени сякаш за него, наминаваха от време на време да видят има ли нужда от нещо.

Искаше само да погледа небето. От много недели не бе могъл да го прави. Захладняваше, но си беше свалил палтото и го беше метнал на гърба на пейката. Въздухът бе хубав — по-различен някак от същия въздух под облачно небе.

Щом угасна и последният светлик, звездите грейнаха като деца, надникнали колебливо отгоре след заглъхналата шумотевица на деня. Толкова хубаво беше, че най-сетне ги вижда отново. Вдиша дълбоко.

Елейн беше права. Омразата му към ал-Тор до голяма степен произтичаше от разочарование. Може би и ревност. Ал-Тор играеше роля по-близка до онова, което Гавин щеше да избере за себе си. Да властваш над държави, да предвождаш армии. Като гледаше живота на двамата, кой бе поел ролята на принц и кой — на прост овчар?

Може би се съпротивляваше на настояванията на Егвийн, защото искаше той да води, той да е извършителят на геройства. Ако станеше неин Стражник, щеше да се наложи да отстъпи и да помага на нея да променя света. Имаше чест в това да пазиш живота на някоя велика личност. Голяма чест. Защото какъв е смисълът на великите дела? Признанието, което носят, или по-добрият живот, който осигуряват?

Да отстъпи. Беше се възхищавал на мъже като Слийти заради готовността им да направят това, но никога не ги беше разбирал. Не истински. „Не мога да я оставя да го прави сама. Трябва да й помагам. Скрит в сянката й.“

Защото я обичаше. Но и защото така щеше да е най-добре. Ако двама бардове се опитат да свирят различни песни едновременно, и двамата ще вдигнат шум. Но ако единият отстъпи, за да придаде хармония на мелодията на другия, тогава прелестта ще е по-голяма от това, което всеки от тях може да направи сам.

И в този момент най-сетне го разбра. Не можеше да отиде при Егвийн като принц. Трябваше да отиде при нея като Стражник. Трябваше да бди над нея и да й служи. Да се грижи да се осъществяват желанията й.

Време беше да се завърне.

Тръгна по алеята към двореца. Жабешките серенади по езерцата секваха — последвани от плясък във водата, — щом минаваше покрай тях. Влезе в сградата. До покоите на сестра му не беше далече. Щеше все още да е будна — напоследък й бе трудно да заспи. През последните няколко дни често оставаха да си поговорят на чаша чай, преди да си легнат. Пред вратите й обаче го спря Биргит.

И за пореден път го изгледа сърдито. Да, не й харесваше да я принуждават да действа като капитан-генерал вместо него. Вече можеше да го разбере. Почувства се малко неловко, докато се приближаваше към нея.

— Не тази нощ, принцче.

— Заминавам за Бялата кула — отвърна той. — Бих искал да се сбогуваме.

Направи още крачка напред, но Биргит опря ръка на гърдите му и леко го избута.

— Можеш да тръгнеш сутринта.

Гавин едва не посегна към меча си, но се спря. Светлина! Имаше време, когато не реагираше по този начин на всичко! Наистина беше станал глупак.

— Попитай дали ще ме приеме — каза учтиво. — Моля те.

— Имам си заповед — отвърна Биргит. — Освен това сега не може да говори с теб. Спи.

— Сигурен съм, че ще се радва да я събудят.

— Не е от този вид сън — отвърна Биргит и въздъхна. — Мисля, че има нещо общо с работите на Айез Седай. Лягай си. Сутринта сестра ти вероятно ще има вест от Егвийн за теб.

Гавин се намръщи.

„Сънищата. Това имаха предвид Айез Седай с думите, че Егвийн ги учи да бродят в сънищата си.“

— Значи Егвийн също спи?

Биргит го погледна накриво.

— Кръв и пепел, май казах твърде много. Марш в покоите си.

Гавин кимна, но не тръгна към покоите си. „Ще изчака за миг на слабост — помисли си, спомнил си думите на сул-дам. — А когато удари, ще остави след себе си смърт и опустошение.“

Миг на слабост.

Втурна се по коридорите към стаята за Пътуването, устроена от Елейн. За щастие имаше една дежурна Родственичка, със сънени очи, но чакаща в случай, че се наложи да се изпратят спешни послания. Гавин не я познаваше, но тя като че ли го позна.

Прозя се и отвори портала, щом я помоли. Той притича през него и се озова на терена за Пътуването в Бялата кула. Порталът изчезна точно след него и Гавин се стъписа, обърна се и изруга. За малко да се затвори върху него! Защо го беше пуснала Родственичката така рязко и толкова опасно? Част от секундата и щеше да остане без крака, ако не и по-лошо.

Но нямаше време. Обърна се и затича отново.

 

 

Егвийн, Леане и Мъдрите се появиха в стая в основата на Кулата, където ги чакаха няколко разтревожени жени. Беше стражеви пост, предвиден от Егвийн като позиция за оттегляне.

— Докладвайте! — отсече тя.

— Шеван и Карлиня са мъртви, Майко — каза Серин.

— Какво се случи?

— Тъкмо разигравахме фалшивия заговор за налагането на мир в Арад Доман, както заповядахте. И тогава…

— Огън — заговори Морврин разтреперана. — Изригна през стените. Преливащи жени, няколко с невероятна Сила. Видях Алвиарин. И други също.

— Нинив още е горе — добави Брендас.

— Упорита жена — Егвийн се обърна към трите Мъдри и те кимнаха. — Пратете Брендас навън — каза Егвийн и посочи Бялата сестра. — Когато се събудиш, иди и събуди останалите тук, за да са вън от опасност. Остави Нинив, Сюан и мен.

— Да, Майко — отвърна Брендас.

Амис направи нещо и фигурата на Брендас се стопи.

— Останалите идете на някое безопасно място. Извън града.

— Добре, Майко — отвърна Серин, но остана на мястото си.

— Какво?

— Аз… — Серин се намръщи. — Не мога да тръгна. Има нещо странно.

— Глупости — отсече Баир. — Не…

— Баир — прекъсна я Амис. — Не мога да напусна. Нещо ужасно не е наред.

— Небето е виолетово — каза Юкири, щом погледна през едно от прозорчетата навън. — Светлина! Прилича на купол, покрил Кулата и града. Кога стана това?

— Има нещо много сбъркано тук — каза Баир. — Трябва да се събудим.

Амис изведнъж изчезна и Егвийн се стъписа. След миг отново се появи.

— Успях да ида там, където бях преди, но не мога да напусна града. Не ми харесва това, Егвийн ал-Вийр.

Егвийн се опита да се изпрати в Кайриен. Не стана. Погледна навън през прозореца разтревожена, но изпълнена с решимост. Да, небето беше виолетово.

— Събудете се, ако трябва — каза на Мъдрите. — Аз ще се боря. Една от вреклите душите си на Сянката е тук.

Мъдрите се смълчаха. Най-сетне Мелайне заяви:

— Ще дойдем с теб.

— Добре. Останалите — махайте се оттук. Идете в „Пътят на музиканта“ и останете там, докато ви събудят. Мелайне, Амис, Баир, Леане, отиваме на по-високо място в Кулата. Стая с дървена облицовка и легло с четири пилона, с прозрачен балдахин около него. Това е спалнята ми.

Мъдрите кимнаха и Егвийн се озова там. Лампата на стойката не гореше в Тел-айеран-риод, въпреки че я бе оставила запалена в реалния свят. Мъдрите и Леане се появиха около нея и прозирният балдахин около леглото й се раздвижи от лъха при появата им.

Кулата се разтърси. Битката продължаваше.

— Бъдете предпазливи — предупреди ги Егвийн. — Дебнем опасни врагове и те познават този терен по-добре от вас.

— Ще внимаваме — отвърна Баир. — Чувала съм, че Вречените в Сянката се мислят за господари на това място. Е, ще видим.

— Леане, можеш ли да се справиш? — Егвийн за миг се изкуши да я върне, но пък тя определено беше една от най-опитните.

— Ще се снишавам, Майко — каза Леане. — Но те явно са повече от нас. Ще ви трябвам.

— Разбрано.

Четирите изчезнаха мигновено. Защо не можеха да напуснат Кулата? Беше обезпокоително, но в същото време — изгодно.

Означаваше, че е в капан.

Но в същия капан беше и Месаана.

 

 

Пет гълъба литнаха от покрива.

Перин се обърна. Убиеца стоеше зад него. Миришеше на камък.

Кимна към полетелите птици и каза:

— Твои са, нали?

— За предупреждение — отвърна Перин. — Помислих, че ще се досетиш, ако поръся орехови черупки по пода.

— Умно.

Около тях се беше проснал великолепен град. Перин не беше вярвал, че някой град може да е по-величествен от Кемлин. Но ако съществуваше такова нещо, това бе Тар Валон. Целият град бе творба на изкуството, почти всяко здание — украсено със сводове, кули, статуи и орнаменти. Дори уличните камъни сякаш бяха подредени артистично.

Очите на Убиеца пробягаха надолу към колана на Перин. Там, прибран в кесията, сътворена от Перин, беше тер-ангреалът. Върхът стърчеше с усуканите в сложна плитка сребърни жички. Перин отново се бе опитал да го унищожи с мисъл, но бе отблъснат. Ударът с чука дори не беше го огънал. Каквото и да представляваше това нещо, беше направено да устоява на подобни атаки.

— Станал си много по-опитен — каза Убиеца. — Трябваше да те убия още преди няколко месеца.

— Мисля, че опита — отвърна Перин. Вдигна чука на рамото си. — Кой си ти всъщност?

— Човек на два свята, Перин Айбара. И притежаван от двата. Ще трябва да си върна сънния шип.

— Приближиш ли се, ще го унищожа.

Убиеца изсумтя и закрачи напред.

— Нямаш силата за това, момче. Дори аз нямам силата да се справя с това — погледът му неволно пробяга над рамото на Перин. Към какво?

„Драконовата планина — помисли Перин. — Сигурно се е притеснил, че съм дошъл тук да хвърля шипа вътре.“ Беше ли това знак, че Перин все пак може да унищожи тер-ангреала? Или Убиеца се опитваше да го подведе?

— Не ме принуждавай, момче — каза Убиеца и в ръцете му се появиха меч и нож. — Вече убих четири вълка днес. Дай ми шипа.

Четири? Беше убил само един. „Опитва се да ме предизвика“, каза си Перин.

— Мислиш, че ще повярвам, че няма да ме убиеш, ако ти го дам? Ако ти дам това, ще трябва да го върнеш в Геалдан. Знаеш, че просто ще те последвам там — Перин поклати глава. — Един от нас трябва да умре, и толкова.

Убиеца се поколеба. После се усмихна.

— Люк те мрази, знаеш ли. Мрази те дълбоко.

— А ти не? — попита Перин намръщено.

— Не повече, отколкото вълкът мрази елена.

— Ти не си вълк.

Убиеца сви рамене.

— Да приключваме тогава.

И се хвърли напред.

 

 

Гавин се втурна в Бялата кула и профуча покрай огледалните лампи на стойки по коридора — само една на всеки две бе запалена, за да се пести масло. Щом стигна до една от рампите, водещи нагоре, чу зад себе си стъпки.

Мечът му изсъска от ножницата, той се завъртя рязко и Мейзани и Целарк замръзнаха. Бившите Младоци вече носеха униформите на Бялата кула. Да го спрат ли се опитваха? Какви ли заповеди бе оставила Егвийн?

Отдадоха му чест.

— Господа? Какво правите?

— Сър — отвърна Целарк. — Когато един офицер тича с такава физиономия, човек не пита трябва ли му помощ. Просто тръгва след него.

Гавин се усмихна.

— Хайде.

Втурна се нагоре по рампата и двамата го последваха с извадени мечове.

Покоите на Егвийн бяха далече горе и докато ги стигнат, се задъхаха. Гавин спря, вдигна ръка и огледа потъналите в сянка близки ниши. Беше ли някоя достатъчно дълбока, за да скрие Кръвен нож?

„Не може да има светлина без сянка…“

Надникна иззад ъгъла към вратата на Егвийн. Стоеше точно там, където предния път бе провалил плановете й. Дали и сега не правеше същото? Двамата му телохранители стояха зад него и чакаха заповедите му.

Да. Правеше същото като предния път. И все пак нещо се бе променило. Щеше да я брани, за да може да направи големи неща. Щеше да стои в сянката й и да бъде горд. Щеше да прави каквото поиска тя — но щеше да я пази независимо от всичко.

Защото точно това правеха Стражниците.

Промъкна се предпазливо напред и махна на хората си да го последват. Мракът в онази сенчеста ниша като че ли не отблъсна вниманието му, както миналия път. Добър знак. Спря до вратата и предпазливо хвана дръжката. Беше отключена. Гавин си пое дъх и влезе.

Никаква аларма не се задейства. Никакъв капан не го задържа, за да го запокити навън. Чу само някакъв смътен шум и погледна нагоре. Във въздуха висеше слугиня на Кулата, бореше се да се отскубне, ококорена и зяпнала, устата й бе запушена от невидим поток Въздух.

Гавин изруга, втурна се през стаята и блъсна вратата към спалнята на Егвийн. Леглото й, опряно на отсрещната стена, бе скрито зад тънки бели завеси и на стойката до него гореше светилник. Гавин дръпна тюла настрана. Спеше ли? Или беше…

Посегна към шията й, но чу шум зад себе си, обърна се, развъртя меча и блокира удара. Не едно, а две тъмни петна скочиха от сенките. За миг погледна към Егвийн. Нямаше кръв, но не можеше да разбере диша ли, или не. Беше ли спрял навреме убийците с влизането си?

Нямаше време да проверява. Влезе в Ябълкови цветчета във вятъра и изкрещя. Двамата му приятели се появиха на прага и замръзнаха стъписани.

— Доведете помощ! — извика Гавин. — Бързо!

Тъмнокожият Мейзани се обърна да изпълни заповедта му, но Целарк, изпълнен с решимост, скочи вътре и се включи в боя.

Кръвните ножове се движеха като мълнии, буквално се размиваха във въздуха. Гавин успя да влезе в Котка върху горещ пясък, но всеки удар биеше във въздуха. Очите вече го боляха от усилието да следи къде са.

Целарк ги атакува отзад, но се оказа също толкова безпомощен. Гавин стисна зъби и продължи да се бие с гръб към леглото. Трябваше да ги задържи настрана от Егвийн достатъчно дълго, докато дойде помощ. Ако можеше.

Двамата убийци изведнъж се обърнаха и връхлетяха заедно срещу Целарк. От прерязаното му гърло плисна червена кръв. Гавин изрева, влезе в Гущер сред тръните и атакува убийците в гръб.

Ударите му отново не улучваха, сякаш на косъм. Целарк падна и изгъргори, а Гавин не можеше да пристъпи напред, за да го защити, без да изложи Егвийн на риск.

Единият убиец се извърна към него, докато вторият обезглави Целарк с посичане, което — въпреки сенките — приличаше много на Река, подронваща брега. Гавин заотстъпва, мъчеше се да откъсне очите си от обезглавения Целарк. Защита. Трябваше да се защитава, докато дойде помощ!

Сеанчанците бяха нащрек: знаеха, че е успял да надвие един от тях. Но сега бяха двама. Не беше сигурен дали ще може да издържи.

„Ще издържиш. Ако паднеш, Егвийн загива.“

Зърна ли някакво движение там, в другата стая? Възможно ли бе да е дошла помощ? Обзет от надежда, Гавин пристъпи настрани и успя да види тялото на Мейзани на пода, плувнало в кръв.

Трета забулена в сенки фигура се плъзна в стаята, затръшна вратата и я заключи. Затова се бяха поколебали другите двама. Изчакали бяха да дойде съюзникът им. Тяхната помощ.

Тримата атакуваха заедно.

 

 

Перин пусна вълка на воля.

За първи път не се притесни какво може да му причини това. Остави се да бъде и докато се биеше, светът сякаш стана такъв, какъвто трябваше да е.

Навярно защото се покори на волята му.

Младия бик скочи от един покрив в Тар Валон — мощните му задни крака го изхвърлиха във въздуха. Кесията с тер-ангреала бе вързана на гърба му. Прелетя над някаква улица и кацна върху мраморен покрив със статуи по ръбовете. Претърколи се и се изправи вече човек, с вързания на кръста му тер-ангреал, и замахна с чука.

Убиеца изчезна точно преди чукът да удари и се появи от дясната му страна. Перин изчезна, докато Убиеца замахваше, после се появи вляво от него. Напред и назад, въртяха се един около друг, всеки изчезваше, появяваше се отново и се мъчеше да нанесе смъртоносен удар.

Перин излезе от омагьосания кръг и се озова до една от големите статуи на покрива — на някакъв величав на вид пълководец. Удари я с всичка сила и парчетата изригнаха към Убиеца, засипаха го с дъжд от камъни и прах.

Убиеца изрева. Наметалото му мигновено стана твърдо като стомана и каменните късове заотскачаха от него. Той се отърси и цялото здание се разтресе. Перин изруга и скочи, преди покривът да пропадне.

Зарея се във въздуха и се превърна във вълк, преди да стъпи на един съседен покрив. Убиеца се появи пред него с опънат лък. Младия бик изръмжа и си представи силен вятър, но Убиеца не стреля. Просто стоеше като…

Като статуя.

Перин изруга и се извъртя. Една стрела профуча на косъм от кръста му. Истинският Убиец стоеше зад гърба му. Изчезна. След миг изчезна и статуята — точно негово копие, — която бе сътворил, за да го отвлече.

Перин вдиша дълбоко и накара потта да се махне от челото му. Убиеца можеше да го връхлети отвсякъде. Вдигна стена зад гърба си и предпазливо огледа покрива. Куполът над главата му се разтърси. Беше свикнал вече с това — куполът се движеше с него.

Но той не се движеше.

Погледна надолу в паника. Кесията я нямаше — стрелата, пусната от Убиеца, я бе откъснала. Перин се втурна към ръба на покрива. Убиеца тичаше по улицата с кесията в ръка.

Вълк изскочи от една странична уличка, блъсна Убиеца и го събори. Скокливец.

Перин се озова там за миг и нападна. Убиеца изруга, изчезна изпод Скокливец и се появи в края на улицата. Побягна, като оставяше мъгливи петна зад себе си.

Перин го последва, Скокливец се понесе до него. „Как ме намери?“ — изпрати към него Перин.

„Вие сте две глупави кутрета — отвърна Скокливец. — Много шумни. Като съскащи котки. Лесни за намиране.“

Съзнателно не му беше показал къде е. След като бе видял как загина Танцуваща сред дъбове… е, тази битка бе негова. След като тер-ангреалът вече бе далече от Геалдан и хората му се спасяваха, не искаше да рискува живота на още вълци.

Не че Скокливец щеше да го послуша, ако му кажеше. Перин отново изръмжа и се втурна след Убиеца. Скокливец затича до него.

 

 

Егвийн се присви до стената на коридора. От челото й капеше пот. Срещу нея изстиваха капки камък, стопен от огнения взрив.

Коридорът на Кулата бе затихнал. Мъждукаха само няколко лампи. През един от прозорците се виждаше пурпурното небе между Кулата и тъмните облаци. Беше се сражавала сякаш часове, макар да бяха навярно не повече от петнайсет минути. От Мъдрите нямаше и следа.

Запромъква се напред, като заглушаваше стъпките си със сплит против подслушване. Стигна до ъгъла и надникна. Мрак в двете посоки. Продължи предпазливо, но решително напред. Кулата беше нейно владение. Чувстваше се нападната също като при щурма на сеанчанците. Само че тази битка се оказваше много по-различна от боя със сеанчанците. Врагът тогава връхлиташе дръзко и открито.

Под една от вратите напред имаше ивица смътна светлина. Егвийн нахлу вътре с готови сплитове. В стаята имаше две жени, едната държеше кълбо светлина. Еванелейн и Местра, две от Черните сестри, избягали от Бялата кула.

Егвийн запокити пламтящо кълбо и то разкъса Местра в огнена вихрушка. Еванелейн изскимтя и Егвийн приложи една хитрина, на която я бе научила Нинив — представи си, че Еванелейн е глупава, неспособна да мисли и реагира.

Очите на жената се оцъклиха. Мисълта бе по-бърза от всички сплитове. Егвийн се поколеба. Сега какво? Да я убие, докато е беззащитна? „Мога да я пленя. Мога да…“

Някой се появи в стаята — жена с великолепна черна рокля със сребърно везмо по ръкавите и полите. Около нея се вихреше мрак, направен от въртящи се ивици плат, полата се диплеше на вълни. Ефектът бе неестествен и впечатляващ, възможен единствено в Тел-айеран-риод.

Егвийн се взря в очите й. Големи и сини. Лице с високи скули, дълга до брадичката черна коса. Сила имаше в тези очи и Егвийн мигновено разбра пред какво е изправена. Защо да се бие? Не можеше…

Усети как умът й се промени, стана податлив. Овладя изблика на паника и се премести в покоите си. Вдигна ръка към челото си и седна на леглото. Светлина, колко силна бе тази жена!

Чу зад себе си шум — някой се бе появил в стаята й. Егвийн скочи и приготви сплитовете. Беше Нинив, с широко отворени и пламнали от гняв очи. Изпъна ръце и заоформя сплитове, но изведнъж замръзна.

— Към градините — бързо каза Егвийн. Не можеше да разчита на покоите си. Не трябваше да идва тук — Месаана сигурно ги познаваше много добре.

Нинив кимна и Егвийн изчезна. Появи се в долната градина на Кулата. Странният виолетов купол се беше изпънал отгоре. Какво все пак беше това и как го бе донесла тук Месаана? Нинив се появи миг по-късно.

— Още са там горе — прошепна Нинив. — Току-що видях Алвиарин.

— Аз видях Месаана. За малко да ме хване.

— Светлина! Добре ли си?

Егвийн кимна и каза:

— Местра е мъртва. Видях и Еванелейн.

— Черно е като гробница там горе — прошепна Нинив. — Мисля, че те го направиха така. Сюан и Леане са добре. Видях ги преди малко, заедно са. Малко преди това успях да поразя Нотори с огън. Мъртва е.

— Добре. Черната Аджа открадна деветнайсет тер-ангреала. Това може да ни даде преценка с колко от тях трябва да се сразим — със Сюан, Нинив, Леане и трите Мъдри отстъпваха на брой… но Черната Аджа като че ли нямаше много опит с Тел-айеран-риод.

— Виждала ли си Мъдрите?

— Горе са — отвърна с гримаса Нинив. — Това сякаш ги забавлява.

— Сигурно. Искам двете с теб да тръгнем заедно. Появяваме се на пресечките, гръб до гръб, и бързо оглеждаме за светлина или за хора. Видиш ли Черна, удряш. Ако някой те види, казваш: „Беж“ и скачаме пак тук.

Нинив кимна.

— Първата пресечка е пред вратата ми — каза Егвийн. — Южната страна на коридора е за теб. Ще го оставя. Бъди готова. Оттам ще скочим през един коридор, до вратата към слугинската рампа. И така, коридор по коридор.

Нинив кимна.

Светът около Егвийн се стопи. Тя се появи в коридора и мигновено си представи мястото осветено, наложи волята си над него. Всичко се обля в светлина. Една кръглолика жена се присви до стената. Седори, от Черните сестри.

Седори я изгледа с гняв и сплитовете изригнаха около нея. Егвийн сътвори огнен стълб миг преди Седори да хвърли своя. Никакви сплитове. Само огън.

Седори изкрещя, но крясъкът секна, щом огънят я погълна. Изгореното й тяло се свлече на пода и задимя.

Егвийн въздъхна облекчено.

— Някоя от твоята страна?

— Не — отвърна Нинив. — Коя удари?

— Седори.

— Наистина? — възкликна Нинив. Седори беше Заседателка за Жълтите.

Егвийн се усмихна и каза:

— Следващият коридор.

Скочиха, повториха тактиката си и заляха коридора със светлина. Нямаше никого, тъй че продължиха. Следващите два коридора също се оказаха празни. Егвийн тъкмо се канеше да скочи пак, когато нечий глас изсъска:

— Глупаво дете! Шаблонът ти е очебиен.

Егвийн се обърна стреснато.

И видя Баир. Старата Мъдра бе променила облеклото си и дори кожата си, за да се слива с белите стени и плочките на пода. Беше на практика невидима, присвита в една от нишите.

— Не бива да… — почна Баир.

Една стена до тях се взриви и изхвърли парчета камъни. Зад нея стояха шест жени и дръпнаха сплитовете Огън.

Времето за дебнене бе приключило.

 

 

Перин прехвърли стената, обкръжаваща дворовете на Бялата кула, и тупна долу. Странността на вълчия сън продължаваше. Вече не само надушваше странни миризми, но и чуваше странни звуци. Грохот от вътрешността на Кулата.

Скочи след Убиеца, който тичаше през двора, и сътвори лък. Изпъна го и стреля, но вълкоубиецът скочи нагоре и се вмъкна в Кулата през един прозорец.

Перин също скочи през прозореца и клекна. Скокливец прелетя над него като валмо мъгла. Бяха в някаква спалня със син брокат по стените. Вратата се затръшна и Перин се втурна към нея. Не си направи труда да я отваря — разби я с чука.

Убиеца затича по коридора. Кесията с тер-ангреала се люшкаше на кръста му.

„След него — изпрати Перин към Скокливец. — Аз ще му пресека пътя.“

Вълкът се втурна след Убиеца, а Перин затича надясно, след това сви настрани по друг коридор. Движеше се бързо, стените хвърчаха назад покрай него.

Подмина един коридор, който като че ли бе пълен с хора. Спря.

Бяха Айез Седай и се биеха. Коридорът беше окъпан в светлина и огнени езици хвърчаха от единия край към другия. Звуците, които бе чул, не бяха призрачни. И…

— Егвийн?

Стоеше притисната до стената и гледаше напрегнато по коридора. Щом го чу, се обърна и изпъна ръце към него. Той усети как нещо го сграбчи, но умът му мигновено откликна и го изтласка настрани.

Егвийн зяпна стъписана.

Той пристъпи напред.

— Егвийн, не бива да си тук. Това място е опасно.

— Перин? Откъде се взе?

— Не знам как си се озовала тук. Но трябва да се махнеш. Моля те.

— Как успя да ме спреш? — попита тя изумена. — Какво правиш тук? С Ранд ли беше? Къде е той?

Колко властно говореше! Стори му се съвсем друг човек, с десетки години по-стара от момичето, което беше познавал. Отвори уста да отвърне, но Егвийн го прекъсна.

— Нямам време за това — каза му. — Съжалявам, Перин. После ще говорим.

Вдигна ръка и той усети как разни неща около него се промениха. Появиха се въжета и го овързаха.

Погледна надолу развеселен. Въжетата се смъкнаха в мига, в който си помисли, че са хлабави.

Егвийн примигна и ги зяпна, докато падаха.

— Как…

Някой излетя от една стая наблизо: висока жена с тънка шия и черна коса, облечена в лъскава бяла рокля. Усмихна се, вдигна ръце и пред нея блесна светлина.

Перин нямаше нужда да знае какво прави. Беше вълк. Беше владетелят тук. Сплитовете бяха безсмислени. Представи си, че атаката на жената не го улучва. Знаеше, че ще е така.

От жената се изстреля нажежен до бяло лъч светлина. Перин вдигна ръка пред себе си и Егвийн. Светлината изчезна, спряна сякаш от дланта му.

Егвийн се обърна и стената над жената избухна, отгоре се посипаха камъни. Един грамаден къс удари жестоко жената в главата и я събори. Светлина, сигурно беше мъртва след такъв удар.

Егвийн миришеше удивено. Обърна се към него.

— Белфир? Ти спря белфир? Нищо не би трябвало да може да направи това.

— Това е просто сплит — отвърна Перин и подири с ума си Скокливец. Къде беше Убиеца?

— Не е просто сплит, Перин, това е…

— Съжалявам, Егвийн. Ще говорим по-късно. Внимавай в това място. Сигурно вече знаеш, че трябва да си предпазлива, но все пак внимавай. По-опасно е, отколкото си мислиш.

Обърна се и затича. Егвийн май беше успяла да стане Айез Седай. Това беше добре. Заслужаваше го.

„Скокливец? — изпрати той. — Къде си?“

Отвърна му внезапна, ужасяваща болка.

 

 

Гавин се биеше на живот и смърт срещу трите оживели сенки от мрак и стомана.

Притискаха го до ръба на възможностите му, вече му бяха нанесли десетина рани по ръцете и краката. Той прилагаше Циклонът бушува, за да се опази от фаталния удар. На косъм.

Капки от кръвта му бяха опръскали прозирните завеси на леглото на Егвийн. Ако противниците му вече я бяха убили, настървението им щеше да е ненужна игра.

Отслабваше. Ботушите му оставяха кървави стъпки по пода. Не можеше да усети болката и париранията му ставаха мудни. Щяха да го надвият всеки момент.

Никаква помощ не идваше, въпреки че вече беше прегракнал от викане. „Глупак — помисли Гавин. — Трябва да мислиш повече и по-малко да тичаш право към опасността!“

Единствената причина все още да е жив бе предпазливостта на тримата, чиято цел явно беше да го изтощят. Щом паднеше, според онази сул-дам щяха да се развилнеят из Бялата кула. Айез Седай щяха да са напълно изненадани. Тази нощ можеше да се окаже по-бедствена от първоначалната атака на сеанчанците.

Тримата настъпиха.

„Не!“ — помисли Гавин, когато един от тях опита Реката подронва брега. Скочи напред, присвит между две остриета, и развъртя оръжието си. За негово изумление успя да нанесе удар и се разнесе вик. Плисна кръв и едната призрачна фигура се свлече на пода.

Другите двама изругаха и играта на изтощение свърши. Връхлетяха право срещу него и оръжията им засвяткаха сред тъмна мъгла.

Сенки. Как може човек да се бие срещу сенки? Беше невъзможно!

„Където има светлина, трябва да има сянка…“

Хрумна му нещо отчаяно. Той изкрещя, скочи настрани, дръпна една възглавница от леглото на Егвийн, удари с нея светилника и го загаси.

Стаята потъна в мрак. Никаква светлина. Никакви сенки.

Равенство.

Тъмнината изравни всичко. Не можеше да види кръвта по ръцете си, не можеше да види черните сенки на враговете си, нито белотата на леглото на Егвийн. Но можеше да чува движенията на двамата.

Вдигна за отчаян удар меча си в Колибри целува медена роза, предвиждайки следващото движение на Кръвните ножове. Размътените им фигури вече не го разсейваха и точният му удар потъна в плът.

Изтръгна острието. Стаята бе тиха, чу се само падането на пронизания от него мъж. Гавин затаи дъх и чу ударите на сърцето си. Къде беше последният убиец?

От другата стая не идваше никаква светлина. Целарк беше паднал до вратата и трупът му преграждаше светлината под прага.

Трепереше от слабост. Загубил беше твърде много кръв. Да имаше нещо да хвърли, за да отвлече убиеца… но не. Дрехите щяха да прошумолят при движението и да го издадат.

Стиснал зъби, той потупа с крак по пода и вдигна меча да защити врата си; молеше се на Светлината атаката да дойде ниско.

Острието се вряза дълбоко в хълбока му. Той изпъшка, но замахна с всичките сили, които му бяха останали. Мечът му изсъска и се вряза в плътта. Последва изтупване — отрязаната глава отскочи от стената и трупът се свлече на пода.

Гавин залитна към леглото, кръвта бликна от хълбока му. Причерняваше му, макар че не можеше да се разбере в затъмнената стая.

Посегна натам, където помнеше, че е ръката на Егвийн, но се оказа твърде слаб да я намери.

Миг след това падна на пода. Последната му мисъл бе, че не знае жива ли е, или не.

 

 

— Велика господарке — заговори Катерин, коленичила пред Месаана, — не можем да намерим онова, което описвате. Половината ни жени го търсят, докато другата половина се бият с червеите, които се съпротивляват. Но го няма никъде!

Месаана перна разсеяно гърба на Катерин с камшици от Въздух. Провалът винаги трябваше да се наказва. Последователността бе ключова във всякакви форми на обучение.

Бялата кула над нея се тресеше, но тук тя бе в безопасност. Беше наложила волята си над това място, сътворявайки нова стая под мазетата, всечена като кухина в камъка. Децата, които се бореха горе, явно си въобразяваха, че познават мястото добре, но си бяха деца. Тя беше влизала в Тел-айеран-риод цяло столетие преди да бъде затворена.

Кулата изтътна отново. Месаана грижливо прецени положението, в което се бе озовала. Айез Седай по някакъв начин бяха намерили сънен шип. Как се бяха натъкнали на такова съкровище? Беше заинтересована да го завладее почти колкото да наложи властта си над детето Амирлин Егвийн ал-Вийр. Възможността да забраняваш портали в убежищата си… Беше безценен инструмент, особено когато решеше да тръгне срещу другите Избрани. Беше по-ефикасно от всякакви прегради, предпазваше сънищата ти от нахлуване и възпираше всякакви форми на Пътуване в или извън района, освен позволените от самата теб.

Само че с включения тук сънен шип тя също не можеше да премести тази битка с децата горе на по-удобно, грижливо избрано място. Отчайващо. Но не, нямаше да се поддаде на чувства заради неизгодната ситуация.

— Върни се горе и направете всичко, за да плените Егвийн ал-Вийр — каза Месаана. — Тя ще знае къде е устройството — да, вече й беше ясно. С един ход щеше да спечели две победи.

— Да… Но, господарке… — Катерин все още се присвиваше: камшиците въздух я биеха по гърба. Ах, да. Месаана махна вяло с ръка и сплитът се разпадна. В същото време й хрумна нова мисъл.

— Изчакай за миг — каза на Катерин. — Ще поставя сплит върху теб…

 

 

Перин се появи на самия връх на Бялата кула.

Убиеца стискаше Скокливец за гърлото. От ребрата на вълка стърчеше стрела, а от едната му лапа капеше кръв. Задуха вятър, подхвана кръвта и я плисна по камъните.

— Скокливец! — Перин пристъпи напред. Все още усещаше ума на вълка, макар той да угасваше.

Убиеца вдигна с лекота вълка нагоре и в другата му ръка се появи нож.

— Не — каза Перин. — Вече имаш каквото искаше. Просто си иди.

— А какво каза одеве? — попита Убиеца. — Че знаеш къде ще отида и ще ме последваш. Сънният шип много лесно може да се намери от тази страна.

И запокити небрежно вълка от ръба на Кулата.

— НЕ! — изкрещя Перин. Скочи след Скокливец, но Убиеца се появи до него, сграбчи го и вдигна камата си. Паднаха заедно от Кулата.

Перин опита да се отпрати някъде далече, но Убиеца го държеше здраво. Падаха и падаха.

Убиеца бе ужасно силен. Миришеше грешно — на застояло и вълча кръв. Ножът му затърси гърлото на Перин и единственото, което той можа да направи, бе да вдигне ръка да го спре и да помисли, че ризата му е твърда като стомана.

Убиеца натисна още по-силно, ножът сряза ръкава на Перин и се впи в ръката му под лакътя.

Перин изкрещя. Вятърът ревеше в ушите му. Бяха изтекли само секунди. Убиеца изтръгна ножа си.

„Скокливец!“

Перин изрева и изрита Убиеца, избута го от себе си и се измъкна от хватката му. Изви се във въздуха с пламнала от болка ръка. Земята връхлиташе срещу тях. Перин се измести с волята си, озова се точно под Скокливец и се блъсна в земята по гръб. Ударът беше ужасен, но той успя да задържи вълка.

Стрела с черни пера изсвистя от небето и прониза Скокливец в гърба, мина през него и удари Перин в бедрото, сгънато при коляното точно под вълка.

Перин изрева и собствената му болка се смеси с внезапната вълна от агония, изригнала от Скокливец. Вълчият ум гаснеше.

— Не! — изпрати Перин с плувнали в сълзи очи.

„Млади бико…“

Опита се да измести далече оттук, но умът му беше размътен. Щеше да последва друга стрела. Знаеше го. Успя да се претърколи встрани и тя се заби в земята, но кракът му беше безпомощен, а Скокливец бе толкова тежък…

Убиеца кацна наблизо с грозния лък в ръка.

— Сбогом, Айбара — и вдигна лъка. — Май ще убия пет вълка днес.

Перин се взря в стрелата. Всичко беше в мъгла.

„Не мога да оставя Файле. Не мога да оставя Скокливец.“

„Няма!“

И докато Убиеца пускаше, Перин отчаяно си представи, че е силен, не изтощен. Усети как сърцето му заби здраво, жилите му се изпълниха с мощ, изрева, главата му се проясни достатъчно, за да изчезне и да се появи изправен зад Убиеца.

Замахна с чука.

Убиеца се извърна небрежно и го блокира с ръка, неимоверно силна. Перин се смъкна на колене — болката в крака му не си беше отишла. Изохка.

— Не можеш да се изцериш — каза Убиеца. — Има начини, но само да си го представиш не става. Все пак май си открил как да възвърнеш кръвта си, полезно е.

Перин надуши нещо. Ужас. Неговият ли беше?

Не. Не, ето там. Зад Убиеца имаше врата, отворена към Бялата кула. Вътре беше мрак. Не просто сянка, а мрак. Беше се учил достатъчно със Скокливец, за да познае какво е.

Кошмар.

И когато Убиеца отвори уста, за да каже още нещо, Перин изръмжа, хвърли се с цялата си тежест напред и го блъсна. Кракът му изкрещя от болка.

Пропаднаха в непрогледния мрак на кошмара.